Сара Дж. Маас
Среднощна корона (9)

8

Бе планирала да изкара остатъка от деня, като следи Арчър от разстояние, но след като излязоха от чайната Каол я информира, че кралят е изискал присъствието й като страж по време на официалната вечеря днес. Можеше да измисли хиляди извинения, за да откаже, но така само щеше да привлече ненужно внимание към себе си. Ако наистина планираше да изпълни молбата на Елена, кралят и цялата му империя трябваше да са сигурни, че тя е техен верен слуга.

Официалната вечеря се състоя в Голямата зала и Селена трябваше да положи огромно усилие, за да не се втурне към дългата маса в центъра и да награби с пълни шепи храната от чиниите на събралите се съветници и аристократи. Печено агне, поръсено с мащерка и лавандула, патица в портокалов сос, фазан с лук…

Наистина не беше честно.

Каол я сложи на пост до една колона в близост до стъклените врати. Макар да не носеше униформата на кралски страж със златен уивърн на гърдите, тя не се отличаваше от останалите, тъй като също бе облечена в черни дрехи. Поне бе на достатъчно разстояние от тях, че да не чуят как й къркори стомахът.

Другите маси също бяха наредени. Около тях бяха по-нисшите благородници, поканени на събирането. Всички бяха облечени безупречно. Вниманието им бе насочено към централната маса, където кралят и кралицата седяха заедно с най-приближените си аристократи. Грубоватият херцог Перингтън също беше там, недалеч от Дориан и Роланд, които говореха с останалите надменни и напудрени мъже от Кралския съвет. Тези хора бяха изсмукали кръвта на владенията си, за да се облекат за пред тиранина.

Но пък точно тя едва ли имаше право да ги съди.

Макар да се опитваше да избегне да поглежда към краля, всеки път, щом спреше очи на него, се чудеше защо му е да събира тези глупаци на едно място. Не разбра обаче нищо, а и не мислеше, че той би бил толкова глупав, че да разкрие истинските си планове пред тези хора.

Каол бе до най-близката до стола на краля колона. Очите му шареха навсякъде, постоянно нащрек. Бе събрал най-верните си хора тази нощ. Сякаш не разбираше, че никой не е такъв самоубиец, че да нападне краля на такова събитие. Бе се опитала да му обясни това, но Каол само й каза да не прави пакости.

Все едно й се умираше!

Вечерята приключи, когато кралят се изправи и се сбогува с гостите. Кралица Джорджина послушно и тихо го последва извън Голямата зала. Другите гости останаха, но вече започнаха да се разхождат от маса на маса, като разговаряха много по-спокойно, отколкото в присъствието му.

Дориан стана на крака, а Роланд го последва. Двамата заговориха три изключително красиви придворни дами. Роланд каза нещо, което разсмя момичетата и ги накара да се изчервят, а устните на Дориан се разтеглиха в усмивка.

Не можеше да хареса Роланд. Нямаше причини да е срещу него, освен усета си и разказа на Каол, но… нещо в изумрудените му очи я караше да иска да придърпа Дориан настрана от него. Престолонаследникът играеше на ръба, осъзна Селена. От него се изискваше да бъде любезен с определени хора. Може би тя трябваше да поговори с Каол за това.

Намръщи се. Ако кажеше на Каол, само щеше да усложни нещата. Може би трябваше да предупреди Дориан след вечеря. Бе прекратила романтичната им връзка, но все още я бе грижа за него. Наистина бе женкар, но иначе отговаряше на всички изисквания за принц. Бе интелигентен, чаровен и добронамерен. Защо Елена не се бе обърнала към него за помощ?

Не беше възможно Дориан да знае какво замисля баща му. Нямаше да се държи така, ако подозираше, че се готви нещо злокобно. И може би не трябваше и да научава.

Но каквото и да чувстваше Селена към него, Дориан щеше да стане владетел. Вероятно някой ден баща му щеше да разкрие силите си и да го принуди да избере какъв владетел иска да бъде. Тя обаче не бързаше да изправя принца пред този избор. Все още не. Можеше само да се моли, че ще е по-добър от баща си.

* * *

Дориан знаеше, че Селена го наблюдава. Току поглеждаше към него по времето на цялата иначе доста тягостна като настроение вечеря. Не спираше обаче да гледа и към Каол и всеки път, щом го зърнеше, лицето й се променяше — ставаше по-меко и някак замечтано.

Тя се облегна на колоната до стъклените врати и почисти ноктите си с кинжал. Слава на Уирда, че баща му си беше излязъл, тъй като щеше да я наругае за това.

Роланд каза нещо на трите момичета пред тях — чиито имена Дориан чу и моментално забрави, — а те отново се разсмяха. Роланд определено му съперничеше по чар, а и изглеждаше, че майка му е дошла с него, за да му намери булка — имотно момиче, което да добави богатствата си към тези на Мий. На Дориан обаче не му трябваше да го разпита, за да разбере, че до сватбата си Роланд щеше максимално да се възползва от предимствата да живее като млад благородник в кралския замък.

