Сара Дж. Маас
Среднощна корона (38)

37

Нямаше кой да свърши тази работа, не и ейлвийските войници и посланици, които все още бяха на път, за да вземат тялото на Нехемия и да го отнесат до кралската гробница, където му бе мястото. Когато Селена отвори вратата на стаята, която тогава я бе посрещнала с вонята на кръв и болка, видя, че някой е почистил всички следи от насилие. Матракът бе махнат. Селена спря на прага и загледа рамката на кревата.

Може би щеше да е най-добре да остави притежанията на Нехемия на хората, които щяха да я отнесат в Ейлве. Дали обаче те щяха да бъдат нейни приятели? Само при мисълта, че непознати могат да пипат нещата й и да ги опаковат като най-обикновени предмети, я изпълни с гняв и тъга.

Бе почти толкова ядосана, когато по-рано днес влезе в собствената си гардеробна, за да разкъса всички рокли, обувки, туники и наметала и да ги хвърли в коридора.

Изгори дрехите, които й напомняха най-много за Нехемия — роклите, които бе носила по време на техните уроци, закуски и разходки из замъка. Чак когато Филипа дойде да й се скара за пушека, Селена отстъпи и й позволи да вземе оцелелите дрехи и да ги раздаде на бедните. Бе твърде късно обаче, за да спре изгарянето на роклята, която бе носила на рождения ден на Каол.

Нея бе изгорила първа.

Когато опразни гардеробната си, тя натика кесия злато в ръцете на Филипа и й заповяда да й купи нови дрехи. Филипа само я погледна тъжно — което нарани Селена още повече — и излезе.

На Селена й отне цял час, докато подреди внимателно дрехите и скъпоценностите на Нехемия, и се опита да не задълбава твърде много в спомените, които й носеха. Или в миризмата на лотос, която се бе просмукала във всичко.

Когато затвори всички куфари, отиде до бюрото на Нехемия, затрупано с документи и книги, все едно принцесата бе излязла преди малко. Докато посягаше към първия лист, очите й се спряха на белезите по дясната й ръка — следите от ухапването на ридерака.

Документите бяха изпълнени с драсканици на ейлвийски и Знаци на Уирда.

Безброй много Знаци, някои — в дълги редици, а други — оформящи символи като тези, които Нехемия бе начертала под леглото на Селена преди месеци. Как кралските шпиони не бяха забелязали? Можеше ли да са толкова арогантни, че да не претърсят покоите й?

Събра листата на куп. Може би можеше да научи нещо за Знаците, въпреки че Нехемия бе…

Мъртва.

Нехемия бе мъртва.

Селена погледна отново към белезите на ръката си и се накани да се обърне, когато видя позната книга, заровена под купчина документи.

Бе книгата от кабинета на Дейвис.

Това копие бе много по-старо и повредено, но бе същата книга. А от вътрешната страна на корицата имаше изречение, написано със Знаците — толкова елементарно, че дори Селена го разбра.

„Не вярвай на…“

Последният символ обаче бе загадка. Приличаше на уивърна от кралския печат. Че не бива да вярва на краля на Адарлан обаче беше ясно. Тя прелисти книгата в търсене на информация.

Нищо. След което попадна на задната корица. Там Нехемия бе написала…

Можеш да видиш истината само през окото.

Бе на общия език, после на ейлвийски и на други езици, които Селена не разпозна. Различни преводи, все едно Нехемия се бе чудила дали гатанката няма смисъл на друг език. Същата книга, същата гатанка, същият почерк.

Глупост, измислена от някой благородник, бе казала Нехемия.

Тя обаче… бе ръководила групата на Арчър, към която бе принадлежал и Дейвис. Нехемия бе познавала Дейвис. И бе излъгала за него, за гатанката и…

Нехемия бе обещала, че няма да има повече тайни между тях. Бе обещала и бе излъгала. Бе обещала и я бе заблудила.

Селена сподави вика си, докато преравяше всички останали документи на бюрото и из стаята. Нищо.

За какво ли още бе излъгала Нехемия?

Само през окото…

Селена докосна огърлицата си. Нехемия бе знаела за гробницата. Ако бе давала информация на групата и бе окуражила Селена да погледне през окото в стената…

Значи също бе гледала. Но след дуела бе върнала Окото на Елена на Селена. Ако се бе нуждаела от него, щеше да го задържи. А и Арчър не бе споменал нищо за това.

