Сара Дж. Маас
Среднощна корона (51)

50

Разбра по адската болка, че промяната се е случила. Заля я веднага след като истинската й същност се разкри. Демонът нападна и тя потъна в силата, която внезапно я бе изпълнила. Магия, свирепа и неудържима, изскочи от нея и блъсна съществото, като го вдигна във въздуха. Пламък. Помнеше го отпреди години. Силата й винаги се проявяваше като някакъв пламък.

Можеше да надуши всичко, да види всичко. Сетивата й разкриваха всеки детайл, разкриха й, че този свят е сбъркан, че трябва да го напусне веднага.

Но нямаше да го направи преди да изведе Каол и Лапичка в безопасност.

Съществото спря да се търкаля и отново се изправи на крака. Селена застана между него и Каол. Демонът я подуши и приклекна, готов за атака.

Тя вдигна Дамарис и извика предизвикателство.

От мъглите се чуха ревове, които му отвърнаха. Един от тях бе нададен от съществото пред нея.

Тя погледна към Каол, който още стоеше приведен над Лапичка, и оголи зъби. Кучешките й зъби заблестяха на сивата светлина.

Каол я гледаше изумен. Можеше да надуши ужаса и страха му. Обикновената му човешка кръв. Магията придобиваше все по-голям контрол над нея. Бе неудържима, древна и изгаряща.

— Бягай! — изръмжа тя. Бе повече молба, отколкото заповед. Магията бе жива и искаше да излезе навън. Бе готова да нарани него така, както и онова същество. А порталът можеше да се затвори и да ги запечата тук завинаги.

Не изчака да види какво ще направи Каол. Съществото скочи към нея — петно от размазана бяла плът. Тя се втурна към него и удари безсмъртната си сила като с невидим юмрук. Магията се прояви като фонтан син пламък.

Съществото го избегна. Както и следващия удар. А после и по-следващия.

Селена развъртя Дамарис и съществото се приведе, преди да отскочи назад. Ревовете идваха от все по-близо. Чу хрущенето на чакъл зад себе си и разбра, че Каол бяга към портала.

Демонът започна да крачи. Тогава хрущенето спря. Това означаваше, че Каол е в своя свят и че е отвел Лапичка в безопасност.

Той бе в безопасност.

Но това нещо бе прекалено хитро и бързо. И неимоверно силно, въпреки тънките си крайници.

А ако дойдеха и други… Ако успееха да преминат през портала, преди той да се затвори…

Тогава магията й се надигна. Селена прецени разстоянието между тях и започна да отстъпва към портала. Тя нямаше почти никакъв контрол над силата, но имаше меч, свещен меч, изкован от елфите, способен да удържи магията.

И да я насочи.

Без да му мисли, тя съсредоточи цялата си сила в златния меч. Острието засия в червено, а по ръба му запращяха мълнии.

Когато надигна меча над главата си, създанието се напрегна, сякаш предугадило какво е намислила… С боен вик, който разкъса мъглите, Селена заби Дамарис в земята.

Тя се разцепи, а мрежата от появилите се цепнатини тръгна към демона.

И тогава земята просто започна да пропада. Съществото хукна да бяга. Скоро Селена остана сама на малко парче твърда пръст до портала, а огромната цепнатина започна да расте пред нея.

Извади Дамарис от напуканата земя. Знаеше, че трябва да избяга — веднага. Но преди да успее да помръдне, преди да стигне портала, магията я удари толкова силно, че тя падна на колене. Изпита ужасна болка и в следващия миг се преобрази в тромавото си крехко смъртно тяло.

А после я сграбчиха силни ръце, ръце, които познаваше добре, и я измъкнаха през портала обратно към Ерилея, където магията й угасна като пламъка на свещ.

* * *

Дориан дойде тъкмо навреме, за да види как Каол измъква Селена от портала. Тя бе в съзнание, но се бе отпуснала в ръцете му, докато той я влачеше. Когато минаха границата, я пусна все едно е от огън. Селена се строполи задъхана на камъните.

Какво ли бе станало? Бе видял каменна земя отвъд портала, а сега имаше само малка издатина и огромен кратер. Бледото същество си бе отишло.

Селена се изправи на лакти. Цялата трепереше.

