Сара Дж. Маас
Среднощна корона (30)

29

Селена профуча през улиците на града, като захвърли наметалото и по-тежките си оръжия, докато тичаше, само и само да бъде по-бърза, преди Нехемия…

Преди Нехемия…

Отнякъде в столицата прозвуча часовник и с всеки негов удар й се струваше, че изтича по един живот.

Бе достатъчно късно и улиците бяха полупразни, но хората, които я видяха, се отдръпваха настрани, докато тя минаваше покрай тях. Дробовете й горяха. Прогони болката и си наложи да продължи да тича, като молеше всички богове, които познаваше, да й дадат сила и бързина. Кого щеше да използва краля? Ако не Каол, кого?

Не я интересуваше дори ако кралят я разпитваше лично. Щеше да ги унищожи. А после и да се погрижи за анонимната заплаха за живота на Нехемия.

Стъкленият замък постепенно приближи пред очите й, а кристалните му кули блестяха с бледа зеленикава светлина.

„Не отново, не отново — повтаряше си тя с всяка следваща стъпка, с всеки удар на сърцето си. — Моля ви, не отново.“

Не можеше да мине през входната врата. Стражите щяха да я спрат или поне да вдигнат врява, която да предизвика неизвестния убиец да действа по-бързо. Висока каменна стена, която опасваше една от градините. Бе по-близо и доста по-слабо охранявана.

Можеше да се закълне, че чува тропота на копита около себе си, но в света не съществуваше нищо друго освен нея и разстоянието до Нехемия. Тя се засили към каменната стена, която обграждаше градината, а кръвта забушува в очите й, когато скочи към нея.

Пролази колкото се може по-тихо, а пръстите и петите й веднага намериха за какво да се хванат, като се забиваха в камъка толкова силно, че ноктите й се напукаха.

Бързо се изкатери нагоре и мина от друга страна, преди стражите да разберат какво става.

Приземи се на чакъла в градината, като падна върху ръцете си. Подсъзнанието й отбеляза болката в дланите, но тя вече тичаше към стъклените врати, които щяха да я въведат в замъка. Преспите сняг блестяха със синкава светлина на луната.

Първо щеше да отиде до стаята на Нехемия и да заключи приятелката си така, че да е в безопасност, а после щеше да се погрижи за копелето, което идваше за нея.

А хората на Арчър можеха да вървят по дяволите. Бе ги обезвредила за секунди. Този, който бе пратен да нарани Нехемия, бе неин. Неин да го разкъса, неин да го приключи. Щеше да хвърли останките му в краката на краля.

Тя отвори една от стъклените врати. Наоколо имаше стражи, но тя бе избрала този вход, защото познаваха лицето и репутацията й. Не очакваше обаче да забележи Дориан, който си говореше с тях. Сапфирените му очи проблеснаха, докато тя изтича покрай него.

Чу викове зад себе си, но не спря. Не можеше да спре. Не отново. Не отново!

Затича се нагоре по стълбите, като взимаше по две и три стъпала наведнъж. Краката й трепереха. Само още малко. Покоите на Нехемия бяха на горния етаж, след два коридора.

Тя бе Асасинът на Адарлан. Нещо повече, тя бе Селена Сардотиен. Не можеше да се провали. Боговете й го дължаха. Самият Уирда й го дължеше.

Нямаше да провали Нехемия. Не и след ужасните неща, които си бяха наговорили.

Стигна върха на стълбите. Виковете зад нея се засилиха. Викаха я по име. Тя обаче нямаше да спре заради никого.

Зави по познатия коридор и почти заплака от облекчение, когато видя дървената врата. Бе затворена. Нямаше следи от насилие.

Извади двата си останали кинжала и си припомни думите, които трябваше да каже на Нехемия. Къде да се скрие и как. Когато нападателят пристигнеше, Нехемия просто трябваше да бъде тиха и скрита, а Селена щеше да се погрижи за останалото.

И то с удоволствие.

Блъсна вратата, като разби ключалката. А светът се забави като ритъма на древен вечен барабан.

Селена спря на място.

Кръвта бе навсякъде.

Стражите на Нехемия лежаха с гърла, прерязани от ухо до ухо, а вътрешностите им бяха изсипани на пода.

А на леглото…

На леглото…

Можеше да чуе как виковете приближават към стаята, но думите им бяха някак приглушени, все едно бе под вода, а някой крещеше от повърхността.

Селена остана в центъра на замръзналата спалня, загледана в леглото и в прекършеното тяло на принцесата върху него.

Нехемия бе мъртва.