Zотов
Епидемия в рая (40)

Трийсет и девета глава
KpuAless

неделя, 20 часа и 11 минути

Все пак ламифлу се намери в една от онези две аптеки на „Тверска“, както обеща убитата аптекарка. Раел страшно бързаше, притиснала до гърдите си чантата със заветното лекарство, и на връщане не обърна внимание на колите в бяло и червено, които се бяха скупчили пред разтопените стени на аптеката, изградена наполовина от пластмаса. Над развалините се виеше лютив, задушаващ токсичен дим, но огънят отдавна вече бе угасен. По всичко личеше, че в този момент гражданите бяха възприели всичко това като обикновен пожар, макар че милицията сигурно също бе пристигнала. При всички случаи вероятно никой не беше чул, а тялото на аптекарката беше толкова обгоряло, че скоро нямаше да успеят да установят причината за смъртта й. А дотогава двете с Локи щяха да изчезнат оттук.

Ала Локи нямаше намерение да изчезва никъде. Температурата й беше от четирийсет градуса, тя ту се свестяваше, ту отново губеше съзнание, тялото й грееше като жарава, а от носа и устата й се точеше прозрачна течност. В редките моменти, когато идваше в съзнание, тя се опитваше да се премести в другия край на леглото, на по-голямо разстояние от Раел, тъй като инстинктивно се страхуваше да не зарази приятелката си. Легенът с кървавото повръщано стоеше до леглото, а състоянието на Локи се влошаваше все повече и повече. И макар Раел да захвърли якето си в антрето, да отвори веднага кутийката, да извади предварително приготвената спринцовка и да направи две инжекции ламифлу една след друга на болната, лекарството не помогна. Очевидно то действаше в ранен стадий, когато вирусът все още не се е разпространил из организма. Раел едва се сдържаше да не се стовари на леглото и да не се разплаче. Локи гаснеше пред очите й, а тя не можеше да й помогне с нищо. Оставаше й само да се измъчва и да чака момента, в който приятелката й щеше да престане да диша.

Въпреки това умиращата Локи отново дойде в съзнание.

— Там… — каза и посочи към компютъра. — Там… — Посивелият й пръст с розов нокът сочеше към тъмния монитор като клюнче на ранена птица. — Раел, моля те… Там…

Раел се досети какво иска Локи. Хлипайки включи компютъра, изчака го да зареди и сложи мишката на синия знак „Е“. А след това затрака по клавиатурата и набра паролата. Посланието се отвори веднага — беше красива картичка с яркочервени рози и готически надпис отдолу:

GAME OVER.

Раел кликна върху бутона за разпечатване, а принтерът се разтресе и пое лист хартия. След няколко секунди върху табличката се появи същата картичка, но увеличена три пъти, така че розите на нея изглеждаха огромни. Тя взе разпечатката от табличката и я показа на Локи, доближавайки я почти до очите й. Те сълзяха, бяха мътни и жълтееха от температурата и от болката.

Локи се усмихна така, както се усмихват децата и клоуните — до ушите.

— Ето, нали виждаш… — прошепна. — Не се пожертвах… напразно. Отмъстихме за нашите синове… Разчистихме си сметките за нашата любов… Убихме ги до един… Да.

Раел затвори очи, а от ъгълчето на едното й око се стече сълза и се плъзна по бузата й. Да, те най-сетне си разчистиха сметките е тези мръсници. Остана последният от тях — Гавраил, но на него щеше да му бъде нанесен много по-тежък удар. Тщеславният ангел повече никога нямаше да седне от дясната страна на Гласа, а кариерата му беше провалена завинаги, защото той щеше да е размазан като пихтия. Такова беше отмъщението на отчаяните съпруги… Звучеше смешно, но беше така. А навремето двете с Локи имаха щастлив и спокоен семеен живот и спретнати бели къщички със сламени покриви, заобиколени от маслинови дръвчета. Имаха любящи мъже и прекрасни деца, на които наистина не беше чак толкова лесно да ушият всекидневни дрехи и беше доста трудно да ги изхранят. Те живееха в своето всекидневно селско битие, занимаваха се с домакинството, работеха в зеленчуковата градина, отглеждаха кокошки. И кой би могъл да си помисли по онова време, че тяхното малко щастие внезапно ще свърши заради нечия завист?