Освен ако в гатанката не ставаше дума за друго око.

Защото…

— В името на Уирда! — пое си въздух Селена и излезе от стаята.

* * *

Морт изсъска, когато тя се появи на вратата на гробницата.

— Кой свещен предмет планираш да оскверниш тази нощ?

Натоварена с чанта, пълна с книги и документи, които бе събрала от покоите си, Селена само потупа черепчето, докато минаваше покрай него. Бронзовите му зъби изтракаха, когато той се опита да я ухапе.

Гробницата бе изпълнена с лунна светлина, достатъчно силна, че да вижда на нея. А там, точно над гроба с окото на стената, имаше още едно око, златно и блестящо.

Дамарис. Това бе Дамарис, Мечът на истината. Гавин виждаше само това, което е истинно…

Можеш да виждаш истината само през окото.

— Как съм могла да съм толкова сляпа? — каза Селена и пусна кожената чанта на пода. Документите и книгите се разпиляха по камъните.

— Лесно, като гледам — отвърна Морт. Окото върху дръжката на меча бе с точния размер…

Селена взе меча от стойката му и го извади. Знаците на Уирда по острието сякаш се размърдаха. Тя изтича до стената.

— В случай че не си разбрала — обади се Морт, — би трябвало да вдигнеш окото до стената и да погледнеш през него?

— Знам това — сопна се Селена.

Без да смее да диша, тя вдигна дръжката до вратата, докато двете очи се изравниха. Застана на пръсти, надникна и… простена.

Поема.

Дълга поема.

Селена извади пергамента и въглена, които бе натъпкала в джоба си, и преписа думата, като изтичваше до стената, докато я четеше, запаметяваше, проверяваше и записваше видяното. Чак когато завърши и последната строфа, го прочете на глас.

От Валг бяха сторени три

от Портата каменна на Уирда.

Обсидиана боговете забраниха

и камъка, от който се бояха.

 

В скръб единия положи

в короната на жената любима,

да я пази, когато полегне

в своята клетка звездна.

 

Вторият скрит бе в планината,

обвита от огъня и пепелищата,

защитен с повелята на забраната

от желанията на хората.

 

Где лежи третият,

никой не може да каже,

все едно дали го плашат,

или със злато изкушават.

Селена поклати глава. Още безсмислици. Римите не съвпадаха. Дори ритъмът в различните куплети не бе спазен.

— След като очевидно знаеше, че мечът се използва за разчитане на загадката — каза тя на Морт, — защо не ми спестиш усилията и не ми кажеш какво, по дяволите, означава това?

Морт подсмръкна.

— На мен ми звучи като гатанка, която подсказва къде са скрити три могъщи предмета.

Тя отново прочете поемата.

— Но кои три? Звучи сякаш вторият е скрит във вулкан? А първият и третият… — Тя изскърца със зъби. — Каменната порта на Уирда… Какво означава това? Защо е споменато?

— Това е въпросът на хилядолетието — измърка Морт, а Селена се върна към документите и книгите, които бе разхвърляла в другия край на гробницата. — По-добре да почистиш кочината, която направи, или ще помоля боговете да ти пратят някой демоничен звяр.

— Каин те изпревари преди няколко месеца. — Тя намести Дамарис на стойката. — Жалко, че ридеракът не те отнесе от вратата, когато нахлу.

Тогава й хрумна нещо. Тя се загледа в стената пред себе си — където бе избегнала съдбата да бъде разкъсана.

— Кой махна трупа на ридерака?

— Естествено, че принцеса Нехемия.

Селена погледна към прага.

— Нехемия?

Морт изсумтя и прокле бъбривия си език.

— Нехемия е била… тук? Но аз я доведох до гробницата преди… — Бронзовото лице на Морт засия на светлината на свещта, която Селена бе оставила пред вратата. — Искаш да ми кажеш, че Нехемия е идвала тук след нападението на ридерака? Че през цялото време е знаела за това място? И ми го казваш чак сега?

— Не е моя работа — притвори очи Морт.

Още една измама. Още една загадка.

— Предполагам, че щом Каин е могъл да слезе до тук, има и други входове.

