Сара Дж. Маас
Среднощна корона (7)

6

Човекът пред библиотеката сигурно нямаше нищо общо с краля, каза си Селена, докато вървеше — а не тичаше — към покоите си. В замъка имаше много особени хора и макар рядко да срещаше в библиотеката други посетители, бе възможно някой… да е искал да отиде там сам. Без да се представя никому. В двор, в който четенето бе излязло от мода, бе напълно възможно някой придворен да се опита да скрие любовта си към книгите от присмеха на приятелите си.

Някой злокобен и звероподобен придворен. Който кара амулета й да гори.

Селена влезе в спалнята си, точно когато лунното затъмнение започна, и изпъшка.

— Разбира се, че има затъмнение — изръмжа тя и загърби вратата на балкона, за да приближи към гоблена на стената.

Макар да не искаше да вижда Елена отново и дори се надяваше никога повече да не се случи… имаше нужда от отговори.

Може би мъртвата кралица щеше да й се присмее и да й каже, че няма нищо. Богове, надяваше се Елена да стори точно това. Защото ако не го направеше…

Селена поклати глава и погледна към Лапичка.

— Ще дойдеш ли с мен?

Кученцето сякаш надуши какво смята да направи стопанката му, защото направи истинско представление — обиколи леглото и се сви на кравай със сумтене.

— Така си и знаех.

За броени минути Селена избута най-големия скрин пред гоблена, така че да скрива тайната врата, взе една свещ и тръгна надолу по забравените стълби, водещи към подземието.

Трите каменни арки я приветстваха. Лявата й позволяваше да шпионира Голямата зала. Тази в центъра водеше към каналите и към скрития изход, който някой ден можеше да спаси живота й. А дясната… тя водеше до гробницата на древната кралица.

Докато вървеше към гробницата, дори не посмя да погледне към мястото, където бе видяла как Каин призовава ридерак от друг свят, макар останките от разбитата от изчадието врата все още да стояха разпръснати по стълбите. Имаше вдлъбнатини в камъка там, където ридеракът го бе драл, докато я бе преследвал надолу по стълбите. После тя бе открила Дамарис, меча на отдавна загиналия крал Гавин, и бе убила чудовището с него.

Селена погледна към ръката си. Пръстен от бели белези минаваше през дланта й и образуваше кръг около палеца й. Ако Нехемия не я бе открила онази нощ, отровата от ухапването на ридерака щеше да я убие.

Най-накрая стигна вратата в края на витото стълбище и се озова пред бронзовото чукало с форма на череп.

Може би това не беше добра идея. Може би отговорите на въпросите не си струваха.

Трябваше да се върне горе. Като се замислеше, тук щеше да разбере само нещо наистина лошо.

Елена изглеждаше доволна, че Селена е изпълнила заповедта й и бе станала кралски шампион, но ако се появеше, щеше да изглежда все едно желае да изпълни още някоя от задачите й. А Уирда й бе свидетел, че и сега си има достатъчно грижи.

Макар че онова нещо в коридора не изглеждаше никак дружелюбно.

Чукалото сякаш й се ухили. Кухите му очи се втренчиха в нейните.

Богове. Трябваше да си ходи.

Пръстите й обаче сами посегнаха към бравата на вратата, все едно я направляваше невидима ръка…

— Няма ли да почукаш?

Селена отскочи назад и когато се облегна на стената, кинжалът вече беше в ръката й. Това беше невъзможно. Беше си го въобразила.

Чукалото, оформено като череп, бе проговорило. Устата му се бе размърдала.

Да, това беше несъмнено, безспорно, напълно невъзможно. Прекалено невероятно дори за магиите на Елена.

Бронзовият череп я погледна, след което й се изплези. Имаше език.

Може би бе паднала по стълбите и си бе ударила главата в камъните — далеч по-вероятен вариант от това. Докато гледаше черепа, в ума й нахлу порой ругатни, всяка от които — по-вулгарна от предишната.

— Не бъди толкова смотана — изсумтя черепът и сви очните си кухини. — Привързан съм към вратата. Нищо не мога да ти направя.

— Но ти — преглътна тежко тя — си вълшебен.

Това бе невъзможно. Трябваше да е невъзможно. Магията бе изчезнала от земите на краля преди десет години, дори преди той да я забрани.

— Всичко на тоя свят е вълшебно. Но благодаря, че отбеляза очевидното.

Тя се успокои, колкото да каже:

— Но магията вече не работи.

— Новата не. Кралят обаче не може да заличи старите заклинания на древните сили. Виж примерно Знаците на Уирда. Те още си работят. Особено онези, които вдъхват живот.

— Ти си… жив?

— Жив? — изсмя се черепът. — Аз съм направен от бронз. Не дишам, не се храня, не пия. Не, не съм жив. Нито мъртъв, между другото. Просто съществувам.

Тя загледа мъничкия череп. Не беше по-голям от юмрука й.

— Редно е да се извиниш — рече той. — Нямаш идея колко шумна и досадна беше през последните месеци с цялото това припкане нагоре-надолу и с убиването на грозни животни. Мълчах си, докато не си рекох, че вече си видяла достатъчно странни неща, че да приемеш съществуването ми. Явно ме очаква горчиво разочарование.