Докато го слушаше как флиртува, Дориан не знаеше дали иска да го фрасне, или просто да си тръгне. Животът сред празноглавите придворни обаче го бе калил и затова той се задоволи само с това да изглежда изключително отегчен.

Погледна отново към Селена, само за да я завари как зяпа Каол, който от своя страна наблюдаваше Роланд. Селена усети погледа му и вдигна очи към него.

Нищо. Никаква емоция. Дориан усети как се изнервя, така бързо, че не можеше да запази самообладание. Особено когато тя отново отмести поглед към капитана. И продължи да се взира в него.

Достатъчно.

Без да си прави труда да казва довиждане на Роланд или на момичетата, той излезе от Голямата зала. Имаше си по-големи грижи от това какво чувства Селена към приятеля му. Той бе престолонаследникът на най-голямата империя в света. Цялото му съществуване бе свързано с короната и със стъкления трон, на който един ден щеше да седне. Селена бе приключила нещата между тях именно заради короната и трона — понеже искаше свобода, която той не можеше да й даде.

— Дориан — извика някой, когато той излезе в коридора. Не му трябваше да се обръща, за да разбере, че е Селена. Тя го настигна с лекота, въпреки че той крачеше бързо и нервно, при това без да го осъзнава. Не знаеше накъде отива, само че трябваше да излезе от Голямата зала. Тя го докосна по лакътя и той се намрази заради удоволствието, което изпита от това.

— Какво искаш? — попита я. Излязоха от претъпканите коридори и Селена го дръпна за лакътя, принуждавайки го да забави ход. — Какво не е наред?

— Какво може да не е наред?

А всъщност искаше да я попита откога желае него. Мразеше се, задето му пука. Мразеше всеки миг, който бе прекарал с нея.

— Изглеждаш все едно би размазал някого в стената.

Той повдигна вежда. Бе сигурен, че не е направил гримаса.

— Когато се ядосаш — обясни му тя, — очите ти стават… студени. Като стъклени.

— Добре съм си.

Продължиха да вървят, а тя остана зад него, следвайки го към… мястото, на което щеше да отиде. Библиотеката, реши той, като зави по един коридор. Щеше да се скрие в кралската библиотека.

— Ако имаш да ми казваш нещо — изрече той провлачено, сподавяйки гнева си, — просто го направи.

— Нямам доверие на братовчед ти.

Той се спря. Бляскавият коридор около тях бе празен.

— Та ти дори не го познаваш!

— Наречи го инстинкт.

— Роланд е безобиден.

— Може би. А може би не. Той обаче си има свои цели, а ти си твърде умен, за да се оставиш да бъдеш пионка, Дориан. Не забравяй, че той е от Мий.

— И какво от това.

— Мий е малък незначителен крайморски град. Роланд няма много какво да губи, но за сметка на това има много какво да спечели. Такива хора са опасни. Безпощадни. Ако може, ще те използва.

— Свикнал съм. По същия начин един асасин от Ендовиер ме използва, за да стане шампион на краля.

— Така ли мислиш? — сви устни тя.

— Не зная какво да мисля — извърна се той.

Тя изръмжа. Наистина му изръмжа.

— Тогава нека ти кажа какво мисля аз, Дориан. Свикнал си да получаваш всичко наготово. Включително хората. И понеже веднъж стана така, че не получи, каквото искаше…

Той се извърна към нея.

— Та ти не знаеш какво исках. Дори не ми даде шанс да ти кажа.

— Не ми се води този разговор точно сега — завъртя очи тя. — Дойдох да ти кажа да държиш този свой братовчед под око. На теб явно не ти пука. Не очаквай тогава на мен да ми пука, когато се събудиш в ролята на марионетка. Ако вече не си такава!

Той отвори уста. Беше толкова ядосан, че искаше да удари по стената.

Селена обаче вече му бе обърнала гръб.

* * *

Селена застана пред килията на Калтейн Ромпие.

Някога красивата дама се бе свила до стената. Роклята й бе подгизнала, а черната й коса бе разрошена и сплъстена. Бе заровила лице в ръцете си, но Селена виждаше, че кожата й е мокра от пот и има нездрав сивкав оттенък. А миризмата…

Не бе я виждала от дуела, от деня, в който Калтейн бе сипала отрова във водата й, така че да загине в ръцете на Каин. Когато го победи, Селена бе напуснала, без да стане свидетел на писъците й. Бе изтървала момента, в който Калтейн бе признала, че я е отровила, подмамена от приятеля си херцог Перингтън. Херцогът, естествено, бе отрекъл, и сега Калтейн бе хвърлена тук в очакване на наказанието си.

Два месеца по-късно изглеждаше, че все още не знаят какво да правят с нея.

Или че не им пука.

— Здравей, Калтейн — каза тихо Селена.

Калтейн вдигна глава и тъмните й очи засияха, щом я разпозна.

— Здравей, Селена.