— Не ме питай къде са — разчете мислите й Морт. — Никога не съм напускал вратата.

Тя имаше чувството, че това е поредната лъжа. Той, изглежда, познаваше вътрешността на гробницата и разбираше кога тя пипа неща, които не е редно.

— Каква е ползата от теб тогава? Да не би Бранън да те е направил, за да дразни останалите за вечни времена?

— Напълно възможно. Той имаше точно такова чувство за хумор.

Мисълта, че Морт всъщност е познавал древния крал на елфите, я накара да потрепери.

— Мислех, че имаш сили. Не можеш ли просто да спреш да говориш глупости и да ми разкриеш смисъла на гатанката?

— Не, естествено. Нима пътят не е по-важен от целта?

— Не е! — излая тя, след което избълва такъв порой от ругатни, че ако наблизо имаше мляко, то щеше да се вкисне. Селена скри листчето в джоба си. Когато се прибереше, щеше да проучи поемата внимателно.

Ако Нехемия бе търсила тези предмети и я бе излъгала, за да го опази в тайна… Селена можеше и да приеме, че Арчър и приятелите му са способни на добро, но определено не смяташе да им дава предмет със сила като описаната в гатанката. Ако вече търсеха, може би бе в неин интерес да намери предметите преди останалите. Нехемия не бе разбрала, че в гатанката става дума за Дамарис, но дали не бе знаела кои са трите предмета? Може би бе разследвала гатанката, понеже искаше да ги намери преди краля.

Дали плановете на краля не се въртяха около намирането на тези неща?

Тя взе една свещ и излезе от стаята.

— Напусна ли те изследователският дух най-сетне?

— Все още не — каза тя, докато минаваше покрай него. Щом разбереше кои са предметите, можеше да реши и да ги потърси. Макар че единствените вулкани, които знаеше, бяха в Пустинната земя, а кралят никога нямаше да я пусне на такова дълго пътешествие.

— Жалко е, че съм закачен за тази врата — въздъхна Морт. — Само като си представя в какви каши ще се забъркаш, докато решаваш загадката!

Беше прав. И докато Селена вървеше по витото стълбище, наистина съжали, че той не може да се движи. Така поне щеше да има с кого да си говори. Ако трябваше да търси къде са тези неща, щеше да се наложи да го направи сама. Нямаше никой, който да знае истината.

Истината.

Тя изсумтя. Каква бе истината сега? Че няма с кого да си говори? Че Нехемия я бе излъгала за почти всичко? Че кралят търсеше неземна сила? Че може би вече притежаваха такава? Арчър бе споменал нещо за магия извън магията. Това ли бяха тези неща? Нехемия може и да бе знаела…

Селена забави ход, а свещта премигна от влажния вятър, навял от стълбите. Момичето се сви на едно стъпало и прегърна ръцете си с колене.

— Какво ли криеш още, Нехемия? — прошепна тя в мрака.

Не й трябваше да се обръща, за да разбере кой стои зад нея, когато с ъгълчето на окото си зърна нещо сребристо да блести.

— Мислех, че си прекалено уморена, за да дойдеш тук — каза тя на първата кралица на Адарлан.

— Мога да остана само няколко мига — рече Елена. Роклята й прошумоля, когато седна на няколко стъпала зад Селена. Това изглеждаше съвсем неподходящо за кралица.

Двете се загледаха в тъмнината на стълбите. Единствено дишането на Селена нарушаваше тишината. Предполагаше, че Елена няма нужда да диша — нито да издава какъвто и да е звук, освен ако не поиска.

— Какво бе чувството? — попита тихо.

— Безболезнено — отвърна също толкова тихо Елена — и лесно.

— Беше ли уплашена?

— Бях много възрастна жена, обкръжена от децата си, техните деца и децата на техните деца. Нямаше от какво да се боя, когато часът ми удари.

— Къде отиде?

— Знаеш, че не мога да ти кажа това… — засмя се леко кралицата.

Устните на Селена потрепериха.

— Тя не умря от старост в леглото си.

— Не. Но когато духът й напусна тялото, не усещаше повече нито болка, нито страх. Вече е на сигурно място.

Селена кимна. Роклята на Елена изшумоля отново, кралицата се оказа на крачка зад нея и постави ръка на рамото й. Не бе осъзнала колко студено е това място, докато не установи, че се осланя на топлината на Елена. Кралицата не каза нищо, когато Селена отпусна лице в ръцете й и най-после заплака.