С треперещи ръце тя прибра кинжала си и остави свещта настрана.

— Толкова съм благодарна, че най-накрая си решил, че си струва да ме заговориш.

Бронзовият череп затвори очи. Имаше си клепачи. Как не бе забелязала?

— И защо да заговарям някой, който никога не ме поздравява и дори не си прави труда да похлопа, преди да влезе?

Селена си пое дълбоко въздух и погледна към вратата. Камъните на прага още носеха следите от ридерака.

— Тя вътре ли е?

— Коя? — направи се на ударен черепът.

— Елена. Кралицата.

— Да, разбира се. Тук е от около хиляда години.

Очните му кухини сякаш засияха.

— Не ми се подигравай, иначе ще те изтръгна от вратата и ще те стопя.

— Никакъв шанс. Дори най-силният човек не може да ме откъсне от вратата. Лично крал Бранън ме постави там да наглеждам гроба му.

— Толкова ли си стар?

— Много е невъзпитано да коментираш възрастта ми — изсумтя черепът.

Селена скръсти ръце. Глупости. Магията винаги водеше до подобни глупости.

— Как се казваш?

— А ти как се казваш?

— Селена Сардотиен — каза истината тя.

— Колко забавно — изсмя се черепът. — По-смешно нещо не бях чувал от векове!

— Млъкни.

— Аз се казвам Морт, ако те интересува.

Селена взе свещта.

— Всичките ни срещи ли ще бъдат толкова приятни? — посегна тя към бравата на вратата.

— Наистина ли няма да почукаш? Страшно си невъзпитана!

С върховно усилие на волята тя се сдържа да не заблъска силно мъничкото личице, когато почука три пъти по дървената врата.

Морт се ухили, когато вратата се отвори.

— Селена Сардотиен — каза той на себе си и отново се изсмя. Тя му изсъска и затръшна вратата.

Гробницата бе изпълнена със смътна светлина и Селена доближи решетката, през която се процеждаше сребърен лъч и се отразяваше в повърхността. Обикновено тук бе по-светло, но затъмнението бе направило гробницата изключително мрачна.

Спря недалеч от прага, остави свещта на земята и се загледа в…

Нищото. Елена я нямаше.

— Ехо?

Морт се изкикоти от другата страна на вратата.

Селена завъртя очи и отново я отвори. Естествено, че Елена нямаше да е тук, когато имаше да я пита нещо важно. Щеше да остави някой като Морт, с когото да си приказва. Разбира се, защо не?

— Ще дойде ли тази нощ? — попита Селена.

— Не — отвърна Морт с тон, който подсказваше, че е трябвало и сама да се досети. — Изхаби се да ти помага последните два месеца.

— Какво? Тя… отишла ли си е?

— Засега. Докато не си върне силата.

Селена скръсти ръце и си пое дълбоко въздух.

Залата изглеждаше същата, както и последния път, когато бе дошла тук. Каменните саркофази стояха в центъра. Единият изобразяваше Гавин, съпруг на Елена и пръв крал на Адарлан, а другият — самата Елена. И двата изглеждаха поразително истински. Сребристата коса на кралицата се спускаше по ковчега на вълни, прекъсвани само от короната на главата й и от заострените й уши, които подсказваха, че е полуелфа.

Вниманието на Селена бе привлечено от думите в краката на Елена: „Ах! Времената на Разлома!“.

Бранън, елфът, дал живот на Елена — и първи крал на Терасен — лично бе изписал думите върху саркофага.

Всъщност цялата гробница бе много особена. На пода бяха изобразени звезди, а на тавана — цветя и дървета. По стените имаше Знаци на Уирда — древни символи, които все още имаха сила. Сила, която Нехемия и семейството й дълги години бяха пазили в тайна, докато Каин някак не я бе овладял. Ако кралят някога узнаеше за силата им, щеше да може да призове чудовища, както бе сторил Каин, и да отприщи невиждано зло върху Ерилея. Плановете му щяха да станат дори по-гибелни.

— Елена обаче се досети, че пак ще дойдеш тук — отбеляза Морт, — даже ти остави съобщение.

Селена имаше чувството, че стои срещу приливна вълна и се надява тя да я отмине. Това съобщение и идващата с него тегоба можеха да почакат — още миг или два свобода… Тя се върна в задния край на гробницата, който бе отрупан със злато и скъпоценности.

Сред всичко това бяха изложени доспехите и мечът на Гавин, легендарния Дамарис. Дръжката беше от сребристо злато и имаше малко украшения, с изключение на един орнамент във форма на око. В неговата вдлъбнатина нямаше скъпоценен камък, беше просто празен златен пръстен. Някои легенди твърдяха, че докато държал Дамарис, Гавин виждал само истината и затова бил провъзгласен за крал. Или някакви други подобни глупости.

