Сара Дж. Маас
Среднощна корона (18)

17

Каол разбра, че Селена е в лошо настроение, без дори да му се наложи да я заговори. Всъщност той не бе дръзнал да говори с нея преди началото на бала, освен да й покаже къде да застане — във вътрешния двор, скрита в сенките на една колона. Няколкото часа в зимната нощ щяха да поохладят страстите й.

От своето място вътре, скрит в нишата до слугинския вход, той можеше да следи бляскавия бал пред себе си, както и асасина до високите врати на балкона. Не, че й нямаше доверие. Но винаги се изнервяше, когато тя бе в такова настроение.

В момента се бе облегнала на колоната, бе скръстила ръце и не се криеше в сенките така, както я бе помолил. Той виждаше парата от дъха й, а лунната светлина се отразяваше в дръжката на единия от кинжалите й.

Балната зала бе украсена в бяло и леденосиньо, а от тавана се лееше коприна. Навсякъде имаше стъклени украшения и всичко приличаше на зимен сън. Бе направено в чест на Холин. Няколко часа забавление и кой знае колко пари, похарчени за намусеното момче, което се цупеше, седнало на своя мъничък стъклен трон, и се тъпчеше със сладко, докато майка му се усмихваше.

Каол никога не би казал на Дориан, но изпитваше ужас от бъдещето, когато Холин щеше да възмъжее. Бе лесно да се справиш с едно разглезено дете, но жесток водач, свикнал да му се подчиняват, бе нещо съвсем различно. Надяваше се, че двамата с Дориан ще успеят да разберат каква поквара зрее в сърцето на Холин — след като Дориан заемеше трона.

Наследникът танцуваше, като изпълняваше задълженията си да ухажва дамите, търсещи вниманието му. А те бяха почти всички. Дориан умело играеше ролята си и им се усмихваше — грациозен и изкусен танцьор, който не отказа на никоя дама. Танцът приключи и Дориан се поклони на партньорката си. Преди да успее да направи и крачка, друга девойка му направи реверанс. Ако Каол бе на мястото на Дориан, щеше да изохка, ала принцът само се ухили, хвана дамата за ръка и я завъртя във вихъра на танца.

Каол погледна навън и се напрегна. Селена вече не бе до колоната.

Потисна ръмженето си. Утре щяха хубаво да си побъбрят за наказанията при напускане на пост.

Правило, което в момента той също нарушаваше, осъзна капитанът, докато излизаше от нишата и се отправяше към вратата на терасата. Тя бе оставена отворена, за да може свежият въздух да проветрява претъпканата бална зала.

Къде, по дяволите, бе отишла? Може би бе усетила някаква опасност. Не че някой би бил достатъчно глупав да нападне замъка по време на бал.

Каол все пак постави ръка на меча си, когато приближи колоните в началото на стълбите, водещи надолу към замръзналата градина.

Каол я забеляза.

Определено бе напуснала поста си. И то не за да посрещне някаква заплаха.

Каол скръсти ръце. Селена бе напуснала поста си, за да потанцува.

Музиката бе достатъчно силна, че да се чува и тук, а Селена танцуваше със себе си. Дори държеше краищата на тъмното си наметало с една ръка, все едно са полите на бална рокля, а другата почиваше върху рамото на невидим партньор. Каол не знаеше дали да се разсмее, да й се скара или да се прибере, все едно нищо не е видял.

Тя се обърна с изящно завъртане, което я изправи срещу него, и спря.

Последният вариант вече бе невъзможен. Или трябваше да се разсмее, или да й се скара.

Нито едното му звучеше подходящо, нито другото.

Дори на лунната светлина видя намръщването й.

— Ще умра от скука. Или от студ — каза тя и пусна наметалото си.

Той остана на върха на стълбите, загледан в нея.

— И вината за това е твоя — продължи тя и прибра ръце в джобовете си. — Ти ме накара да дойда тук, а някой бе оставил вратата на балкона отворена, така че да чувам всичката тази прекрасна музика. — Валсът продължаваше и изпълваше ледения въздух. — Затова помисли на кого да се караш. Това е като да сложиш прегладнял човек на прага на пиршество и да му кажеш да не яде. Което ти, между другото, ми направи на тази вечеря.

Бърбореше, а лицето й бе достатъчно помръкнало, за да разбере, че не я е страх от това, че я е хванал. Той прехапа устни, за да не се усмихне, и пристъпи на чакълената пътека на градината.

— Най-великият асасин в Ерилея не може да издържи няколко часа на пост.

— Какво толкова има да пазя? — изсъска тя. — Двойките, които се натискат в храстите? Или Негово кралско Височество, който танцува с де що има девойка на бала?