Главата на Дориан го болеше, но той успя да отиде при тях. В единия момент я бе носил, а в следващия тя го бе зашеметила. Но защо?

— Затвори го — каза й Каол. Лицето му бе изключително бледо и това подчертаваше кръвта по него. — Затвори го!

— Не мога — простена Селена. Дориан се опря на стената, за да не падне на колене от болката в главата си. Стигна до мястото пред портала, където се намираха те. Лапичка ближеше Селена.

— Ще продължат да прииждат — изпъшка Каол. Нещо не бе наред, осъзна Дориан. Нещо между тях се бе объркало. Каол не я докосваше, не й помагаше.

Ревът отвъд портала стана по-силен. Несъмнено съществата щяха да намерят начин да дойдат.

— Нямам сили… нямам с какво да затворя вратата. — Селена направи гримаса, след което погледна към Дориан. — Ти обаче имаш.

* * *

С крайчеца на окото си Селена видя как Каол се обръща с лице към Дориан. Тя се изправи на крака, а Лапичка отново застана между нея и портала и започна да ръмжи.

— Помогни ми — прошепна тя на принца. Част от енергията й се бе върнала.

Дориан дори не погледна към Каол, а пристъпи напред.

— Какво трябва да направя?

— Трябва ми кръвта ти. Мога да се справя с останалото. Или поне така се надявам.

Каол понечи да възрази. Селена го погледна с горчивина.

— Не се безпокой. Нужна е само дребна драскотина.

Дориан прибра меча в ножницата, нави ръкава си и извади кинжал. Ярка кръв бликна от драскотината.

— Откъде си се научила да отваряш портали? — изръмжа Каол.

— От една книга — отвърна тя. Не лъжеше. — Исках да говоря с Нехемия. — Настъпи тишина. Тежка и ужасна. — Но май без да искам промених един от символите — добави. — И показа Знака на Уирда, който бе размазала, този, който се бе променил. — Сочи не накъдето трябва. Това обаче може да затвори вратата. Ако имаме късмет.

Не им каза, че имаше сериозна опасност магията да не проработи. Защото нямаше други книги в покоите й и защото Арчър бе отнесъл „Ходещите мъртъвци“ със себе си. Бе й останала само запечатващата магия от библиотеката. Но нямаше начин — абсолютно никакъв начин — да остави този портал отворен и някой от тях да го пази. Порталът, рано или късно, щеше да се затвори сам, но тя нямаше представа кога. Още от изчадията можеха да изпълзят по всяко време. Затова щеше да опита това. Нямаше друг избор. Ако не проработеше, щеше да опита нещо друго.

„Ще проработи“ — каза си.

Дориан постави успокоително ръка на гърба й, когато тя потопи пръсти в кръвта му. Не осъзна колко ледени са ръцете й, докато кръвта му не стопли върховете на пръстите й. Изписа запечатващите Знаци един по един над символите, които сияеха в зелено. Дориан не я пусна. Само я приближи, когато тя залитна. Каол не каза нищо.

Краката й се подгънаха, но тя успя да покрие символите с кръвта на Дориан. Когато и последният символ угасна, познат рев отекна от прокълнатия свят. Мъглите, скалите и пропастта притъмняха, а после се превърнаха в познатия камък.

Селена се опита да успокои дишането си. Насочи цялото си внимание към това. Трябваше да продължи да диша. Така нямаше да полудее.

Дориан отпусна ръка и въздъхна, като най-накрая я пусна.

— Да вървим — каза Каол и взе Лапичка, която изскимтя от болка и го погледна предупредително.

— Мисля, че всички трябва да пийнем по едно — каза тихо Дориан, — а после да си изясним какво всъщност стана.

Селена обаче погледна надолу по коридора, към стълбите, по които бе избягал Арчър. Бе й странно, че са минали само няколко минути. Струваха й се като цял живот.

Но бяха минути… Дъхът й секна. Бе открила само един начин да избяга от замъка и бе сигурна къде е отишъл Арчър. След като знаеше какво е сторил с Нехемия, след като я бе оставил на това същество… Познатият гняв замени умората. Гняв, който изпепели всичко, точно така както Арчър бе успял да унищожи това, което тя обича.

— Не си го и помисляй — застана на пътя й Каол.

— Той е мой — извади Дамарис тя.

И преди Каол да успее да я хване, профуча надолу по стълбите.