Ножницата на Дамарис бе украсена с няколко Знака на Уирда. Сякаш всичко бе свързано с тези проклети символи. Селена се намръщи и разгледа бронята на краля. Все още носеше драскотини и вдлъбнатини, несъмнено от отминали битки. Може би дори от сблъсъка с Ераван Мрачния владетел, повел армия от демони и живи мъртъвци срещу континента, във времената, когато кралствата не са били нищо повече от воюващи помежду си територии.

Елена бе казала, че също е била воин. Нейната броня обаче я нямаше. Къде ли бе отишла? Сигурно стоеше забравена в някой замък из кралствата.

Забравена. По същия начин, по който легендата бе превърнала великата принцеса воин в девойка, която трябва да бъде спасявана от Гавин.

— Не е свършило, нали? — попита Селена накрая.

— Не — отвърна Морт по-тихо отпреди.

От това Селена се страхуваше вече седмици — не, месеци наред.

Лунната светлина в гробницата избледня. Скоро затъмнението щеше да е пълно и всичко наоколо щеше да потъне в мрак, разпръскван единствено от пламъка на свещта.

— Да чуем съобщението — въздъхна Селена.

Морт се прокашля и след това изрече с глас, който злокобно прозвуча като този на кралицата:

— Бих те оставила на мира, стига да можех. Ти обаче знаеш, че има препятствия, които си неспособна да избегнеш. Независимо дали ти харесва, или не, ти си обвързана със съдбата на този свят. Като кралски шампион вече имаш силата да промениш живота на мнозина.

Стомахът на Селена се сви.

— Каин и ридеракът бяха само началото на заплахата срещу Ерилея. — Думите на Морт отекнаха в гробницата. — Далеч по-злокобна сила се надига, за да погълне света.

— И аз трябва да я открия, така ли?

— Да. Ще има следи, които да те водят. Знаци, които ще трябва да следваш. Това, че отказваш да убиеш жертвите на краля, е само първата и най-малка стъпка.

Селена погледна към тавана, все едно можеше да види какво има отвъд изобразените дървета, далеч над нея.

— Видях някого в коридора на замъка тази нощ. Нещо. Накара амулета да заблести.

— Човек? — попита Морт, като звучеше заинтригуван пряко волята си.

— Не зная — призна Селена, — но не го почувствах като такъв.

Тя притвори очи и си пое дълбоко въздух. Месеци бяха минали в очакване точно на това.

— Всичко е свързано с краля, нали? Всички тези ужасни неща? Дори заповедта на Елена е свързана с въпроса откъде идват неговите сили и каква точно заплаха представлява за Ерилея?

— Вече знаеш отговора на този въпрос.

Сърцето й бясно затуптя. От страх, от гняв — самата тя не знаеше.

— Щом е толкова могъща и знае толкова много, сама да намери източника на силите на краля!

— Това е твоя съдба и твоя отговорност.

— Не съществува такова нещо като съдба — изсъска Селена.

— Казва момичето, спасено от ридерака, защото някаква сила я е накарала да дойде тук навръх Самхейн, за да види къде точно е Дамарис.

Селена приближи вратата.

— Казва момичето, изкарало година в Ендовиер. Момичето, което е видяло, че на боговете не им пука за живота ни повече, отколкото на нас за насекомите под подметките ни. — Тя загледа ухиленото лице на Морт. — Всъщност дори не знам защо трябва да помагам на Ерилея, след като боговете определено не си правят труда да го сторят.

— Сама не го вярваш — отвърна черепът. Селена стисна дръжката на кинжала си.

— Напротив. Предай на Елена да си намери друга глупачка, която да й търчи по задачите.

— Трябва да разбереш какво е намислил кралят и откъде идва силата му. Преди да стане прекалено късно.

Селена изсумтя.

— Не виждаш ли? Вече е прекалено късно. От години е прекалено късно. Къде беше Елена преди десетилетие, когато цял полк терасенски герои можеше да отвърне на призива й? Къде беше тя и абсурдните й загадки, когато светът имаше нужда от тях? Когато армиите на Адарлан посичаха воините на Терасен? Когато кралствата едно по едно паднаха в нозете на този крал? — Очите й запламтяха, но Селена натика болката обратно в мрачното място, откъдето тя извираше. — Светът вече е съсипан. Няма да похабя живота си в изпълнение на безсмислени задачи.

Морт присви очи. Светлината в гробницата избледня, луната бе почти напълно затъмнена.

— Съжалявам за това, което си изгубила — каза накрая той с глас, който не звучеше съвсем като неговия. — Съжалявам за смъртта на родителите ти онази нощ. Това беше…

— Никога не споменавай родителите ми! — изсъска Селена и посочи към черепа. — Не ми пука дали си вълшебен лакей на Елена, или част от болния ми ум. Спомени родителите ми отново и ще направя тази врата на подпалки. Ясна ли съм?

Морт само й се ухили.

— Толкова ли си себична? Толкова ли си страхлива? Защо дойде тогава тази нощ, Селена? За да помогнеш на всички ни? Или за да спасиш само собствената си кожа? Елена ми разказа всичко за теб. За миналото ти.

— Млъквай, черепче! — излая тя и избяга нагоре по стълбите.