Но то свърши. Взеха им всичко, изгориха го, разкъсаха го и те повече така и не видяха мъжете си, а духовете на мъртвите им деца се скитаха по Земята, обречени да бъдат изгубени ЗАВИНАГИ. Дори не успяха да оплачат телата им, както и изгорените си до пепел родни домове, където с такава любов окачаха всяка кърпа, слагаха съдовете върху спретнатите полички, отглеждаха кактуси на балкончетата. Почти едновременно с клането стана и голямо наводнение, в което загинаха много хора, включително Раел и Локи. Вече в транзитната зала стана ясно, че като най-благочестиви сред всички приятелки на ангелите те ще отидат в Рая, където също ще се превърнат в крилати същества. И стана точно така. В Небесната канцелария те неслучайно си избраха да работят в райския отряд със специално предназначение като ангели на възмездието. Искаха да се научат да убиват професионално… за да си отмъстят. Все още не бяха осъзнали напълно, че ще осъществят отмъщението си, но нямаха и намерение да оставят случилото се така. В тренировъчната база срещнаха още две свои сестри по нещастие — „отчаяни съпруги“ от разрушената ангелска колония на Земята, които бяха решили да се превърнат в машини за убийства. И точно тогава се заклеха, че ще отмъстят, и си направиха специалните татуировки, скрепили тайния им съюз. Годините на секретна работа изминаха бързо, а те не се измъчваха от угризения на съвестта. Тях никой не ги съжали, тогава защо те трябваше да съжаляват когото и да било? Опожарените градове и хилядите трупове бележеха като жалони скръбния им път. Раел и Лаели до такава степен свикнаха с новите си роли, че дори се разочароваха, когато Небесната канцелария обяви новата си политика, отменяйки наказателните операции. Лъщящият меч на ангела, вдигнат над врата на грешника, се бе запечатал в паметта им завинаги. Но Локи и Калипсо се върнаха с облекчение към спокойното си съществуване и се заеха с работа в офиса, и с отглеждането на фикуси.

Ала мисълта за отмъщението не ги напускаше. През цялото това време те чакаха, макар да не знаеха колко още ще им се наложи да прекарат в това безцелно очакване. А когато свитъците на апокрифа в първоначалния му вариант се оказаха достъпни за всички по време на двучасовата презентация, това се превърна в истинско откровение. И преди закъснялата редакторска поправка на Гавраил те научиха имената на ВСИЧКИ предатели от седморката, тъй като до този момент познаваха по физиономия само четирима от мръсниците. Те не се съмняваха, че убийците никога няма да ги разпознаят, тъй като за тези ангели стотиците пострадали жени бяха безлична биологична маса, просто една гарнитура към основното ястие — техните мъже и синове. Нима някой би си спомнил една хлебарка, която само преди седмица е размазал в кухнята? Тях също ги бяха размазали и забравили. Пламъкът на отмъщението изгаряше почернелите им от болка души, но те горестно осъзнаваха, че на този етап няма да успеят да направят нищо. Трябваше да чакат благоприятна възможност. А тя трябваше да се появи. Все някога тези твари щяха да започнат да ходят на Земята и там също щеше да им е трудно да се справят с тях, но при всички случаи щеше да е по-лесно, отколкото в Рая. Те не се отчайваха, защото знаеха, че денят Х ще настъпи. И убийците на техните деца, с които почти всеки ден се сблъскваха на работа и любезно поздравяваха, щяха да се задавят с кръв, когато им нанесяха внезапен жесток удар…

— Раел… — изрече Локи със слаб глас и се закашля.

— Какво? — сепна се, пропъждайки спомените. — Студено ли ти е?

— Не — отвърна мъчително приятелката й. — Как може да ми е студено, мамка му, при положение че температурата ми е над четирийсет. Излез от твоите екшъни, глупачко.

— Извинявай — втурна се към нея Раел. — Искаш ли нещо, слънчице?

— Искам — изхърка Локи, а по зачервеното й лице избиха ситни капчици пот. — Направи това, за което ще те помоля… ОТРЕЖИ МИ КРИЛЕТЕ.

За миг Раел си помисли, че приятелката й бълнува.

— Какво?!

— Каквото чу. — Силната кашлица заглуши думите й за секунда. — Искам да умра като човек, а не като ангел. Отрежи ги… докато съм жива.

— Не! — изкрещя Раел. — Ти няма да умреш, Локи! Ти няма да умреш!

— Ще умра — спокойно изрече Локи. — И недей да спориш, нямам време да те убеждавам. Просто направи това, което те помолих. И в името на Гласа, недей да крещиш така, тук стените са от шперплат, съседите ще чуят.

— Ще отидеш в Ада — разплака се Раел, отскубвайки кичур коса от главата си.

