Сара Дж. Маас
Среднощна корона (6)

5

Приклекнала на един покрив в най-модерната и уважавана част на Рифтхолд, Селена се мръщеше на идващия от Ейвъри леден вятър. Скрита в сенките на един комин, тя погледна часовника си за трети път. Предишните срещи на Арчър Фин бяха траели само около час. А сега бе прекарал в къщата от другата страна на улицата цели два.

В изисканата къща със зелен покрив нямаше нищо интересно. Не знаеше кой живее в нея, единствено името на клиента — някоя си лейди Баланшин. Бе използвала трика от предните две къщи, за да разбере това — направи се, че е куриер с пратка за лорд еди-кой-си. Когато икономът отговореше, че това не е къщата на лорд-еди-кой-си, тя се правеше на смутена, питаше чия е, бъбреше си със слугата и после продължаваше по пътя си.

Селена намести краката си и отметна глава назад. Слънцето почти се бе скрило, а температурата падаше с всяка изминала минута. Нямаше да научи много повече, освен ако не проникнеше в къщата. Предвид вероятността обаче Арчър да прави това, за което му плащат, тя не бързаше да нахълтва. По-добре да разбереше къде ходи и с кого се среща, преди да предприеме следващата си стъпка.

Бе минало толкова време, откакто бе правила нещо подобно в Рифтхолд — да се крие по изумрудените покриви в търсене на информация за плячката си. Когато кралят я пратеше в Белхейвън или в имението на някой благородник, емоцията бе съвсем различна. Но тук, в Рифтхолд, чувството бе все едно…

Все едно не си бе тръгвала. Все едно можеше да погледне назад и да види Сам Кортланд, коленичил зад нея. Все едно довечера щеше да се върне в Асасинската крепост в другия край на града, а не в стъкления замък.

Селена въздъхна и прибра ръце под мишниците си, за да запази пръстите си затоплени и гъвкави.

Беше минала година и половина от нощта, в която загуби свободата си. От нощта, в която загуби Сам. Там някъде градът криеше истината за случилото се. Ако дръзнеше да се вгледа по-внимателно, щеше да я узнае. Бе сигурна в това.

Но бе сигурна и че знанието ще я унищожи.

Входната врата на къщата се отвори и Арчър слезе напето по стълбите, право към каляската, която го очакваше. Селена успя да зърне златистокафявата му коса и изисканите му дрехи, преди да се скрие от погледа й.

Тя изпъшка и се изправи, след което се затича по покрива. След няколко доста страшнички изкачвания и скокове се озова обратно на калдъръмената улица.

Последва каляската на Арчър, като ту се скриваше, ту изникваше от сенките, докато пътуваха из града. Темпото се забавяше от уличното движение. Макар да не бързаше да узнае как са я хванали и кой е отговорен за смъртта на Сам, и да бе сигурна, че кралят бърка за Арчър, част от нея се чудеше дали истината за бунтовниците и за плановете на владетеля няма да е също толкова опустошителна.

За нея и за всички, които обича.

* * *

Селена се наслаждаваше на топлината на припукващия огън, положила глава на облегалката на малкия диван и поставила крака на страничната подложка. Редовете на листа, който четеше, започнаха да се замъгляват, но това не я изненада. Минаваше единайсет, а тя бе на крака от ранни зори.

Изтегнат на килима пред нея, Каол прелистваше документи и отбелязваше разни неща със стъклената си писалка, блещукаща на светлината на огъня. Селена въздъхна и отпусна хартията в ръцете си.

За разлика от нейните просторни покои, Каол разполагаше само с една голяма спалня, чиито мебели се изчерпваха с масичка край единствения прозорец и стар диван до камината. Няколко гоблена висяха на сивите каменни стени, а в ъгъла имаше голям дъбов шкаф. Леглото с балдахин бе постлано с доста стари пухени завивки, чийто червен цвят отдавна бе избледнял. Банята не беше така обширна като нейната, но достатъчно за вана и тоалетна. Имаше само един грижливо подреден малък шкаф за книги. Ако тя познаваше Каол достатъчно добре — по азбучен ред. Вероятно съдържаше само най-любимите му книги — за разлика от библиотеката на Селена, в която бяха натъпкани всички заглавия, които бе докопала, все едно дали бе харесала прочетеното, или не. Въпреки неестествено подредения рафт с книги, тя харесваше стаята му. Беше уютна.