— Ревнуваш ли?

— Как пък не! — изсмя се тя. — Богове, не. Но не ми е забавно да го гледам. Него и останалите, които си прекарват чудесно. Мисля, че ревнувам най-вече бюфета, който никой дори не докосва.

Той се разсмя и погледна нагоре към стълбите и вратите към балната зала. Вече трябваше да се връща, но вместо това стоеше тук, на границата, която не биваше да прекрачва.

Бе останал настрана миналата нощ, макар сълзите й по време на песента на Рена Голдсмит да го бяха трогнали толкова, че да се почувства сякаш е намерил част от себе си — част, за чиято липса не е и подозирал. Накара я да бягат километър и половина повече тази сутрин, не за да я накаже, а защото не можеше да спре да мисли за начина, по който го бе гледала.

Тя въздъхна шумно и се загледа в луната. Бе толкова ярка, че звездите почти не се виждаха.

— Чух музиката и просто ми се прииска да потанцувам за няколко минути. Да забравя всичко за един валс и да се почувствам като нормално момиче. Та… — Тя го погледна лошо. — Сега вече можеш да ми се накараш. Как ще ме накажеш? Пет километра допълнително утре? Час набирания? Челна стойка?

Усети горчивина в думите й, която не му хареса. Да, щеше да й се скара за това, че е напуснала поста си, но сега… точно сега…

Каол застана до нея.

— Танцувай с мен — каза той и й подаде ръка.

* * *

Селена се загледа в протегнатата ръка на Каол.

— Какво?

Лунната светлина се отрази в златистите му очи и ги накара да заблестят.

— Кое не е ясно?

Нищо. Всичко. Изрече го не като Дориан, когато принцът я бе поканил на бала на Юледа. Онова бе просто покана. Това обаче…

Ръката му остана да виси пред нея.

— Доколкото си спомням — вирна брадичка тя, — на Юледа аз те поканих да потанцуваме и ти ме отряза. Каза, че е прекалено опасно да ни видят заедно.

— Сега нещата са различни.

Още едно неразбираемо за нея изречение.

Гърлото й се сви и тя погледна към протегнатата му ръка, осеяна с мазоли и белези.

— Танцувай с мен, Селена — каза той с прегракнал глас.

Когато погледите им се срещнаха, тя забрави за студа, луната и стъкления замък, надвиснал над тях. За тайната библиотека, за плановете на краля, за Морт и кралица Елена. Всичко това потъна в нищото.

Пое ръката му и на света останаха само музиката и Каол.

Пръстите му бяха топли дори през ръкавиците. Той постави едната си ръка на кръста й, а с другата хвана нейната. Тя го погледна, когато се раздвижи — първо една бавна крачка, после още една и още една, нежно в ритъма на валса.

И той я погледна, но никой от двамата не се усмихна. Бяха отвъд усмивките. Валсът се забърза и Каол я поведе, без да се препъне нито веднъж.

Дишането й се учести, но не можеше да свали поглед от него, не можеше да спре да танцува. Лунната светлина, градината и златистият блясък на балната зала се сляха в едно цяло, което сякаш бе на километри от тях.

— Никога няма да бъдем обикновени момче и момиче, нали? — успя да попита тя.

— Не — въздъхна той, — никога.

Тогава музиката сякаш избухна около тях и Каол я завъртя така, че черният плащ изшумоля около тялото й. Всяка крачка бе безупречна, смъртоносна, както по време на първия им дуел преди много месеци. Тя познаваше всяко негово движение, а той нейните, все едно бяха танцували този валс цял живот. По-бързо, без почивка, без да откъсват очи един от друг.

Останалата част от света потъна в нищото. В този момент, докато гледаше Каол, след десет дълги години Селена осъзна, че е у дома.

* * *

Дориан Хавилиард стоеше до един прозорец на балната зала и наблюдаваше как Селена и Каол танцуват в градината. Тъмните плащове се люлееха около телата им, като им придаваха призрачен вид. След няколко часа танци принцът най-после бе успял да се освободи от дамите, които търсеха вниманието му, и бе отишъл до прозореца за глътка свеж въздух.

Искаше да излезе навън, но после ги видя. Това бе достатъчно, за да го спре на място, но не и за да го накара да си тръгне. А знаеше, че трябва. Трябваше да се отдалечи и да се направи, че не ги е видял, защото макар да бе само един танц…

Някой пристъпи зад него. Той погледна през рамо и видя Нехемия да спира до прозореца. След месеците, в които почти не се бе появявала сред придворните заради клането в Ейлве, бе изникнала тази вечер. Изглеждаше невероятно в бляскавата си синя рокля със златисти нишки. Косата й бе сплетена на корона, а елегантните й златни обеци блестяха на светлината на полилея и привличаха погледа му към изящния й врат. Нехемия бе безспорно най-красивата жена в балната зала и той не бе пропуснал как много мъже — и жени — я гледат през цялата нощ.

