Сара Дж. Маас
Среднощна корона (16)

15

Голямата зала бе претъпкана за вечеря. Селена обикновено предпочиташе да се храни в покоите си, но когато чу, че Рена Голдсмит ще изпълнява песен по случай завръщането на принц Холин, се настани на една от дългите маси в края. Това бе единственото място, на което дребните аристократи, някои от по-висшестоящите стражи на Каол и останалите, дръзнали да посетят змийското гнездо на кралския двор, имаха право да седят.

Кралското семейство вечеряше на маса върху подиум заедно с херцог Перингтън, Роланд и една жена, която изглеждаше като майка на Роланд. От далечния край на залата Селена почти не можеше да види принц Холин, но доколкото успя, той й се стори блед, пълничък и къдрав. Бе нечестно да поставят Холин до Дориан, та разликата между двамата принцове да стане още по-очебийна. Макар да бе чувала ужасните слухове за Холин, не можа да не изпита известно съчувствие към момчето.

За нейна изненада Каол реши да вечеря до нея. Макар в залата да имаше стражи на пост, тя не се съмняваше, че тези на масата бяха също толкова внимателни, колкото и онези, разположени до портите и подиума. Съседите й на масата бяха любезни към нея — предпазливи, но любезни. Не споменаха нищо за вчерашната случка, но я попитаха как се чувства. Рес, който я бе охранявал по време на съревнованието, изглеждаше облекчен от това, че тя е по-добре, и бе най-бъбрив от всички, клюкарствайки като истински придворен.

— И тогава — разказваше Рес, а хлапашката му физиономия бе светнала, — точно когато се намърдал в леглото й, гол както майка го е родила, баща й влязъл!

Останалите стражи, включително и Каол, заохкаха.

— Хванал го за краката и го хвърлил надолу по стълбите. А той през цялото време викал като прасе!

Каол се облегна на мястото си и скръсти ръце.

— И ти ще се развикаш, ако някой те хвърли гол на студения под.

И се ухили, докато Рес се мъчеше да отрече. Каол изглеждаше спокоен сред хората си, отпуснат и със светнали очи. А те също го уважаваха и често търсеха одобрението и подкрепата му.

Когато Селена спря да се смее, Каол се обърна към нея:

— А ти на какво се смееш? Не познавам някой, който да се оплаква от студения под повече от теб.

Тя изправи рамене, а стражите се усмихнаха колебливо.

— Ако си спомням правилно, всъщност ти се вайкаш за това всеки път, когато забърша пода с теб на тренировка.

— Охо! — извика Рес и Каол повдигна веждите си още по-високо.

— Опасни думи — отвърна капитанът. — Да идем ли до тренировъчната зала да проверим дали можеш да ги потвърдиш?

— Ами ако хората ти не възразяват да те видят разнищен…

— Никак даже — намеси се Рес. Каол го стрелна с поглед, повече развеселен, отколкото подразнен, и Рес бързо добави: — Капитане!

Каол отвори уста да отговори, но тогава на специалната сцена, издигната в единия край на залата, се появи висока и стройна жена.

Селена изви шия, когато Рена Голдсмит стъпи на дървената платформа. Там я очакваха огромна арфа и цигулар. Тя бе виждала Рена на представление само веднъж преди години в кралския театър, в студена зимна нощ като тази. За два часа театърът бе притихнал така, сякаш всички бяха спрели да дишат. После гласът на Рена бе отеквал в главата й дни наред.

От мястото си Селена едва я виждаше. Можеше да различи само, че носи дълга зелена рокля без фуста, корсет или украса, като изключим кожения колан, увиснал около бедрата й. Дългата й златисточервена коса бе разпусната. В залата настъпи тишина и Рена направи реверанс към кралския подиум. Когато зае мястото си пред арфата в зелено и златно, зрителите затаиха дъх в очакване. Колко ли дълго обаче щеше да се задържи интересът на придворните?

Рена кимна към мършавия цигулар и дългите й бели пръсти започнаха да свирят на струните на арфата. След няколко ноти се появи ритъм, последван от тъжната песен на цигулката. Двата инструмента вплетоха мелодия, която се извиси, докато Рена не отвори уста.

И когато запя, целият свят избледня.

Гласът й бе мек и ефирен като отдавна забравена приспивна песен. Песните й спряха дъха на Селена. Песни за далечни земи, за забравени легенди, за влюбени, които навеки очакват да се съберат. Никой в залата не помръдна. Дори слугите останаха по коридорите и в нишите. Рена спираше между песните, само колкото да позволи кратки аплодисменти, преди арфата и цигулката да засвирят отново и всички пак да бъдат хипнотизирани.

Рена погледна към подиума.

— А тази песен — каза тихо тя — е посветена на величайшото кралско семейство, което ме покани тази вечер.

Песента бе древна легенда. Много стара поема, която Селена бе чувала само като дете, и то — не изпята, а рецитирана. Днес сякаш я слушаше за пръв път. Тя разказваше историята на елфа, благословена с ужасна могъща сила, търсена от кралете и благородниците в цялото кралство. Всички я използвали, за да печелят войни, но се бояли от нея и я държали настрана.