Бе започнала да идва тук преди две седмици, когато мислите за Каин, Елена и тайните проходи я бяха накарали да избяга от собствените си покои. И въпреки че се бе оплакал, че му нарушава спокойствието, Каол никога не я пъдеше при честите й посещения след вечеря.

Внезапно писалката на Каол спря да драска.

— Напомни ми върху какво точно работеше.

Тя се обърна по гръб и размаха във въздуха листа, който държеше.

— Събирам информация за Арчър. Клиенти, любими места, програма за деня.

Златистокафявите очи на Каол изглеждаха втечнени на светлината на пламъците.

— И за какво ти е всичко това? Можеш просто да го застреляш в някоя тъмна алея. Каза, че е добре охраняван, но нямаше проблеми да го проследиш днес.

Тя се намръщи. Понякога Каол бе досадно интелигентен.

— Понеже ако кралят наистина си има работа с група заговорници, трябва да узная повече за тях, преди да убия Арчър. Като го следя, мога да открия още заговорници или поне следи за това къде се намират.

Тук не излъга. Бе последвала богато украсената каляска на Арчър по улиците на столицата именно затова.

Но през цялото време, в което го бе следила, той само бе отишъл да изпълни ангажиментите си, а след това се бе върнал в собственото си имение.

— Ясно — отвърна Каол. — И сега просто наизустяваш информацията, така ли?

— Ако смяташ, че няма причина да съм тук и трябва да се махам, можеш да ми го кажеш.

— Просто се чудя какво те е отегчило толкова, че да задремеш преди десет минути.

— Не съм! — облегна се на лактите си тя.

— Чух те как хъркаш — повдигна вежди той.

— Лъжеш, Каол Уестфол! — Тя хвърли листа по него и подскочи на дивана. — Просто затворих очи за минутка.

Той поклати глава и се върна към своята работа.

— Не хъркам наистина, нали? — изчерви се Селена.

— Като дъскорезница — отвърна той с каменно изражение на лицето.

Селена удари с юмрук по една възглавничка и той се ухили. Тя изсумтя, след което спусна ръката си надолу и прокара пръсти по нишките на стария килим.

— Защо мразиш Роланд?

— Не съм казвал, че го мразя — погледна я Каол.

— Но е имало инцидент, при който…

— Имаше много инциденти и изобщо не ми се говори за тях.

Тя свали крака от облегалката на дивана и се изправи.

— Много си сприхав, знаеш ли?

Взе друг от документите, карта на града, на която бе отбелязала местоположението на клиентите на Арчър. Повечето, изглежда, живееха в луксозния квартал на Рифтхолд, обитаван от елита. Там бе и собствената му къща, скътана на тиха и спокойна уличка. Селена прокара нокът по нея и се спря, когато очите й попаднаха на една улица на няколко сгради разстояние.

Тя познаваше улицата и къщата в края й. Винаги, когато влизаше в Рифтхолд, правеше всичко възможно да не я приближава много. Днес също — дори бе заобиколила, за да не попадне на нея.

Без да смее да поглежда към Каол, попита:

— Знаеш ли кой е Рурк Фаран?

Името я изпълни с отдавна потиснати гняв и скръб, но успя да го произнесе. Защото, макар да не искаше да узнава истината за това как е хваната, трябваше да го направи. Макар да бе минало много време.

Усети вниманието на Каол върху себе си.

— Разбойническият главатар?

Тя кимна. Очите й все още бяха вперени в картата върху онази уличка, където всичко се бе объркало.

— Имал ли си вземане-даване с него?

— Не — отвърна Каол, — но това е защото Фаран е мъртъв.

— Фаран е мъртъв? — свали листа тя.

— От девет месеца. Намериха него и тримата му най-приближени убити от… — Каол прехапа устната си в опит да се сети името. — Уесли. Човек на име Уесли ги изкла. Той беше… — Каол наклони глава към нея. — Личният телохранител на Аробин Хамел. — Тя бе затаила дъх. — Познаваше ли го?

