Сара Дж. Маас
Среднощна корона (49)

48

Селена веднага насочи Дамарис към Арчър. Лапичка му изръмжа, но остана назад, на крачка зад нея.

— Какво правиш тук?

Бе невероятно, че е на това място. Как бе влязъл?

— Следя те от седмици — каза Арчър, като държеше под око кучето. — Нехемия ми обясни за тунелите, показа ми как да влизам. Идвах тук долу всяка нощ след смъртта й.

Селена погледна към портала. Щом Нехемия я бе предупредила да не го отваря, бе сигурна, че приятелката й не е искала и Арчър да го вижда. Отиде до стената, като се постара да запази разстояние между себе си и чернотата, и прокара ръка по блестящите зелени знаци, за да ги изтрие.

— Какво правиш? — попита Арчър.

Селена насочи гневно Дамарис към него, като отчаяно се мъчеше да изтрие символите. Те изобщо не избледняваха. Каквото и да бе това заклинание, то бе много по-сложно от онова, което се бе запечатало във вратата на библиотеката. Знаците не можеха просто да бъдат изличени. Сега обаче Арчър бе застанал между нея и книгата, в която се намираше ужасната магия. Селена започна да търка по-силно. Всичко се бе объркало.

— Спри! — Арчър се стрелна напред, невъзможно силен и бърз, и я хвана за китката. Лапичка излая предупредително, но Селена свирна на кучето да остане тихо.

След това се обърна към Арчър, с хватка, която да изкълчи ръката, с която я държеше. Зеленикавата светлина на портала обаче освети китката му, където ръкавът му бе дръпнат.

Там имаше черна татуировка на отвратително змиевидно същество.

Бе го виждала преди… И още как.

Селена вдигна очи към лицето му.

„Не вярвай на…“

Бе смятала, че Нехемия е изрисувала кралския печат, изкривена версия на уивърна. Но всъщност бе нарисувала неговата татуировка. Знакът на Арчър.

„Не вярвай на Арчър.“

Това се бе опитвала да й каже през цялото време.

Селена се откъсна от Арчър, извади кинжал и го насочи заедно с Дамарис към него. Колко ли неща бе скрила Нехемия от Арчър и съзаклятието му? Щом не му вярваше, защо им бе казала всичко това?

— Кажи ми как научи всичко това — прошепна Арчър, като очите му непрекъснато се връщаха към портала и мрака отвъд тях. — Моля те! Намери ли Ключовете на Уирда? С тях ли го направи?

— Какво знаеш за тях? — отвърна тя.

— Къде са? Къде ги намери?

— Нямам Ключовете.

— Значи си открила загадката — въздъхна Арчър. — Оставих те да я откриеш в кабинета на Дейвис. Отне ни пет години да я намерим. И ти си я разрешила. Знаех си, че ще успееш. Нехемия също го знаеше.

Селена клатеше глава. Той не беше наясно, че е имало и втора загадка — карта.

— Кралят притежава поне един Ключ. Къде обаче са останалите нямам никаква представа.

— Така си и мислехме — помръкнаха очите на Арчър. — Тя затова дойде тук. Да види дали ги е откраднал. И ако да — колко от тях.

Затова Нехемия не можеше да напусне, осъзна Селена. Затова бе предпочела да остане тук, вместо да се върне в Ейлве. За да се изправи срещу едничкото нещо, което бе по-важно от съдбата на кралството й.

Съдбата на света. На този свят, а може би и на други.

— Не бива да се качвам на кораба утре. Ще кажем на всички — изхриптя Арчър. — Ще разкрием, че той ги притежава.

— Не. Ако разкрием истината, кралят ще ги използва, за да нанесе нечувани поражения. Ще изгубим всяко предимство, преди да сме открили останалите.

Той пристъпи към нея. Лапичка отново изръмжа, но остана на разстояние.

— Тогава ще намерим къде държи Ключа, а после и другите два. Ще ги използваме, за да го свалим от власт. А после ще създадем света наново.

Гласът му започна да звучи налудничаво, всяка следваща дума бе изречена по-рязко от предишната.

— По-скоро бих ги унищожила, отколкото да използвам силите им.

— Тя каза същото — изсмя се Арчър. — Каза, че трябва да ги унищожим, да ги върнем в Портата, стига да намерим начин. Но какъв е смисълът да ги намираме, освен за да ги използваме срещу него? За да го накараме да страда?

