Сара Дж. Маас
Среднощна корона (8)

7

Селена се събуди призори с пронизващо главоболие. Трябваше й само да погледне към почти разтопилата се свещ на нощното си шкафче, за да разбере, че срещата в гробницата не е била просто лош сън. Това означаваше, че дълбоко под стаята й имаше говорещо чукало на врата, съживено с древна магия. А също, че Елена отново бе намерила начин да усложни живота й.

Селена простена и зарови лице във възглавницата си. Бе искрена, когато наговори онези неща на вратата. Светът не можеше да бъде спасен. Дори ако не бе видяла от първа ръка колко опасен може да бъде само опитът за това. А и онзи човек в коридора…

Тя се обърна по гръб и Лапичка я докосна по бузата с влажния си нос. Селена погали кученцето по главата и се загледа в тавана и в сивата светлина, процеждаща се през завесите.

Не искаше да си го признава, но Морт беше прав. Тя бе отишла до гробницата, само за да помоли Елена за помощ срещу създанието от коридора и да получи уверение, че няма да й се наложи да прави нищо.

„Планове“ — бе казал кралят. Ако Елена искаше да разбере какви са и да открие истината за силата му… значи нещата отиваха много на зле, по-зле, отколкото дори предполагаха лагерите на смъртта в Калакула и Ендовиер, в които ежедневно умираха бунтовници.

Тя се загледа в тавана за още няколко минути, докато две неща не й станаха ясни.

Първото бе, че ако не разбереше каква е заплахата, щеше да допусне фатална грешка. Елена току-що й беше казала, че трябва да открие какво става. Нито дума да го унищожи. Нищо за опълчване срещу краля. Това си бе известно облекчение.

Второто бе, че трябва да говори с Арчър, да се сближи с него и да измисли начин, по който да фалшифицира смъртта му. Защото ако наистина бе част от движение, което знае какво прави кралят, може би щеше да й спести усилията да шпионира владетеля и да събира сама парченцата от пъзела. Но сближеше ли се с Арчър, играта ставаше на живот и смърт.

Селена се изкъпа бързо и се облече в най-красивите си и топли дрехи, преди да извика Каол.

Бе настъпил моментът, в който трябваше да се сблъска — уж случайно — с Арчър Фин.

* * *

Заради навалелия през нощта сняг чистачите бяха натоварени с неблагодарната работа да приведат модните квартали на Рифтхолд в приличен вид. Търговията си бе търговия и въпреки кишавите улици и хлъзгави тротоари столицата бе точно толкова натоварена този следобед, колкото и през най-топлите месеци.

Въпреки това на Селена й се искаше да е лято, тъй като влажните улици намокриха краищата на синкавата й рокля и бе толкова студено, че дори наметалото й от бяла козина не можеше да я стопли. Докато вървяха надолу по претъпкания главен булевард, тя се стараеше да е близо до Каол. Той бе настоявал да й помогне с Арчър. Да го покани днес бе най-невинният начин да се отърве от присъствието му. Бе настояла той да носи обикновени дрехи, а не униформата си на капитан.

Според него това означаваше да цъфне в черна туника.

За щастие, никой не им обърна внимание — имаше прекалено много хора и прекалено много магазини. Тя обожаваше този булевард, на който можеше да купиш и продадеш всичко на този свят. Бижута, шапки, дрехи… Каол не я изненада и мина покрай всичките витрини все едно бяха пътни знаци. Дори не погледна към прекрасните неща, които предлагаха.

Както обикновено, пред „Уилоус“ — чайната, в която Арчър обядваше — се бе насъбрала тълпа. Той, изглежда, се хранеше всеки ден тук в компанията на други мъже, които работеха като платени любовници. Това, че и повечето богати матрони на Рифтхолд идваха, никак не вредеше.

Когато наближиха чайната, тя хвана Каол за ръката.

— Ако нахлуеш вътре с поглед, който подсказва, че искаш да пребиеш някого — хвана го под ръка тя, — всички ще разберат, че нещо не е наред. Не говори с него, умолявам те. Аз ще го очаровам.

— Значи си ме взела за украшение — повдигна вежди Каол.

— Да, и трябва да си благодарен, задето оценявам качествата ти на моден аксесоар.

Той изсумтя под нос нещо, което бе сигурна, че не иска да чуе, но въпреки това забави ход и крачката му стана почти елегантна.

Пред купола на чайната имаше скъпи каляски, от които слизаха различни хора. Селена и Каол също бяха имали възможността, а и трябваше да наемат каляска, предвид ужасния мраз и подгизналата й рокля. Като последната глупачка тя бе решила, че иска да се разходи, хванала капитана на стражата под ръка, макар и през цялото време да се оглеждаше по ъглите на уличките за спотайваща се заплаха. Като се замисли, с каляската щеше да влезе в „Уилоус“ доста по-ефектно.

