Zотов
Епидемия в рая (2)

Първа глава
Татуировката на гърба

неделя, 21 часа и 20 минути

Прибоят шумеше тихичко и нежно, а вълните на прозрачния океан съскаха с пяната си и бавно облизваха белия коралов пясък. Топлият бриз поклащаше върховете на кокосовите палми, а между стъблата им бяха опънати копринени хамаци. Небето бе пропито от невероятна розова светлина, сякаш някой бе размазал по него листа на цветчета, а в процепите му се виждаха проблясъци от умиращото червено слънце. По пясъка се виеха линии от отпечатъците на тънички дири — крайбрежните раци изпълзяваха от дупките си, за да посрещнат настъпването на дългоочакваната нощ.

Платинената блондинка, която наблюдаваше суетенето на черните гръбчета по пясъка, отпи ананасов сок от високата кристална чаша и облиза горната си устна. Интересно за какви ли заслуги раците се озоваваха тук? Какво ли биха могли да извършат през своя кратък подводен живот? Може би да извадят давещо се момиче или да запушат с черупка пробойната на някой кораб? Всъщност какво значение имаше това… Тук много по-лесно можеше да полудееш, отколкото да се ориентираш в разни тънкости. За пет хиляди години тя вече се бе научила да осъзнава това.

Чувствените й ноздри, познаващи кокаина, потръпнаха. Блондинката не изглеждаше точно като красавица от лъскаво списание, но честната оценка на един опитен женкар съвсем спокойно би могла да я характеризира като хубавка и дори като симпатична. Имаше вирнато носле, пухкави бузки и брадичка с малка трапчинка. А физиономията й май се разваляше единствено от устните — те бяха тънки като конец и едва се забелязваха на бледото й лице. Момичето беше облечено в бял хитон, обрамчен с небесносиня ивица и изработен от лек, но в същото време непрозрачен плат, който скриваше очертанията на тялото му.

Пръстите й с идеален маникюр отново обхванаха чашата. Блондинката погледна с омраза жълтеникавия сок и понечи да произнесе една кратка, но изчерпателна дума, ала в същия миг се разнесе отвратителен, почти металически звук: „Биииииип!“ Красивото лице на момичето се разкриви от злоба. Да, разбира се, както винаги. И какво, на това ли му казваха идеално общество? Ако знаеше тези неща по-рано, щеше да избере нещо съвсем различно. Достатъчно бе да поживееш тук един месец, за да пукнеш от рафинираност. Де да имаше една бира… Честна дума, в момента бе готова да преспи с когото и да било само за една бутилка (биииииип) бира. Само че и да преспеше, и да не преспеше, на островите нямаше и никога нямаше да има нормална бира, а само безалкохолна. А какви бяха нравите тук? Всъщност, само като си помисли бегло за варианта да се отдаде за една бутилка, тя току-що извърши мислено прегрешение. И макар че тук никой не следеше мислите, когато се появеше такова нарушение, служителите на офиса бяха длъжни да напишат подробна докладна с доброволно покаяние до началството. Да вървят на бибиткащата си майна. Тя нямаше да напише нищо.

Блондинката въздъхна и отново жадно отпи от сока — някъде около една трета от чашата. Един кокосов орех от люлеещата се наблизо палма тупна меко върху пясъка. Раците тутакси се устремиха към него, но момичето не обърна внимание на шумоленето им. То погледна към изящния си ръчен часовник с формата на лилия. Вече беше девет и половина вечерта и всеки момент в чата щеше да се появи загадъчният кавалер, който се стовари на главата й неизвестно откъде. Девойката се бе изнервила в очакване на появата му, тъй като днес твърде много неща зависеха от онова, което трябваше да чуе.

О-оу! — изписка айсикюто и блондинката посегна нетърпеливо към небесносиния лаптоп на масата. Веднага намери в листата за контакти онзи, който й бе нужен. Никът му се състоеше от две главни букви и една цифра — RL2. „Там ли си? Отговори?“ — примигна съобщението в ICQ. „Да“ — написа бързо тя отговора с пръстчетата си с дълъг маникюр. Сетне постоя малко и добави: „Направи ли каквото те помолих?“, а екранът леко потрепна, сякаш се изплаши от въпроса. „Скоро ще го направя. Чакай резултат.“ Знакът с цветето на монитора се сгърчи като в агония и почервеня — събеседникът се бе изключил, както винаги неочаквано. За всеки случай тя почака още петнайсетина минути, а след това вдигна неохотно ръка от мишката, тъй като по всичко личеше, че RL2 си е отишъл за дълго от чата.

Момичето стана, свали хитона и остана чисто голо. Сетне се наведе и развърза дългите връзки на гръцките си сандали от изкуствена кожа. И хукна надолу, едва докосвайки нагорещените стъпала с босите си крака, към плажа навътре в лагуната. Последните отблясъци на слънцето весело палуваха върху стегнатите й малки гърди с розови зърна. „Чакай резултат“ — удряха като горещи чукчета буквите от айсикюто в слепоочията й.

Морето беше топло като сварено мляко. Всъщност тя дори не си помисляше, че би могло да бъде другояче, тъй като един от малкото местни плюсове се състоеше в това, че тук нямаше вълнения или внезапни застудявания. Наслаждавайки се на прибоя, блондинката бавно навлезе в блестящия океан, а водата сладостно обгърна бедрата й. Последният слънчев лъч обагри в пурпурни тонове професионално направената цветна татуировка на мускулестия й гръб, по който нямаше грам мазнини. Тя представляваше дракон, стиснал за гърлото красив юноша е меч в ръка. Когато лопатките й се движеха, челюстите на дракона се затваряха и сякаш отхапваха главата на човека. Картината беше увенчана с надпис с готически шрифт, който гласеше: „МЪСТ“.

Тя се хвърли във вълните и не видя как никът RL2 в айсикюто най-неочаквано просветна в зелено и след секунда отново се изключи. Пристигналото съобщение гласеше само: „Направих го.“