Сара Дж. Маас
Среднощна корона (33)

32

Селена се събуди в собственото си легло и разбра, че няма да има повече сънотворни във водата й.

Нямаше да има и повече закуски с Нехемия, нито уроци по Знаците на Уирда.

Нито пък приятели като нея.

Без да поглежда, разбра, че някой я е измил. След като премигна срещу ярката светлина в стаята си — и главата веднага я заболя след дните мрак в тъмницата — видя, че Лапичка спи до нея. Кученцето вдигна глава, за да близне ръката на Селена няколко пъти, след което отново заспа с нос, пъхнат между лакътя и тялото на момичето. Тя се запита дали Лапичка също усеща загубата. И дали не е обичала принцесата повече от нея.

„Ти си една страхливка.“

Не можеше да обвинява Лапичка. Всички извън това отвратително и прогнило кралство обожаваха Нехемия. Бе трудно да не я харесваш. Селена я обикна в мига, в който спря очите си на нея, все едно бяха астрални близнаци, намерили се един друг. Сродни души.

А сега нея я нямаше.

Селена постави ръка на гърдите си. Колко абсурдно и безполезно бе това, че нейното сърце биеше, а това на Нехемия — не!

Окото на Елена бе топло, все едно се опитваше да я успокои. Селена отпусна отново ръка на матрака.

Днес не се опита да стане от леглото, а Филипа едва я убеди да хапне. От устата й се изплъзна, че Селена е пропуснала погребението на Нехемия. Бе била твърде упоена, заровила се в скръбта си в тъмницата, за да присъства, когато погребваха приятелката й в студената земя, безкрайно далеч от топлото Ейлве.

„Ти си една страхливка.“

Така Селена не стана от леглото си този ден. Нито на следващия.

Или по-следващия.

Или дори още по-следващия.