Zотов
Епидемия в рая (7)

Шеста глава
Борис Николаевич

четвъртък, 23 часа и 42 минути

След като се промъкна с огромни усилия през задръстванията до панелния блок на Малинин, който се намираше в центъра на бедните и мръсни предградия, Калашников тутакси осъзна, че е допуснал ужасна грешка. Изпотрошеният асансьор, естествено, не работеше, а Алексей нямаше никакво желание да пълзи пеша нагоре до 200 етаж по разпадащото се стълбище. Затова подхвърли в ръка новия смартфон, който Шефа му даде, и натисна бутона с номера на Малинин. Той му отговори веднага.

— Вашблороде? — съкрати по навик казакът обръщението „ваше благородие“?

— Серьога, асансьорът ти пак не работи — обяви Калашников и чу продължителен стон в слушалката. — Извинявай, обаче ще се скапя, ако се кача толкова високо. Ще трябва ти да слезеш долу, и то колкото се може по-бързо. Облечи се удобно и си вземи багаж. Колата ни чака, трябва да тръгнем веднага.

— Къде? — разтрепери се трагично гласът на Малинин.

— На Косово поле — римува по навик обяснението си Алексей. — Хайде да не обсъждаме това по телефона, съгласен ли си? Тичай бързо насам.

Той прекъсна връзката, помоли шофьора да загаси мотора и седна да чака помощника си на пейката до входа, като преди това провери дали не е прясно боядисана. Въпреки късния час под едно високо дърво до него трима пенсионери играеха на домино. Гласът на единия от тях се стори познат на Калашников, тъй като бе чул по новините, че е пристигнала една VIP-персона.

— А-а-а-а-а, ама ти вече втори път редиш „риба“? — гневеше се един беловлас дядо с подпухнало лице, жестикулирайки енергично с ръката си, на която липсваха два пръста. — Аз също трябва да спечеля поне веднъж, разбираш ли?

Партньорите, които играеха домино, се усмихнаха уморено.

— Борис Николаевич, тук не си у дома — отвърна агресивно един от тях. Беше генерал с тъмни очила и тъмнозелен мундир с нашивки. — Вярно е, че в Москва всички министри ти клякаха на тенис, само че тук този номер не минава.

Генералът говореше на руски с ужасен акцент, но доста правилно. Някои чужденци усвояваха лесно езика на Ада, но всъщност всички новаци тъй или иначе преминаваха през шестмесечни курсове на ускорено обучение.

— Наистина ли никога не съм побеждавал на тенис? — разстрои се Борис Николаевич. — Ама че си свиня, Аугусто. И изобщо, кой ти е разрешил да ме поучаваш, разбираш ли? Мен народът ме избра демократично на длъжността ми, а пък ти изтрепа сума хора по време на преврата. Аз поне не съм убивал старици.

— Аха — потвърди генералът. — Ти ги ограби. И след като аз съм толкова лош, от какъв зор идвахте при мен на тълпи, за да усвоявате опита на икономическия успех? И направо се давихте със слюнка от завист и си мислехте: де и ние да имахме един такъв Пиночет, а?

Борис Николаевич смутено извърна глава, закашля се и се престори на съсредоточен в местенето на протритите плочки на доминото.

— Пратихте ми Бурбулис — нападаше го военният. — Политиците ви не излизаха от кабинета ми. Нали ви казах, че първо трябва да се разстрелят комунистите.

— А сетне какво щеше да стане? — не издържа едно момиче и изпусна плочката си.

— Сетне не зная… — засече генералът. — По принцип нямах никакви други рецепти. Просто, когато нещо не върви, винаги трябва да се разстрелват комунистите и всичко си отива на мястото. Но цялата работа е там, че те свършват бързо и започват нови проблеми в икономиката. Тогава методът е друг.

— И какъв е тоя метод, разбираш ли? — полюбопитства Борис Николаевич.

— Да се разстреля още някой — усмихна се замечтано Пиночет. — И да се обясни, че всички проблеми са съществували заради него. В икономика като нашата пазарните реформи се развиват само така. На всичко трябва да ви учи човек.

Третият пенсионер, облечен с тениска и долнище на анцуг, слушаше сънено караницата край масата. От него се носеше миризма на промишлен спирт, очите му бяха мътни, а той гледаше някъде встрани, ровейки с ръце къдравата си брада, по която бяха полепнали остатъци от храна. Калашников се вгледа в него и го позна — това беше персийският крал Ксеркс, на когото през пролетта за наказание му прожектираха филма „300 спартанци“. Оттогава той не можеше да излезе от запоя си, тъй като не на всеки биха му издържали нервите, когато се види на екрана като двуметров изрод с пиърсинг и педерастки наклонности.

Вратата се тресна и задъханият Малинин изхвърча от входа. Сетне отиде при Калашников, който скучаеше на пейката, козирува му и се стовари в краката му.

Алексей се наведе и потупа нежно казака по рамото:

— По-кротко, Серьога… че после ще трябва да се връщаш обратно.

— Зная — изхриптя Малинин. — По-добре да пукна.

— Вече си пукнал — прекъсна оплакванията му щабскапитанът. — Радвай се, защото няма какво по-лошо да ти се случи. Както и да е, хайде да се отдалечим от тези пенсионери под другото дръвче.