Стомахът й се сви. Имаше още много неща, които не й казваше. Въздъхна и поклати глава, след което тръгна към него. Арчър замълча при движението й. След което тя спря и внезапно разбра всичко.

— Трябва да страда колкото се може повече. Както и хората, които ни унищожиха. Които ни превърнаха в това, което сме. Аробин, Кларис… — Тя прехапа устни. — Нямаше начин Нехемия да разбере това. Тя не се и опита. Прав си. Трябва да ги използваме.

Той я огледа преценяващо, достатъчно дълго, за да може да го приближи, наклонила глава на една страна, все едно осмисля думите му.

Арчър се хвана.

— Тя затова напусна движението. Седмица преди смъртта си. Знаехме, че е въпрос на време да ни разкрие пред краля и да използва това, за да смекчи санкциите над Ейлве. А в същото време да ни унищожи. Каза, че предпочита един всемогъщ тиранин вместо дузина.

— Тя щеше да съсипе плана ти — отвърна Селена, обхваната от познатото ледено спокойствие. — Почти съсипа и моя план. Каза ми да не пипам Ключовете. Опита се да ми попречи да разбера загадката.

— Понеже е искала знанието само за себе си.

Тя се усмихна, макар да почувства как целият й свят се променя. Не можеше да разбере защо, но ако бе вярно, искаше да го чуе как си признава. Затова каза:

— С теб работихме здраво за всичко, което имаме. Тя искаше да ни го отнеме. Другите хора не могат да разберат през какви лишения сме минали. Мисля си… че затова те харесвах като малка. Дори тогава осъзнавах, че ме разбираш. Че знаеш какво е да те отгледат хора като Аробин и Кларис. Да те продадат. — Очите й светнаха и тя сви устни, все едно е готова да заплаче. Премигна няколко пъти и промълви: — Мисля обаче, че сега и аз те разбирам.

Тя протегна ръка, сякаш за да го хване, но я отпусна. Накара лицето си да изглежда нежно и примирено.

— Защо не ми каза по-рано? Можехме да решим загадката заедно. Ако знаех какво ще направи Нехемия, как ще ме лъже отново и отново… Тя ме предаде. Във всеки един смисъл на думата, Арчър. Гледаше ме в очите и ме лъжеше. Караше ме да вярвам… — Раменете й увиснаха. След един дълъг миг направи крачка към него. — Нехемия се оказа не по-различна от Аробин и Кларис. Арчър, трябваше да ми кажеш истината. За всичко. Досещах се, че не може да е бил Мълисън. Той не е достатъчно умен. Ако ми беше казал, лично щях да се погрижа за това. — Това бе риск. Дързък ход. — Заради теб. Заради нас.

Арчър се усмихна предпазливо.

— Тя непрекъснато се оплакваше от съветник Мълисън. Реших, че той ще е идеалната изкупителна жертва. Благодарение на съревнованието, вече бе свързан с Грейв.

— А Грейв как реши, че си Мълисън? — попита тя, като запази спокойствие с огромно усилие на волята.

— Ще се изненадаш да научиш колко лесно хората виждат това, което искат да видят. Наметало, маска, хубави дрехи. Налапа кукичката като шаран.

„Богове. О, богове.“

— А онази нощ в склада? — продължи тя и повдигна вежда, като заинтригуван съзаклятник. — Защо наистина отвлече Каол?

— Трябваше да те откъсна от Нехемия. Когато поех стрелата в тялото си, знаех, че ще ми се довериш, ако ще и за малко. Извинявай за малко… грубите си методи. Професионално изкривяване, боя се.

Бе му се доверила и в резултат бе изгубила Нехемия и Каол. Бе се отдръпнала от приятелите си. Той бе сторил с нея това, което тя се страхуваше, че Роланд е постигнал с Дориан.

— А заплахата, която кралят получи за живота на Нехемия? — изкриви устни Селена. — Ти си я пуснал, нали? За да ми покажеш кои са истинските ми приятели. Да ми разкриеш на кого мога да се доверя…

— Риск. Калкулиран риск, като този в момента. Не знаех дали капитанът ще те предупреди, или не. Но се оказах прав.

— Но защо избра мен? Поласкана съм, наистина, но ти си умен — не можеше ли и сам да отгатнеш загадката?