— Това е прекрасно — изхъхри болната. — За пет хиляди години този твой Рай ми писна. Не искам да стоя повече тук… Не искам да виждам никого… Аз си свърших работата, а за другото не ми пука… Хайде, моля те… УМОЛЯВАМ ТЕ!

С подпухнало от плач лице приятелката й се върна от кухнята, стиснала в двете си ръце служебния меч на ангела на възмездието. По навик го носеше навсякъде със себе си, но в повечето случаи наточеното оръжие се използваше за рязане на салати, тъй като пистолетът беше много по-удобен за убийство. Без никакви усилия обърна по корем лекото тяло на Локи и освободи влажните смачкани криле. Натисна съвсем лекичко меча и лявото крило изхрущя като зелев кочан и опръска лицето й със ситни капчици кръв, а от лопатката на Локи щръкна грозен червен чукан. Направи още едно точно професионално движение с меча и върху възглавницата остана да лежи второто крило, потрепвайки безпомощно, сякаш се опитваше да се върне при собственичката си.

— Интересно — давеше се от кашлица Локи, притиснала глава във възглавницата, — защо е прието да се смята, че щом отрежеш крилете на ангела, той става човек?

— Ами нали трябва да има някакъв начин — сви рамене Раел, бършейки капките кръв от лицето си. — Иначе какво друго да измислят?

Вместо да й отговори, Локи най-неочаквано се обърна отново по гръб. А след секунда скочи пъргаво на крака. Сетне с невероятна сила дръпна вцепенената ръка на Раел и изтръгна меча от нея. Вдигна го рязко над главата си и го размаха. Вторачените й в ъгъла на стаята очи се изпълниха със страшна ярост. Изплашена до смърт от необичайната промяна в поведението на приятелката си, Раел падна на колене и го направи съвсем навреме, защото сребърният меч профуча над главата й. Раел се претърколи по пода и погледна към ъгъла.

Там нямаше никого.

От устата на Локи хвърчаха слюнки, смесени с кръв и слуз, и изригваха ругатни, а думите на древния език, на който говореха в колонията на ангелите, се смесиха с руски псувни. Последва удар с меча и вратата на гардероба се разцепи на две: едната половина падна вътре, а другата отхвърча към прозореца. Огледалото се счупи и посипа двете приятелки с парчетата си. Локи вдигна меча зад гърба си, обърна се и, ръмжейки като звяр, разсече масата. Изпаднала в ярост тя хъркаше и трошеше остатъците й, а треските се разхвърчаха. Мечът разсече въздуха още няколко пъти. Раел със закъснение осъзна, че Локи ожесточено се сражава с някого… Но явно САМО тя виждаше врага си. Кикотейки се зловещо и отблъсквайки ударите на невидимия си враг, тя се носеше като вихър из стаята и трошеше мебелите. От тавана с грохот падна счупеният полилей, екранът на телевизора се спука, а компютърът се разпадна на части. Жилището се изпълни с миризма на дим. Локи замахна като кавалерист и с ужасяващ вопъл разсече пространството пред себе си. Мечът се заби дълбоко в пода. И тогава тя най-неочаквано спря. Две секунди стоя изправена, подпирайки се на дръжката. Очите й се забелиха, от устните й капеше кървава пяна и изведнъж ръцете й, които стискаха здраво меча, се отпуснаха безсилно. „Тя умря“ — отчаяната мисъл прониза съзнанието на Раел и тя избухна в сълзи. Сякаш за да потвърди това предположение, отпуснатото като парцалена кукла тяло на Локи падна до нея. От инерцията главата на момичето се удари в пода, чу се как вратът му изпука и очите му останаха отворени. „Вече не я боли“ — помисли си Раел. Протегна ръка и погали нежно мъртвата си приятелка по разпилените по пода светли коси. Гали я дълго, докато тялото й все още беше топло. Сетне Раел положи огромни усилия, за да се изправи на вдървените си крака, смъкна небесносиньото одеяло от насеченото легло и покри трупа с него.

Раел отиде пред стъкления шкаф до стената, натисна едно бутонче отстрани и отвори вратичката му. Вътре, увит в хартия, имаше пистолет с три пълнителя. Тя свали заглушителя на оръжието, извади втория „Хеклер и Кох“ и извърши същата манипулация и с него. Зареди двата пистолета и облече шлифера със специални джобове на ръкавите близо до лакътя, в които грижливо закопча двата пистолета. Когато отиде до вратата, погледна за последен път неподвижното, покрито с одеяло тяло. Сетне порови в джоба си и захвърли небесносинята пластмасова карта.

Все още не знаеше къде отива. Но вече със сигурност знаеше какво ще направи.