— Мислех, че да — прошепна в отговор тя. През четирите години, които бе изкарала с Аробин, Уесли бе постоянното тихо присъствие, човек, когото едва я понасяше и винаги бе давал да се разбере, че ще я убие, ако тя се превърне в заплаха за господаря му. Но в нощта, когато я бяха предали и заловили, Уесли се бе опитал да я спре. Тя бе решила, че Аробин му бе заповядал да я заключи, за да я спре да отмъсти на Фаран, задето е убил Сам, но…

— Какво се случи с Уесли? — попита тя. — Намериха ли го хората на Фаран?

Каол прокара пръсти през косата си, загледан в килима.

— Не. Намерихме Уесли ден по-късно, благодарение на Аробин Хамел.

Тя усети как кръвта се отцежда от лицето й, но успя да попита:

— Как?

Каол я погледна внимателно.

— Тялото му бе побито на желязната ограда пред къщата на Рурк. Имаше достатъчно кръв, за да допуснем, че Уесли е бил жив, когато са го направили. Слугите от къщата никога не си признаха, но останахме с впечатлението, че и те са били инструктирани да го оставят така, докато умре. Решихме, че е опит да се уравновеси смъртта със смърт, така че когато следващият разбойнически главатар се издигне, да не гледа на Аробин и на асасините му като на врагове.

Тя се загледа отново в килима. Нощта, в която бе избягала от Асасинската крепост, за да преследва Фаран, Уесли се бе опитал да я спре.

Бе й казал, че това е капан.

Селена потисна мисълта, преди да стигне до заключението. Това бе истина, която щеше да разкрие друг път, когато е сама и не трябва да мисли за Арчър и бунтовниците. Когато можеше да разбере защо Аробин Хамел я е предал — и какво да прави с това ужасно знание. Колко ще го накара да страда, за да си плати.

След няколко минути тишина, Каол попита:

— Така и не разбрахме обаче защо Уесли е тръгнал по петите на Рурк Фаран. Уесли бе само един телохранител. Какво може да е имал срещу Фаран?

Очите й засмъдяха, а тя погледна към прозореца и небето, окъпано в звездна светлина.

— Отмъщавал е.

Все още можеше да види разкривения труп на Сам, проснат на масата под Асасинската крепост, да усети ръцете на Фаран по парализираното си от ужас тяло. Преглътна с мъка.

— Фаран отвлече, изтезава и уби един… един от спътниците ми. Следващата нощ излязох, за да му върна услугата. Нещата не се развиха добре за мен.

Една от цепениците в огъня изпука и озари стаята за миг със светлината на пламъците.

— Това ли е нощта, в която те хванаха? — попита Каол. — Мислех, че не знаеш кой те е предал.

— Все още не знам. Някой нае мен и спътника ми, за да убием Фаран, но това бе просто капан. Фаран бе примамката.

Настъпи тишина, а след това Каол попита:

— Как се казваше?

Тя сви устни и прогони спомена за това как бе изглеждал на онази маса.

— Сам — отвърна тя. — Казваше се Сам. — Пое си глътка въздух. — Дори не знам къде са го погребали. Не знам и кого да попитам.

Каол не отвърна нищо. Без сама да знае защо, тя продължи да говори.

— Провалих го — каза тя. — Във всеки смисъл на думата.

Отново настъпи тишина. Накрая тя въздъхна.

— В едно нещо не си — отговори Каол. — Обзалагам се, че той е искал да оцелееш. Да живееш. Поне в това не си го провалила.

Когато кимна, трябваше да отклони поглед, за да спре сълзите си.

След малко Каол отново проговори:

— Казваше се Литаен. Преди три години тя работеше за една от придворните дами. Роланд разбра това и реши, че ще е забавно да го намеря в леглото с нея. Знам, че не може да се сравнява с това, което си изпитала…

Селена не знаеше, че харесвал някоя, но…

— А тя защо го направи?

Той сви рамене, но лицето му помръкна от спомена.

— Защото Роланд е Хавилиард, а аз съм просто капитан на стражата. Убеди я да отиде в Мий с него. Но така и не разбрах какво е станало после.

— Обичал си я.

— Така мислех. Мислех, че и тя ме обича. — Той поклати глава и се скара мислено на себе си. — Сам обичаше ли те?

Да. Повече от всеки друг. Достатъчно, че да рискува и да изгуби всичко. Толкова силно, че тя все още го усещаше, дори сега.