Входът бе ограничен само за членове. Селена бе пила чай там няколко пъти много отдавна, благодарение на името Аробин Хамел. Още помнеше звъна на порцеланови чаши, клюките, боядисаната в цвят на мента зала и високите прозорци, които гледаха към прекрасна градина.

— Няма да влизаме вътре — отсече Каол.

Тя му се усмихна лукаво.

— Не ми казвай, че си уплашен от няколко баби и подхилкващи се девойки.

Той я погледна кръвнишки, а тя го потупа по ръката.

— Не ме ли слушаше, докато ти обяснявах плана? Ще се престорим, че си чакаме масата. Не се паникьосвай. Няма да те дам на ужасните старици.

— Следващата тренировка — рече той, докато минаваха покрай тълпа красиво облечени жени — ми напомни да те ступам.

Една възрастна жена се сепна, когато чу тези думи и Селена трябваше да я погледне извинително, все едно иска да каже: „Мъже!“. А след това заби нокти в дебелата туника на Каол и изсъска:

— Тук идва моментът, в който трябва да млъкнеш и да се преструваш на глупаво украшение. Не би следвало да е много трудно.

Той я ощипа в отговор и това й подсказа, че на следващата тренировка горко ще съжалява за днешния ден. Въпреки това се ухили.

След като намери местенце под стълбите, които водеха към двойните врати, Селена погледна джобния си часовник. Арчър бе започнал обяда си в два и обикновено приключваше след час и половина, което означаваше, че ще се появи всеки момент. Тя направи голямо шоу, като се престори, че тършува в мъничкото си портмоне, а Каол, слава на боговете, не каза нищо. Само наблюдаваше младите жени наоколо, все едно са особено опасни зверове, които всеки миг могат да го нападнат.

Минаха няколко минути, а пръстите й изтръпнаха в ръкавиците. Хората продължиха да влизат и излизат от чайната, така бързо, че никой не забеляза, че двамата само стоят отпред и не влизат. Тогава обаче входните врати се разтвориха и Селена видя кичури бронзова коса и ослепителна усмивка, които я накараха да се раздвижи.

Каол изигра ролята си с неподозирано майсторство, като я приближи до стълбите, докато…

— Ох! — извика тя, щом се блъсна в широкото, мускулесто рамо.

Каол даже я побутна към него, като положи ръка на гърба й, за я задържи да не падне по стълбите. Тя погледна напред изпод мигли и тогава…

Премигване. Второ премигване.

— Лена? — усмихна се красавецът.

Според плана тя също трябваше да се усмихне, но когато чу прякора, който й бе измислил…

— Арчър!

Почувства как Каол се напряга, но дори не си направи труда да го погледне. Не беше много лесно да свалиш поглед от Арчър, който си оставаше най-красивият мъж, когото е виждала. Не просто хубав. Красив. Кожата му изглеждаше златиста дори посред зима, а зелените му очи…

„Богове, в името на Уирда, спасете ме.“

Устата му също бе същинско произведение на изкуството, едновременно чувствена и мека, приканваща към целувка.

Арчър поклати глава, все едно излиза от транс.

— Трябва да се дръпнем от стълбите — протегна той силната си ръка към улицата долу, — освен ако със спътника ти нямате резервация…

— И без това подранихме — каза тя, като пусна Каол и се върна на улицата. Арчър я последва и тя огледа дрехите му — майсторски ушити туника и панталони, високи до коленете ботуши, тежък плащ. Всяка от тях демонстрираше богатството му, но така, че да шепти, вместо да крещи. За разлика от типичното жиголо, което излъчваше нежност и кич, Арчър винаги го играеше мъжкар. Имаше широки рамене и мускулесто тяло, усмивка, която сякаш подсказваше, че знае всичко. Дори красивото му лице излъчваше мъжество, което я караше да забравя какво е искала да каже.

Но самият Арчър също сякаш бе изгубил ума и дума, когато двамата застанаха един срещу друг на улицата, на няколко крачки от шумната тълпа.

— Мина доста време — усмихна се той отново.

Каол остана зад нея, без да казва нищо. И без да се усмихва.

Арчър пъхна ръце в джобовете си.

— Едвам те познах. Беше малко момиче, когато те видях за последно. Беше… богове. Беше на тринайсет.

Не можа да се сдържи и измърка в отговор, пърхайки с клепки:

— Но вече не съм тринайсет.

Арчър се усмихна чувствено и я изгледа от глава до пети, преди да отвърне:

— И на мен така ми се струва.

— Но и ти си заякнал — върна му жеста тя и го огледа одобрително.

— Професионално изкривяване — ухили се Арчър. Наклони глава на една страна и премигна с прекрасните си очи към Каол, който вече стоеше скръстил ръце. Не бе забравила колко добър е Арчър в улавянето на детайли. Това вероятно бе една от причините да стане най-изтъкнатото жиголо в Рифтхолд и опасен съперник на Селена в тренировките в Асасинската крепост.