Малинин измина по-голямата част от разстоянието до дръвчето с пълзене. А когато се просна до дънера му, махна капачето на манерката си и започна жадно да пие вода. Но само след половин минута Алексей разбра от поруменялото му лице, че това не е вода. Измъкна манерката от ръцете му, отпи една голяма глътка и се задави.

— Леле-мале! — В гърлото му все едно че се взриви атомна бомба.

— Сам я варих — призна си поласкан Малинин. — Много е просто, вашблороде: лак, денатурат, препарат за миене на прозорци и малко захар.

— Защо ти е тая захар? — попита Калашников.

— За да стане по-пикантна — подсмихна се Малинин. — Кажете де, какво е станало при нас?

Колкото повече Калашников му разказваше за странната среща в кабинета на Шефа, където присъствал и загадъчният човек е качулката, скриваща лицето му, толкова повече се избистряше погледът на помощника му. Той надигна още веднъж манерката, за да осмисли окончателно онова, което чу, потърка челото си и избърбори:

— Знаете ли, вашблороде, по цели нощи съм си мислил, че хич няма да е зле да посетя Рая — призна. — А пък сега май ме е страх. Няма ли начин да минат без нас?

— Не могат, братле. При тях ситуацията е още по-лоша, отколкото при нас, понеже нямат абсолютно никакъв репресивен апарат за наказания. Според статута им дори нямат право на пътни полицаи, за да регулират уличното движение.

— Аз най-честно си мисля, че през близките хиляда години в Рая няма да видят нито един пътен полицай — отбеляза Малинин. — Че дори и след това. Просто…

— Няма значение — взе манерката от ръцете му Калашников и отпи още една глътка. — Но е факт, че при тях няма никакви следователи, дознатели, съдебномедицински експерти и други такива неща, тъй като до този момент не са им трябвали. А пък сега, разбираш ли, на живот и смърт са длъжни да разберат къде са изчезнали трима ангели от Небесната канцелария, докато Гласа не се е върнал от отпуск. Иначе лошо им се пише.

Малинин стрелна Калашников с бърз поглед, изпълнен със суеверен страх.

— Вашблороде… — изрече тихичко, мърдайки само устни. — Ама дотам ли са се докарали, че Гласа вече не знае какво и как става там? Нали сте чували, че той вижда ВСИЧКО.

— В това няма съмнение, братле — потвърди Алексей и със съжаление отбеляза, че на дъното на манерката почти не е останала огнена вода. — И аз имах такива съмнения, но Шефа подробно ми обясни нещата. Все пак Гласа не е робот, нали така? Работата му е толкова нервна, че дори на врага си няма да я пожелаеш. Всъщност се блъска по двайсет и четири часа — да предотврати епидемия, да приключи война, да намали степента на земетресение. Но трябва и да си почива, защото иначе ще му причернее пред очите. Та затова веднъж на седемдесет години заминава за една седмица да се поразсее и главата му да си почине малко. Ходи предимно на някакви тропически острови. А в Небесната канцелария има строго правило — каквото и да се случи, дори и ядрена война, е забранено Гласа да бъде безпокоен по време на отпуск и той също не се занимава с абсолютно нищо — не чете вестници и не гледа телевизия. Защото иначе това няма да е отпуска.

Пенсионерите встрани от тях се умориха да спорят и затракаха с плочките на доминото.

— Я-я-я-ясно… — проточи Малинин и изтръска последните капки шльокавица в устата си. — А вие, вашблороде, имате ли някаква идея къде са се дянали тия ангели?

— Нямам — отвърна той и изпрати с мрачен поглед празната манерка, която полетя към земята. — Нямам представа къде се намират. Може и да са избягали, това като нищо би могло да се случи. Защото те могат хем да приемат човешки облик, хем да бъдат невидими. Но ако избягат такива, каквито са си, нищо не могат да свършат.

— Аз съм готов — заяви помощникът и кой знае защо закопча горното копче на дългата си военна куртка. — Не ми е ясно само едно — как ще влезем в Рая?

— Между Града и Рая, братле, няма пряка връзка — обясни Алексей. — Това означава, че сега ще отидем с мотрисата в транзитната зала, сиреч в Чистилището, там ще се прекачим на райския експрес и ще стигнем до райските врати, където ще ни посрещнат придружаващи лица. Не съм в кой знае какъв възторг от това пътуване, но, първо, не е прието да се отказва на Шефа и, второ… — гласът му трепна, — това е шанс да се видя с Алевтина.

Пиночет и Борис Николаевич проследиха с любопитни погледи как двамата странни мъже се качиха в автомобила S-клас с рогата глава на предния капак, а след това той напусна дворчето, засипвайки ги с прахоляк.

— Съвсем доскоро знаеш ли каква кола имах? — избоботи с носталгия Борис Николаевич. — Тая никаква я няма, скапана бракма, разбираш ли, разбираш ли?

— Писна ми вече от твоите номера — тросна му се генералът. — Все едно и също повтаряш — това имах, онова имах. Забрави ли кой съм аз? Ако искаш да знаеш, и аз не съм се возил на колело. А пък твоят Бурбулис…

Задрямалият вече Ксеркс не се събуди от караницата, която започна отново. Той сънуваше веселия спартански цар Леонид, който го задминаваше с мотор „Харли Дейвидсън“ със забрадка на главата и пура в устата.