Сара Дж. Маас
Среднощна корона (27)

26

Каол мразеше ловните партита. Много от благородниците едвам опъваха лъка, а тези, които можеха да се прицелват, бяха още по-малко. Беше мъка да ги гледа човек. Бедните хрътки тичаха из храстите и се мъчеха да разпръснат дивеча, който аристократите, така или иначе, щяха да пропуснат. Обикновено, за да приключат нещата по-бързо, Каол дискретно убиваше няколко животни и след това се преструваше, че някой от лордовете е свършил работата. Но с краля, Перингтън, Роланд и Дориан наоколо това бе невъзможно. Трябваше да е около тях.

Всеки път, когато приближеше благородниците достатъчно, за да чуе как се смеят, клюкарят и плетат безвредни интриги, се питаше дали нямаше да стане същият, ако не бе избрал друг път в живота си. Не бе виждал по-малкия си брат от години. Дали баща му бе позволил на Терин да се превърне в подобен идиот? Или го бе обучил като воин, каквито бяха всички благородници от Аниел през вековете, в които бяха защитавали града на Сребърното езеро от планинските диваци?

Докато яздеше зад краля, Каол забеляза, че астерионският му жребец си печели много завистливи и възхитени погледи на ловното парти. Каол си помисли — само за миг! — какво ли би казал баща му за Селена. Неговата майка бе мила и тиха жена, чието лице се бе превърнало в смътен спомен през годините, откакто я бе видял за последно. Все още помнеше напевния й глас, мекия смях и начина, по който го приспиваше, когато беше болен. Макар бракът им да бе уреден, баща му бе искал именно жена като майка му. Някоя, която да го слуша. А това означаваше, че момиче като Селена…

Той потръпна само при мисълта Селена и баща му да се озоват в една стая. Потръпна, а после се усмихна. Това щеше да е сблъсък, за който да се разправят легенди.

— Разсеян сте днес, капитане — каза кралят, като се появи измежду дърветата. Беше огромен. По някаква причина размерите му винаги изумяваха Каол.

Бе обграден от двама стражи. Единият бе Рес, който изглеждаше повече нервен, отколкото триумфиращ от това, че днес е избран да охранява краля, макар и да правеше всичко по силите си да не му личи. Затова Каол бе избрал за втори страж Данън — стар воин с легендарно търпение. Капитанът се поклони на своя суверен и лекичко кимна на Рес в знак на одобрение. Младият страж изпъна рамене, но остана нащрек — бе съсредоточен върху околностите, яздещите наблизо благородници, звука от кучетата и стрелите.

Кралят изравни черния си кон с този на Каол и забави хода му. Рес и Данън се отдръпнаха почтително, но останаха достатъчно близо, че да се намесят в случай на нужда.

— Какво ще правят лордовете, ако ти няма да им убиваш плячката?

Каол се опита да скрие усмивката си. Може би не бе така дискретен, както бе предполагал.

— Простете, господарю.

Яхнал бойния си кон, кралят изглеждаше съвсем като завоевателя, какъвто в действителност бе. В погледа му имаше нещо, което накара Каол да настръхне и да разбере защо толкова много владетели сами бяха предложили короните си, вместо да се изправят срещу него в битка.

— Тази нощ ще разпитам принцесата на Ейлве в залата на Кралския съвет — каза кралят толкова тихо, че само Каол да го чуе, после обърна жребеца си към глутницата кучета, които тичаха през заснежената гора. — Искам шест души отпред. Увери се, че няма да има никакви усложнения и прекъсвания.

Погледът на краля му подсказа какво има предвид — Селена.

Каол знаеше, че е опасно да разпитва, но въпреки това каза:

— Трябва ли да приготвя хората си за нещо конкретно?

— Не — отвърна кралят, постави стрела на тетивата на лъка си и простреля един фазан, изскочил от храстите. Изстрелът му бе безпогрешен — стрелата мина право през окото на птицата. — Това е всичко.