— Много — въздъхна на глас.

Часовникът отброи единайсет и половина и Каол поклати глава, сякаш за да прогони напрежението.

— Уморен съм.

Тя се изправи. Нямаше представа защо се бяха заприказвали за хората, които значат толкова много за тях.

— Тогава ще тръгвам.

Той също стана на крака, а очите му заблестяха.

— Ще те изпратя до покоите ти.

— Мислех, че няма нужда да ме ескортират повече — повдигна брадичка тя.

— Няма — каза той и отвори вратата, — но е нещо, което приятелите правят един за друг.

— Интересно — отвърна тя и запърха с клепки, — изпращаш ли Дориан до покоите му, или това е привилегия, запазена само за дамите?

— Ако познавах истинска дама, щях да я изпращам. Не знам обаче дали мога да те нарека така.

— Какъв кавалер си само! Нищо чудно, че онези девойчета те чакат всяка сутрин в градината.

Той изсумтя и двамата притихнаха, докато вървяха към нейните покои. Това си бе същинско пътешествие, най-често мразовито, тъй като коридорите на замъка бяха опасани с прозорци, допускащи вътре зимния мраз.

Когато стигнаха вратата на покоите й, тя му пожела лека нощ и понечи да влезе. Пръстите й хванаха бравата на вратата и тя се обърна към него.

— В името на всичко свято, Каол — каза и той я погледна с ръце в джобовете. Селена се усмихна леко. — Щом е избрала Роланд пред теб, значи е най-голямата глупачка, живяла някога.

Той се вгледа в нея и отвърна тихо:

— Благодаря ти.

След което тръгна обратно към стаята си.

Селена го изпрати с поглед, който следеше мощните мускули по гърба му, видими дори под тъмната туника. Внезапно благодари на съдбата, че Литаен отдавна е напуснала замъка.

* * *

Звънът на мрачната часовникова кула в градината отекна, когато настъпи полунощ. Макар Каол да я бе изпратил до вратата й, след пет минути разходки в спалнята тя излезе отново, като този път се отправи към библиотеката. Имаше планини непрочетени книги в покоите си, но в момента не й бе до нито една от тях. Трябваше да прави нещо, което да я разсее от разговора с Каол и от спомените, които той бе извадил наяве.

Селена уви наметалото плътно около себе си и се загледа към страховитата снежна виелица, която биеше по прозорците. Надяваше се в камините в библиотеката да има напален огън, иначе щеше да вземе някоя интересна книга, да се прибере в стаята си и да се свие с Лапичка в кревата си.

Селена зави зад един ъгъл и навлезе в тъмния опасан с прозорци коридор, който водеше към библиотеката.

И замръзна.

Предвид ледената нощ не бе изненада да види някой забулен в черно наметало и качулка, смъкната така, че да скрива лицето му. Но нещо във фигурата, застанала между отворените врати на библиотеката, предизвика такъв първичен ужас в нея, че тя не посмя да продължи напред.

Онзи наклони глава и също замръзна.

Навън виелицата продължаваше да блъска по прозорците.

„Това е просто човек“ — каза си тя, когато фигурата изцяло се обърна към нея. Човек с наметало, по-черно от нощта, с качулка, толкова дълбока, че скриваше чертите му напълно.

Фигурата подуши въздуха като звяр.

Селена не посмя да помръдне.

Човекът подуши отново, след което тръгна към нея. Движеше се като сянка между сенките, като облак черен пушек, стелещ се по пода…

Усети някаква топлина в гърдите, а после блесна светлина.

Окото на Елена.

Нещото спря заедно с дъха на Селена. После изсъска и се скри обратно в сенките отвъд вратите на библиотеката. Мъничкият скъпоценен камък в центъра на амулета заблестя още по-ярко и Селена премигна от силната светлина.

Когато отвори очи, амулетът бе изстинал, а качулатата фигура бе изчезнала без следа.

Селена не влезе в библиотеката. Изобщо. Просто се прибра обратно в покоите си, като отчаяно се мъчеше да остане спокойна. Повтаряше си, че й се е привидяло, че това е някаква странна халюцинация, породена от това, че е останала будна прекалено дълго…

Но не можеше да спре ехото на омразната дума в ушите си.

Планове.