— Понеже знам коя си всъщност, Селена — сведе глава Арчър. — Онази нощ, когато те отведоха в Ендовиер, Аробин ми каза истината.

Тя потисна болката от това поредно предателство.

— Имаме нужда от теб, за да успеем. Аз имам нужда от теб. Някои от членовете на съзаклятието вече ми се опълчват, оспорват водачеството ми. Мислят, че методите ми са прекомерно жестоки.

Това обясняваше кавгата с онзи младеж.

Той направи крачка към нея.

— Но ти… богове, в мига, в който те видях в „Уилоус“, разбрах, че сме родени един за друг. Нещата, които ще постигнем…

— Знам — отвърна тя и погледна в тези зелени очи, толкова ярки, че й напомняха за сиянието на портала. — Знам, Арчър. Знам.

Не видя кинжала, докато не го заби в него.

Но бе бърз — прекалено бърз — и се извъртя така, че острието потъна в рамото, вместо в сърцето му.

Той се отдръпна с изумителна скорост и изтръгна кинжала от хватката й. Тя изгуби равновесие и трябваше да се подпре на арката на портала, за да не падне. Окървавената й длан се хлъзна по камъка, а зеленикава светлина заблестя под пръстите й.

Един Знак на Уирда грейна, след което избледня.

Без да си даде време да погледне какво е направила, тя се хвърли с рев към него, като пусна Дамарис и извади два кинжала. Собственото му оръжие изникна след миг и той се олюля заплашително, когато Селена замахна към него.

— Ще те нарежа на малки парченца — изсъска тя, докато го обикаляше. Тогава обаче подът изтътна и нещо от портала изръмжа гърлено.

Лапичка изскимтя шумно и предупредително. Затича се към Селена и се бутна по глезените й, като я подканяше да побегне към стълбите. Празнотата в портала се размърда и се раздели, за да разкрие камениста пепелява земя. А след това от мъглата изникна фигура.

— Нехемия? — прошепна тя. Може би принцесата се бе върнала, за да помогне и за да обясни всичко.

Нещото, което излезе от портала обаче нямаше нищо общо с Нехемия.

* * *

Каол не можеше да заспи. Взираше се в завивката на леглото си, спомняше си завещанието на бюрото на Селена. Не можеше да спре да мисли за него. Бе се оставил да го изрита от покоите си, без да й каже какво означава то за него. Може би заслужаваше омразата й, но тя трябваше да знае, че той не иска парите й.

Трябваше да я види. За достатъчно дълго, че да й обясни.

Прокара пръст по белега на бузата си.

Шумът от стъпки в коридора го накара да стане от леглото. Когато някой затропа по вратата, той почти се бе облякъл. Човекът от другата страна успя да почука още веднъж, преди Каол да отвори вратата, с кинжал, скрит зад гърба си.

Той сведе острието в мига, в който видя мокрото от пот лице на Дориан, но не го прибра. Не и след като видя паниката в очите му и меча, който принцът стискаше.

Каол знаеше, че човек трябва да се доверява на инстинкта си. Не мислеше, че хората са оцелели толкова дълго, без да развият сетива, които да им подскажат кога нещо не е наред. Това не бе магия. Просто… шесто чувство.

И то каза на Каол всичко, още преди Дориан да си отвори устата.

— Къде? — попита направо капитанът на стражата.

— Спалнята й — отвърна Дориан.

— Разкажи ми всичко — заповяда Каол и се забърза из стаята си.

— Не знам, но мисля… че е в беда.

Каол вече си обличаше ризата и туниката, след което обу ботушите и взе меча.

— Каква беда?

— Ами такава, дето ме кара да идвам посред нощ точно при теб, а не при другите стражи!

Това можеше да означава всичко, но Каол разбираше, че Дориан е прекалено умен и прекалено наясно, че неподходящите думи могат да бъдат чути от не когото трябва. Усети напрежението в тялото му миг преди принцът да хукне и го хвана за туниката.

— Тичането — прошепна Каол — привлича нежелано внимание.

— Но аз вече изгубих прекалено много време, като дойдох тук — отвърна Дориан, обаче забави ход и се изравни с бързата, но спокойна крачка на Каол. С тази скорост щеше да им отнеме пет минути, докато стигнат до покоите й. Ако не ги забавеха.

— Някой ранен ли е? — попита тихо Каол, като се опита да запази дишането си спокойно, да остане съсредоточен.

— Не знам — отвърна Дориан.