— Не им пречи — каза тя тихо с тежкия си акцент, който все пак се бе подобрил доста след пристигането й в Рифтхолд. Дориан вдигна вежда, а Нехемия изписа невидим знак на стъкления прозорец. — Ти и аз… сме различни. Винаги ще имаме… — Тя потърси думата. — Отговорности. Тегоби, които никой друг не може да разбере. Които те… — кимна към Каол и Селена — не могат да разберат. А ако можеха, нямаше да ги поискат.

„Иска да каже, че няма да поискат нас.“

Каол завъртя Селена, която сякаш профуча през въздуха, преди да се върне в ръцете му.

— Вече реших да продължа напред — отвърна също тъй тихо Дориан. Това бе истината. Бе се събудил тази сутрин със сърце, по-леко, отколкото през последните няколко седмици.

Нехемия кимна, а златните бижута в косата й издрънчаха.

— Благодаря ти. — След това изписа нов символ на прозореца. — Братовчед ти Роланд ми каза, че баща ти е одобрил плана на съветник Мълисън да разшири трудовия лагер в Калакула за повече… хора.

Той запази изражението на лицето си неутрално. Прекалено много хора ги гледаха.

— Роланд ти е казал това?

Нехемия свали ръка от прозореца.

— Поиска да съобщя на баща си, че подкрепям този план и че трябва да направим разширяването колкото се може по-бързо. Отказах. Той рече, че утре има среща на Съвета и ще гласуват плана на Мълисън. Не ми е позволено да присъствам.

— Роланд няма право на това — отвърна Дориан, като се мъчеше да запази дишането си спокойно. — Никакво.

— Ще го спреш ли тогава? — Тъмните й очи се съсредоточиха върху лицето му. — Говори с баща си на срещата на Съвета. Убеди останалите да отхвърлят искането.

Никой освен Селена не бе дръзвал да му говори така. Това обаче нямаше нищо общо с отказа му.

— Не мога — отвърна той.

Изчерви се, докато го изричаше, но бе вярно. Не можеше да се бори за Калакула, без да създаде проблеми на себе си и Нехемия. Едвам бе убедил баща си да остави принцесата на мира. Да поиска да затворят Калакула бе да вземе страна и така да унищожи всичко, което бе постигнал.

— Не можеш или не искаш? — Дориан въздъхна, но тя го прекъсна. — Ако отведат Селена в Калакула, ще я освободиш ли? Ще затвориш ли лагера? Когато я изведе от Ендовиер, помисли ли поне веднъж за хилядите, които оставаш зад гърба си?

Беше… но не толкова, колкото трябваше.

— Невинни измират в трудовите лагери, принце. Хиляди. Защо не попиташ Селена за гробовете, които изкопават там? Защо не погледнеш белезите на гърба й и не осъзнаеш, че това, през което е преминала, е щастие в сравнение със съдбата на останалите?

Сигурно просто бе свикнал с акцента й, но можеше да се закълне, че тя говори по-правилно.

— Ако я върнат там, ще я освободиш ли?

— Разбира се — отвърна внимателно той, — но е сложно.

— Нищо сложно няма. Това е разликата между доброто и злото. Робите в онези лагери също имат близки, които ги обичат така, както ти обичаш приятелката ми!

Той се огледа наоколо. Придворните дами наблюдаваха внимателно разговора иззад ветрилата си и дори майка му бе забелязала, че са се заговорили за по-дълго. Навън Селена отново бе застанала на пост. А в другия край на залата Каол се промъкна през един от входовете и зае с безизразно лице мястото си в ниша, все едно танцът не се бе случил.

— Не му е тук мястото за този разговор.

Нехемия го изгледа продължително, а после кимна.

— В теб има сила, принце. Повече, отколкото осъзнаваш.

Тя докосна гърдите му и описа символ върху тях, а някои от придворните ахнаха.

Нехемия обаче не откъсна очи от неговите.

— Тя спи — прошепна и потупа сърцето му — тук. Когато моментът настъпи и се събуди, не се плаши. — Свали ръка от него и се усмихна тъжно. — Когато моментът настъпи, ще бъда до теб и ще ти помогна.

С тези думи Нехемия се отдалечи. Придворните отстъпиха от пътя й, а после наново изпълниха пространството. Той се загледа подире й, озадачен от последните й думи. Какво ли бе искала да каже?

И защо, докато го изричаше, той почувства как нещо древно и дълбоко заспало отваря очи в него.