Кралят подсвирна на хрътките си и тръгна към животното, което бе убил, следван от Рес и Данън.

Каол спря жребеца си и загледа как колосалният владетел язди през гъсталака.

— Какво беше това? — попита Дориан, внезапно озовал се до него.

— Нищо — поклати глава Каол.

Дориан протегна ръка към колчана си и извади една стрела.

— Не съм те виждал последните дни.

— Бях зает. — С работата си и със Селена. — И аз не съм те виждал.

Наложи си да срещне погледа на Дориан. Принцът бе свил устни, а лицето му бе каменно, когато изрече:

— И аз бях зает.

Престолонаследникът насочи коня си настрани, но после спря.

— Каол — каза той и погледна през рамо. Беше стиснал зъби, а очите му бяха сякаш от лед. — Грижи се за нея.

— Дориан! — отвори уста Каол, но принцът вече се бе отдалечил към Роланд.

Капитанът на стражата внезапно се оказа сам в изпълнената с хора гора. Гледаше как приятелят му изчезва.

* * *

Каол не каза на Селена какво му е наредил кралят, макар част от него да заболя от това. Кралят нямаше да нарани Нехемия — не и при положение че тя бе толкова известна и обичана фигура. Не и след като бе предупредил Каол, че има опасност за живота й. Но той имаше предчувствието, че това, което ще се изговори в съвещателната зала, няма да е приятно.

Дали Селена знаеше, или не, нямаше особено значение, каза си той, докато лягаше до нея в леглото си. Дори ако Селена научеше, дори и ако кажеше на Нехемия, това нямаше да предотврати разговора, нито щеше да прогони невидимата заплаха. Не, само щеше да стане по-лошо. По-лошо за всички тях.

Каол въздъхна, издърпа краката си от тези на Селена, седна и взе панталоните си от мястото, на което ги бе захвърлил снощи. Тя се размърда, но не се събуди. Това си бе чудо, осъзна той. Че се чувства толкова сигурна с него, че да спи дълбоко.

Той се спря, за да я целуне по челото, след което събра остатъка от дрехите си от пода и се облече, макар часовникът да бе отброил преди малко едва три часа през нощта.

Може би това бе изпитание, помисли си той, докато се измъкваше от вратата на покоите си. Може би кралят изпитваше Каол, за да провери до каква степен му е лоялен и дали може да му има доверие. Ако разбереше, че Селена и Нехемия знаят за утрешния разпит, щеше да знае, че има само един начин, по който може да са научили.

Имаше нужда да подиша чист въздух, да усети соления бриз от Ейвъри по лицето си. Бе искрен, когато каза на Селена, че смята да напусне Рифтхолд с нея. Бе способен да умре, за да защити тайната за хората, които не бе убила.

Каол стигна тъмните притихнали градини и мина покрай храстите. Бе готов да убие всеки човек, който наранеше Селена. Ако кралят му наредеше да я обезвреди, щеше да прониже собственото си сърце, но не и да се подчини. Душата му бе неразривно свързана с нея. Изсумтя, когато си помисли какво ли би казал баща му, ако разбереше, че си е взел Асасина на Адарлан за съпруга.

Мисълта накара Каол да замръзне. Тя бе само на осемнайсет. Понякога забравяше това, че е по-възрастен от нея. Ако я помолеше да се омъжи за него сега…

— Богове — промърмори той и поклати глава. Много време имаше дотогава.

Но не можеше да не си го представя — бляскавото бъдеще на съвместния им живот, възможността да я нарича своя съпруга, да я чува как казва, че е неин мъж, да отгледат заедно деца, които вероятно щяха да са прекалено умни и талантливи, за да се оправят с тях.

Все още си представяше това красиво бъдеще, когато някой го нападна в гръб и опря нещо студено и влажно до носа и устата му.

Светът притъмня.