Сара Дж. Маас
Среднощна корона (50)

49

Тя не си спомняше нищо, освен че бе замахнала два пъти с меча си, а после Лапичка бе полетяла към съществото. Гледката я бе разсеяла и демонът бе успял да преодолее защитите й. Дългите му бели пръсти я сграбчиха за косата и блъснаха главата й в стената.

После настана мрак.

Когато отвори очи с пулсиращо главоболие, се запита дали не е умряла и не се е събудила в ада. Видя Каол, който обикаляше демона. Кръв течеше и от двамата.

Тогава усети хладна ръце да докосват главата и врата й. Дориан се приведе над нея и каза:

— Селена!

Тя се помъчи да се изправи на крака. Главата я заболя още повече. Трябваше да помогне на Каол. Трябваше…

Чу разкъсване на плат и вик на болка. Погледна към Каол и видя как той се е хванал за нова рана на рамото, нанесена му от мръсните криви нокти. Съществото изрева. По челюстите му лъщеше слюнка, когато скочи отново към капитана.

Селена се опита да се изправи, но не бе достатъчно бърза.

За разлика от Дориан.

Нещо невидимо хвана съществото и го блъсна назад към стената, където то изпука силно. Богове. Дориан не просто владееше магия. Той разполагаше със сурова магия. Най-редкият и смъртоносен вид — чиста сила, която можеше да се оформя според желанията на притежателя си.

Съществото се сви, но после веднага се изправи и се хвърли към нея и Дориан. Принцът остана на място, протегнал ръка.

Млечнобелите очи гледаха лакомо.

Селена чу как порталът от другата страна хрущи от стъпките на още боси бели крака. Арчър започна да пее по-силно, а Каол отново нападна чудовището. То се втурна към него точно преди мечът му да удари и да се сблъска с дългите пръсти, които го принудиха да отстъпи отново.

— Трябва да затворим портала — хвана тя Дориан. — Той може да се затвори и сам, но колкото по-дълго остане отворен, толкова по-лоши неща ще дойдат от него.

— Но как?

— Не знам, аз… — Главата й се бе замаяла толкова много, че коленете й трепереха. Обърна се към Арчър, който стоеше от другата страна на коридора. Чудовището го разделяше от тях. — Дай ми книгата!

С един точен удар Каол рани демона в корема, но това не забави чудовището. Дори от разстояние вонята на черна кръв я блъсна в носа.

Селена видя как Арчър преценява всичко с разширени от ужас очи, изгубил ума и дума. Той се затича надолу по коридора и отнесе със себе си книгата — а с нея и едничкия им шанс да затворят портала.

Дориан не можа да се придвижи достатъчно бързо, за да попречи на красивия мъж да избяга с книгата, а и не посмя да го последва, не и с демона на пътя му. Селена, въпреки кървящото си чело, също се опита, но проклетникът бе прекалено бърз. Очите й се стрелнаха към Каол, който бе зает с чудовището. Дориан разбра, без да му казват, че тя не иска да изостави капитана.

— Аз ще го последвам… — отвори уста Дориан.

— Не! Този човек е опасен, а тунелите са истински лабиринт — простена тя.

Каол и изчадието започнаха да се обикалят един друг. Съществото започна бавно да отстъпва към входа на портала.

— Не мога да го затворя без книгата — оплака се тя. — Горе има и други, но аз…

— Тогава ще бягаме — изпъшка Дориан и я хвана за лакътя. — И ще се опитаме да намерим тези книги.

Той започна да я дърпа към себе си, макар да не смееше да свали поглед от Каол и съществото. Тя се олюля в ръцете му. Явно раната на главата й бе точно толкова лоша, колкото и изглеждаше. Нещо на врата й засия. Амулетът, за който бе казала, че е евтина имитация, блестеше като мъничка синя звезда.

— Вървете — каза им Каол, докато гледаше към чудовището пред себе си. — Веднага.

Селена се препъна в опит да тръгне към Каол, но Дориан я издърпа обратно.

— Не — успя да каже тя, но раната на главата й я накара да се отпусне в ръцете на Дориан. След като осъзна, че в момента може само да попречи на Каол, тя спря да се съпротивлява и остави Дориан да я отнесе нагоре по стълбите.

* * *

Каол знаеше, че не може да спечели тази битка. Най-добрият вариант бе да избяга с тях, да им пази гърба, докато стигнеха каменната врата далеч горе, а после да заключат съществото тук. Не бе сигурен обаче дали ще успее да стигне до стълбите. Чудовището бе успяло да блокира атаките му с такава лекота, че очевидно притежаваше някакъв странен интелект.

Поне Селена и Дориан бяха успели да стигнат стълбите. Можеше да приеме края си, ако това означаваше, че двамата ще оцелеят. Щеше да приеме мрака и спокойствието на смъртта.

Съществото се спря и позволи на Каол да си спечели още няколко крачки дистанция. Той отстъпи към долното стъпало.

Но тогава тя извика — една и съща дума отново и отново, докато Дориан се опитваше да я качи нагоре по стълбите.

Лапичка.

Каол погледна. Кученцето се бе свило в тъмната сянка до стената, а лапата й бе твърде зле ранена, за да избяга.

Съществото също я погледна.

Нямаше нищо — абсолютно нищо, — което да стори, когато изчадието се завъртя, хвана кученцето за раненото краче и го повлече към портала зад себе си.

Нямаше нищо, което да стори, освен да го последва.

Писъкът на Селена отекна в коридора, когато Каол скочи от стълбите и се хвърли в мъгливия портал подир Лапичка.

* * *

Бе все едно не е познавала болката и страха досега. Нищо, което бе преживяла, не можеше да се сравни с чувството, което изпита, когато Каол мина през портала, за да спаси Лапичка.

Дориан бе напълно изненадан, когато Селена се извъртя и удари главата му в каменната стена толкова силно, че той падна на стълбите, а тя се освободи от хватката му.

Не се интересуваше от него, от нищо, освен от Лапичка и Каол, докато тичаше по последните няколко стъпала надолу и по коридора. Трябваше да ги спаси преди порталът да се затвори.

Тя премина за един удар на сърцето.

Когато видя Каол да пази кученцето с голи ръце, тъй като мечът му бе счупен от надвисналия над тях демон, не се поколеба и отприщи чудовището в самата себе си.

* * *

Каол я видя как идва с крайчеца на окото си. Видя древния меч в ръката й, страховитата ярост, изписана на лицето й.

В мига, в който тя мина през портала, нещо се промени. Все едно от лицето й се бе вдигнала мъгла. Чертите й станаха по-остри, стъпките й — по-дълги и грациозни. А ушите й се изостриха.

Съществото долови, че ще изгуби плячката си и нападна Каол за последно.

Отнесе го стена от син пламък.

Огънят избледня и разкри как чудовището се стоварва на земята и започва да се търкаля. Още преди да спре обаче, се изправи на крака и със същото движение нападна Селена.

Сега вече тя бе между тях с вдигнат меч. Извика и разкри удължени кучешки зъби. Звукът не бе като от човешко гърло. Не бе като нещо, което някога бе чувал.

Защото тя не беше човек, осъзна Каол. Все още застанал над Лапичка, той просто зяпна.

Тя не бе човек.

Селена бе елфа.