— Не ми помагаш! — сопна се Каол. С всяка следваща крачка му бе по-трудно да удържа гнева си.

— Сънувах — отвърна Дориан толкова тихо, че само той можеше да го чуе, — че тя е в беда. Че може да си навреди ужасно. — Каол почти спря, но Дориан го каза с такава увереност… — Мислиш ли, че съм искал да дойда при теб? — каза, без да го поглежда.

Каол не отговори, но ускори крачка колкото може, без да привлича нежеланото внимание на слугите и стражите на пост. Когато стигнаха вратите на покоите й, усещаше как ударите на сърцето му отекват в цялото му тяло. Каол дори не почука и едва не отнесе вратата, когато нахлу вътре, следван по петите от престолонаследника.

Не почука и на вратата на спалнята й. Бравата обаче не помръдна. Вратата бе заключена.

Той я блъсна.

— Селена? — почти изръмжа името й. Потисна паниката, която се надигна в него, докато се ослушваше за следи от беда. — Селена!

Нищо.

Каол изчака още миг, преди да удари вратата с рамо. Веднъж. Втори път. Ключалката се строши, вратата се отвори, а зад нея се показа празната спалня.

— Богове! — възкликна Дориан.

Гобленът на стената бе отместен и разкриваше тайна врата, която водеше към тъмен каменен тунел.

Ето как бе излязла, за да убие Грейв!

Дориан изтегли меча от ножницата си.

— В съня ми казаха да намеря тази врата.

Принцът пристъпи напред, но Каол го спря с една ръка. По-късно щеше да мисли за пророческите му сънища. Много по-късно.

— Няма да слизаш долу.

— Върви по дяволите! — блеснаха очите на Дориан.

Вместо отговор от вътрешността на тунела долетя гърлено ръмжене, което завибрира в костите им. Последваха го човешки писък и пронизителен лай.

Без да мисли, Каол се затича към тунела.

Бе тъмно като в рог и капитанът едва не се преби, но Дориан, който тичаше зад него, бе взел свещ.

— Стой горе! — заповяда му Каол, докато продължаваше да се спуска. Ако имаше време, щеше да заключи Дориан в гардероба, вместо да подлага живота на престолонаследника, но…

Какво, по дяволите, бе изръмжало? Лаят му бе познат. Лапичка. И щом Лапичка бе долу…

— Бях изпратен тук — каза Дориан, като продължаваше да го следва. Каол прескачаше по две и три стъпала и почти не чу думите на принца. Дали писъкът не бе неин? Бе прозвучал като от мъж. Кой още можеше да е долу?

Синя светлина озари основата на стълбите. Какво бе това?

В следващия миг мощен рев разтърси древните камъни. Той не можеше да е излязъл от човешко гърло, нито от това на Лапичка. Но какво…

Така и не бяха открили създанието, което бе избивало шампионите. Убийствата просто бяха престанали. Но раните, които бе видял по труповете… Не. Селена трябваше да е жива!

„Моля ви“ — обърна се Каол към всички богове, които можеха да го чуят.

Озова се на площадката и намери три портала. Синята светлина идваше от този вдясно.

Двамата се затичаха натам. Как можеше такава огромна пещера да бъде забравена? И от колко време Селена бе знаела за нея?

Слязоха по витото стълбище. Засия нова зеленикава светлина. Когато завиха, видяха…

Просто не знаеше какво да гледа. Към дългия коридор, в който сияеше арка от зеленикави символи или към… света, който се виждаше от арката, разкрила земя на мъгла и скали.

Или към Арчър, който се бе свил на отсрещната стена и монотонно напяваше думи на някакъв странен език от книга, която бе отворил.

Или към проснатата на пода Селена.

Или към чудовището — високо жилаво създание, което определено не беше човек. Не и с тези ненормално дълги пръсти, завършващи с нокти, с бяла сбръчкана кожа или разтворена паст, която разкриваше зъби като на риба. Не и с млечнобелите нашарени със синкави вени очи.

Или към Лапичка, която стоеше настръхнала, ръмжеше и не пускаше чудовището да приближи стопанката му, макар да бе още съвсем младо кученце с голяма кървяща рана на задната лапа.

Каол прецени за секунди съществото, отбеляза си наум всеки негов детайл, а също и околния терен.

— Бягай! — изкрещя той на Дориан.

А след това нападна чудовището.