* * *

Имаше още нещо, което трябваше да свърши. Може би най-трудното и лошото от всички неща, които бе правила след смъртта на Нехемия.

Луната бе изгряла и обагряше света в сребърно. Макар да не я познаха в тези дрехи, нощните стражи на кралския мавзолей не я спряха, когато премина през желязната врата, водеща към една от градините на замъка. Нехемия нямаше да бъде затворена в мраморната сграда. Там бе само за членове на кралското семейство. Селена обиколи купола на сградата. Почувства се все едно уивърните, издълбани в камъка, я наблюдават.

Малцината хора, които бяха все още активни в този час, бързо извърнаха поглед, когато тя пристигна. Не ги обвиняваше. Черната рокля и черният воал говореха достатъчно за скръбта й и държаха околните на разстояние. Все едно скръбта й бе заразна болест.

Нея обаче не я бе грижа за това какво мислят останалите. Черните дрехи не бяха заради тях. Тя мина зад мавзолея и загледа редиците гробове в чакълестата градина зад него, бледите и изтъркани камъни, осветени от луната. Статуи, изобразяващи всичко — от планински богове до танцуващи девойки, — ограждаха гробовете на изтъкнатите благородници.

След смъртта на Нехемия не бе валял сняг, затова гробът й бе лесен за разпознаване по преобърнатата почва.

Нямаше нито цветя, нито надгробен камък. Просто прясна пръст и меч, забит в земята. Една от извитите саби, принадлежала на някой от падналите стражи на Нехемия. Явно никой не си бе направил труда да й даде нещо повече, не и след като щяха да я върнат обратно в Ейлве.

Селена се загледа в тъмната земя, а леден вятър развя воала й. Гърдите я заболяха, но имаше още нещо, което трябваше да направи, последна чест, която да отдаде на приятелката си.

Селена вдигна глава към небето, затвори очи и запя.

* * *

Каол си беше казал, че следва Селена само колкото да се увери, че тя няма да нарани себе си или някой друг. Но когато приближи кралския мавзолей, осъзна, че я следва по други причини.

Нощта му даде добро прикритие, но луната бе достатъчно ярка, за да го задържи назад — достатъчно назад, че Селена да не забележи пристигането му. Преди да види къде е спряла, осъзна, че няма право да присъства на това. Канеше се да си тръгне, когато тя вдигна очи към луната и запя.

Не бе на никой от езиците, които Каол познаваше. Нито на общия език, нито на ейлвийски, нито на езика на Фенхароу или Мелисанде, или което и да е друго място на континента.

Езикът бе древен, а всяка дума бе пълна с гняв, ярост и агония.

Тя нямаше хубав глас. Много от думите прозвучаха като вопли, гласните — провлачени от мъка, съгласните — втвърдени от гняв. Тя се тупаше по гърдите си в ритъм, пълна със зловеща грация, толкова различна от черния воал, който носеше. Космите по врата му настръхнаха, когато от устата й излезе ридание — чуждо и неземно, песен на печал, по-стара и от каменния замък.

Когато песента свърши, краят й бе толкова внезапен и свиреп, колкото и смъртта на Нехемия.

Селена остана там няколко мига, тиха и неподвижна.

Каол се накани да се отдалечи, когато тя се обърна към него.

Тънката й сребърна диадема проблесна на лунната светлина. Воалът се спускаше толкова ниско, че той почти не я разпозна.

Вятър повя между тях, накара клоните на дърветата да заскърцат и издуха воала и полите й на една страна.

— Селена — помоли той. Тя не помръдна. Единствено неподвижността й издаваше, че го е чула. И че няма желание да приказва.

Какво можеше да стори, за да затвори разрива между тях? Бе скрил информация от нея. Дори да не бе пряко отговорен за смъртта на Нехемия, ако някое от момичетата знаеше какво предстои, можеха да си приготвят собствени защити. Загубата, която тя чувстваше, неподвижността, с която го наблюдаваше — всичко бе по негова вина.

Ако наказанието бе да я загуби, щеше да го изтърпи.

Затова Каол се отдалечи. Риданието й още отекваше във въздуха около него, носено от вятъра като звъна на далечни камбани.