Бе смело да пее такава песен, още повече да я посвети на кралското семейство. То обаче не реагира, дори кралят гледаше спокойно, докато Рена пееше за силата, която той самият бе забранил преди само десет години. Може би гласът й успяваше да покори дори сърцето на тиранина. Може би в музиката имаше магия, по-могъща от всяка забрана.

Рена продължи, като разказа вечната история за годините, в които елфата служела на кралете и благородниците, и за самотата, която бавно я поглъщала. И тогава един ден дошъл рицар и поискал силата й в името на своя крал. Докато пътували към господарството му, страхът се превърнал в любов и той видял в елфата не силата, а жената. След всички крале и императори, които идвали, за да й обещаят невиждана власт, именно рицарят видял коя — а не каква — е всъщност и спечелил сърцето й.

Селена не знаеше кога е започнала да плаче. Просто в един момент дъхът й започна да идва на пресекулки, а устните й потрепериха. Не биваше да плаче пред всички тези хора наоколо.

Но тогава една топла силна ръка хвана нейната под масата. Тя се обърна и видя, че Каол я гледа. Усмихна и се леко и тя осъзна, че той я разбира.

Затова и му се усмихна в отговор.

* * *

Холин нервничеше до него, като не спираше да съска и да мрънка колко му е скучно и колко глупаво е цялото това представление. Вниманието на Дориан обаче бе изцяло погълнато от дългата маса в края на залата.

Неземната музика на Рена Голдсмит изпълваше подобното на пещера място, сякаш бе използвана магия. Селена и Каол обаче просто си седяха там, загледани един в друг.

Повече от загледани. Дориан вече не чуваше музиката.

Тя никога не бе гледала него така. Нито веднъж. Дори за миг.

Рена приключи песента си и Дориан откъсна очи от двамата. Не смяташе, че между тях се е случило нещо — все още не. Каол бе достатъчно упорит и лоялен, че никога да не направи своя ход и дори да не разбере, че гледа към Селена по същия начин, по който и тя гледа към него.

Холин започна да се оплаква още по-силно и Дориан си пое дълбоко въздух.

Трябваше да я забрави. Нямаше да е като древните крале от песента, запазили красивата елфа за себе си. Тя имаше нужда от верен смел рицар, който да вижда коя е, а не каква е, и да не се страхува от нея. А самият Дориан заслужаваше някоя, която да го гледа по този начин, дори ако любовта им да не е същата, дори ако тази някоя да не е Селена.

Затова той затвори очи и си пое дълбоко въздух. А когато отново ги отвори, гледаше в друга посока.

* * *

Няколко часа по-късно кралят на Адарлан стоеше в сенките на тъмницата, докато тайните му стражи влачеха Рена Голдсмит към него. Камъкът на палача в центъра на стаята вече бе просмукан с кръвта на нейния спътник, чийто обезглавен труп лежеше на няколко крачки.

Перингтън и Роланд стояха до краля и чакаха.

Стражите принудиха певицата да коленичи пред окървавения камък. Един от тях я сграбчи за златисточервената коса и я принуди да погледне към краля, който пристъпи напред.

— Да се окуражава магията е престъпление, което се наказва със смърт. Обидно за боговете и лично за мен е, че изпя такава мерзост в дома ми.

Рена Голдсмит го загледа с блеснали очи. Не се бе съпротивлявала, когато хората му я отведоха след представлението, и дори не извика, когато обезглавиха спътника й. Сякаш очакваше това.

— Нямаш ли последни думи?

На лицето й се изписа странна ярост. Тя вдигна брадичка.

— Работих десет години, за да стана достатъчно известна и да получа покана в този замък. Десет години, за да дойда тук и да изпея песен за магията, която ти се опитваш да заличиш. Да изпея тези песни и ти да разбереш, че сме още тук. Че може да забраняваш каквото си искаш и да избиеш хиляди, но ние ще продължим да помним старите пътища!

Роланд изсумтя зад него.

— Достатъчно — щракна с пръсти кралят.

Стражите притиснаха главата й към камъка.

— Дъщеря ми бе на шестнайсет — продължи тя. Сълзи потекоха от очите и закапаха по камъка, но гласът й остана твърд и висок. — На шестнайсет, когато я изгорихте жива. Казваше се Калийн и имаше очи като буреносни облаци. Все още чувам гласа й в съня си.

Кралят кимна към екзекутора, който пристъпи напред.

— Сестра ми бе на трийсет и шест. Казваше се Лиеса и имаше двама сина. Радостта на живота й.

Екзекуторът вдигна брадвата.

— Съседът и жена му бяха на седемдесет. Казваха се Джон и Естрел. Убиха ги, само защото се опитаха да защитят дъщеря ми от хората ти.

Рена Голдсмит продължаваше да изброява умрелите, докато брадвата най-после не я накара да замлъкне завинаги.