Тя се взря в Каол, но той не забеляза, тъй като бе зает да гледа лошо към Арчър.

— Той знае всичко — рече тя. Напрежението напусна Арчър, но с него си отидоха и изненадата, и веселието, заменени от странно съжаление.

— Как се измъкна? — попита внимателно Арчър. Не спомена нито професията й, нито лагера на смъртта в Ендовиер, въпреки думите й, че Каол знае истината.

— Пуснаха ме. По нареждане на краля. Вече работя за него.

Арчър отново погледна към Каол, а Селена приближи жиголото.

— Той ми е приятел — каза меко тя. Страх или подозрение прочете в очите му? И дали защото бе бунтовник и криеше нещо, или просто защото се бе превърнала в слугиня на тиранина? Тя се постара да остане спокойна и отпусната, все едно наистина е попаднала случайно на стар приятел.

— Аробин знае ли, че си се върнала? — попита Арчър.

Това беше въпрос, за който не бе подготвена и който не искаше да чува.

— Той има очи навсякъде — сви рамене тя. — Ще се изненадам, ако не знае.

— Съжалявам — кимна тъжно Арчър. — Чух за Сам и за това, което се е случило в къщата на Фаран. — Той поклати глава и притвори очи. — Просто… съжалявам.

Сърцето й се сви от думите му, но кимна.

— Благодаря ти.

Постави длан върху ръката на Каол, внезапно изпитала нужда да го докосне, да е сигурна, че той още е там. Трябваше да спре да говори за това. Въздъхна и се престори, че стъклените врати са й интересни.

— Трябва да влизаме — излъга тя и се усмихна на Арчър. — Знам, че в Крепостта бях една малка досадница, но… би ли искал да вечеряме утре? Имам свободна вечер.

— И тогава си имаше своите добри моменти — отвърна на усмивката й Арчър. — Ще трябва да разместя някои ангажименти, но да, ще се радвам. — Той бръкна под плаща си и извади пъстра картичка, на която бяха изписани името и адресът му. — Просто кажи кога и къде и ще бъда там.

* * *

Селена остана смълчана, след като Арчър си тръгна, а Каол не я заговори, макар да имаше да й казва много неща.

Но не знаеше дори откъде да започне.

По време на целия разговор не бе спрял да мисли за това как иска да размаже красивата мутричка на Арчър в каменната сграда.

Каол не беше глупав. Знаеше, че не всичките й усмивки и изчервявания са престорени. И макар да не бе обвързан с нея — а и връзка между двамата да бе възможно най-глупавият ход, който можеше да направи, — идеята, че Арчър може да я съблазни, го изкушаваше да хвърли един бой на жиголото.

Вместо да се отправи към замъка, Селена тръгна към богаташкия квартал в сърцето на града, без да бърза. След половин час тишина Каол прецени, че вече се е успокоил достатъчно, за да говори възпитано.

— Лена? — попита той.

Относително възпитано.

Златните искрици в тюркоазените й очи засияха на следобедното слънце.

— От всичко, което си казахме, това ли те притесни най-много?

Всъщност да. Уирда му бе свидетел, беше ужасѓн.

— Когато каза, че го познаваш, нямах представа, че сте били толкова… близки.

Той усети как пак побеснява и си наложи да се успокои. Дори да бе омаяна от красотата му, все пак щеше да го убие, напомни си.

— Да, и това ще ми позволи да науча повече за бунтовниците — каза тя, докато разглеждаше скъпите къщи, покрай които минаваха. Улиците в тази част на града бяха спокойни въпреки шумотевицата само на няколко преки от тях. — Той е от малцината, които наистина ме харесват, знаеш ли. Или поне така беше преди няколко години. Няма да е трудно да разбера какви точно са плановете срещу краля и кои са останалите в съзаклятието.

Трябваше да се срамува, че е доволен от това, че тя ще го убие. Смяташе се за по-добър човек и съвсем не за ревнив.

А и боговете му бяха свидетели, че двамата с Арчър не бяха любовници. Бе видял изражението на лицето й, когато жиголото спомена Сам.

Самият той бе чул между другото за смъртта на Сам Кортланд. Не знаеше, че двамата със Селена са били заедно, че Селена… го е обичала толкова силно. В нощта, когато я бяха хванали, тя не бе излязла за пари. А за отмъщение за загуба, каквато Каол не можеше и да си представи.

Минаха надолу по улицата, а тя остана притисната до него. Той сподави порива да я прегърне по-силно.

— Каол? — каза тя след няколко минути.

— Хм?

— Разбра, че ненавиждам да ме нарича Лена, нали?

Той се усмихна и изпита леко облекчение.

— Значи следващия път, когато поискам да те подразня…

— Не си го и помисляй.

Усмивката му се разшири, а когато тя му се усмихна в отговор, облекчението прерасна в чувство, от което в стомаха му запърхаха пеперуди.