Сара Дж. Маас
Среднощна корона (46)

45

Селена нито яде, нито се изкъпа, нито отиде на лечител за рамото си.

Вместо това се отправи право към тъмницата, като дори не погледна стражите, покрай които премина. Бе ужасно уморена, но страхът я караше да върви, почти да тича надолу по стълбите.

„Понякога си мисля, че нарочно ме доведоха тук“ — бе й казала Калтейн. В книгата на Дориан за благородническите фамилии на Адарлан семейство Ромпие бяха вписани като могъщи магьосници, но дарбата им се смяташе за изчезнала от две поколения.

„Не за да се омъжа за Перингтън, а заради нещо друго“ — бяха думите на Калтейн.

Бяха я бяха довели по същия начин, по който и Каин. Каин от Планините на Белия зъб, където шаманите бяха управлявали племената от векове.

Устата й пресъхна, когато слезе по коридора на тъмницата към килията на Калтейн. Спря отпред и се загледа отвъд решетките.

Килията бе празна. Само наметалото на Селена бе останало, захвърлено на сеното. Все едно Калтейн се бе борила с човека, дошъл да я отведе.

Селена се върна при стражите и посочи надолу.

— Къде е Калтейн?

Още докато го изричаше, в съзнанието й изплува спомен, замъглен от приспивателните, които й бяха сипвали в храната.

Стражите се спогледаха, а после насочиха очи към окървавените й и разкъсани дрехи, преди единият от тях да каже:

— Херцогът я отведе — в Морат. Ще се жени за нея.

Селена излезе от тъмниците и се насочи към покоите си.

„Нещо идва — бе прошепнала Калтейн. — Аз трябва да го поздравя. Главоболията ми стават все по-лоши и по-лоши. Навсякъде плющят криле.“

Селена едва не се спъна. „Роланд има някакви ужасни главоболия“ — й бе казал Дориан само преди няколко дни. Сега Роланд, в чиито вени течеше кръвта на Хавилиард, също бе отишъл в Морат.

Бе отишъл или го бяха отвели?

Селена докосна рамото си и усети отворените кървави рани под пръстите си. Създанието бе започнало да дере главата си, все едно изпитва ужасна мъчителна болка. А когато го бе приковала на прага, в последните няколко мига от живота му в очите му бе проблеснала човещина. В тях се четеше неизразимо облекчение, че най-после го даряват със смърт.

— Кой си бил ти? — прошепна тя, като си спомни човешкото сърце и човекоподобният труп на създанието под библиотеката. — Какво са ти направили?

Селена обаче имаше чувството, че вече знае отговора на този въпрос. Това бе другото нещо, което Ключовете на Уирда контролираха. Животът.

„Също чуват плющенето на криле от Ферианската падина“ — бе предупредила Нехемия. — „Никой от разузнавачите не се връща.“

Кралят изкривяваше създания, много по-лоши от хората. Какво обаче смяташе да прави с тях — със създанията и с хората като Роланд и Калтейн?

Трябваше да разбере колко от Ключовете е намерил.

И къде са останалите.

* * *

Следващата нощ Селена огледа вратата към катакомбите на библиотеката, като напрягаше слух за всяка следа от звук от другата страна.

Нищо.

Кървавите Знаци бяха започнали да се лющят, но тъмните им очертания се бяха запечатали в метала.

Високо над тях се чу приглушеният тътен на часовниковата кула. Бе два през нощта. Как така никой не знаеше, че кулата бе поставена върху древния затвор, който бе и лична лаборатория на краля?

Селена се загледа във вратата пред себе си. Кой би си и помислил, че такова нещо е възможно?

Знаеше, че трябва да си легне, но вече от седмици не можеше да спи и не виждаше смисъл да опитва. Затова бе слязла тук, за да намери нещо, с което да успокои мислите си.

Извади кинжала с дясната си ръка, насочи го под ъгъл и внимателно побутна вратата.

Тя удържа. Селена се спря и се заслуша за звуци от живо същество, след което натисна по-силно.

Вратата не помръдна.

Опита още няколко пъти, като дори опря крак в стената. Вратата обаче остана неподвижна. Когато се убеди, че нищо не може да мине през нея — в едната или другата посока — Селена въздъхна облекчено.

Никой не би повярвал на историята й за това място. Нито пък за странната и невероятна легенда за Ключовете.

За да ги намери, първо трябваше да разреши загадката. После — да убеди краля да я пусне за няколко месеца. Или дори години. Трябваше да пипа много внимателно, особено предвид факта, че той вероятно вече разполагаше с Ключ.

Но с кой обаче?

„Чуват плющене на криле…“

Баба Жълтонога й бе казала, че само заедно трите Ключа могат да отворят Портата, но и поотделно имат огромна сила. Какви ли ужаси можеше да създаде още? Какво щеше да призове в Ерилея, за да му служи, ако успееше да отвори Портата? И сега нещата в континента не отиваха на добре и имаше недоволство. Селена чувстваше, че той няма да търпи това дълго. Бе въпрос на време да отприщи адските си творения срещу всички и да смаже всякаква съпротива завинаги.

Селена погледна към запечатаната врата и стомахът й се сви. В основата й имаше локва засъхнала кръв, толкова тъмна, че приличаше на масло. Приведе се и прокара пръст по локвата, след което го подуши и едва не повърна от вонята. После потърка пръста си с палец. Бе толкова мазно, колкото и изглеждаше.

Стана на крака и бръкна в джоба си, за да потърси нещо, с което да избърше пръстите си. Извади купчина хартии. Драсканици, които разнасяше със себе си, за да ги проучи в свободното си време. Тя се намръщи и ги огледа, за да прецени кое от тях става за носна кърпичка.

Едното бе сметка за чифт обувки, която вероятно бе пъхнала по погрешка в джоба си. А другата хартия… Селена я проучи по-внимателно. Върху нея имаше надпис: „Ах! Времената на разлома!“. Записа тези думи, когато все още се мъчеше да разреши загадката за окото. Когато всичко в гробницата изглеждаше като огромна тайна, като невероятна улика.

Но не й бе помогнала. Бе стигнала до поредната задънена улица. Селена прокле и обърса мазнината от пръстите си. Гробницата все още бе неразбираема за нея. Какво общо имаха със загадката звездите на пода и дърветата на тавана? Звездите я бяха отвели до тайната яма, но и да бяха на тавана, пак щяха да го направят. Защо всичко бе наопаки?

Можеше ли Бранън да е толкова глупав, че да постави отговорите на всички въпроси на едно място?

Тя разви листа хартия, сега напоен с лепкавата кръв на съществото. „Ах! Времената на Разлома!“

Под краката на Гавин нямаше надпис. Само под тези на Елена. А в думите нямаше никакъв смисъл.

Ами ако не бяха писани, за да имат смисъл? Ами ако целта им бе да намекват едно, а да означават друго?

Всичко в гробницата бе наопаки. Намек за това, че нещата не са както трябва да бъдат. Това означаваше, че загадката не е заключена, но като всичко друго значението й е изкривено.

И имаше само едно същество, което можеше да й даде отговори.