Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Минус Ангел, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Епидемия в Рая

Преводач: Ива Николова

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-118-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8724

История

  1. — Добавяне

Двайсет и пета глава
Колата

неделя, 00 часа и 39 минути

На плоското цинково легло се бяха настанили трима души. Двама вече втори час пиеха отегчено водка, а третият спеше. Движението на хората наоколо наподобяваше гигантски мравуняк и никой не забелязваше никого, а повечето крачеха тъпо по бетонния коридор към светлините на фаровете на мотрисата, която отиваше към Града. Въпреки че заради теснотията тримата буквално се притискаха един до друг, никой от приятелите по чашка нямаше желание да смени ложето.

— Извини ме, че те накиснах така — мърмореше пиянски Петрович, прегърнал през врата доста пийналия участъков Меринов, на чието чело зееха две дупки със съсирена кръв. — Кой да знае, че ще стане така, кажи де? Пенсията ми е малка, няма с какво да си купя поркане и в този момент ти пада една хилядарка долари като от небето… Кажи де, мама му стара… Ти нямаше ли да се подлъжеш?

— За една хилядарка ли? — разкрещя се Меринов, чисто лице беше обляно в пиянски сълзи. — Ти не ме познаваш, зловещо старче… Една хилядарка е малко… Поне да бяха десет… та сетне да не ме е срам от хората, мамка му мръсна…

— Десет ли? — изуми се Петрович. — Никой не ми е предлагал десет… А пък с една хилядарка… Знаеш ли колко шльокавица е това? Андрюха ми я сметна… — И той погали с благодарност заспалия като бебе банкер Баранов. — Най-малко осемстотин шишета… Че това са две седмици, е, може и ден-два по-малко, през които мога най-спокойно да си поркам… И к’во… Трябваше да откажа кинтите, тъй ли? Че аз да не съм идиот?

— Аха… — проточи участъковият и се усмихна саркастично. — Идиот си я! Бизнесът ти отиде на майната си. И сега ти си труп, дядка, и то без долари.

Вместо да му отговори нещо смислено, Петрович нададе нечовешки вой:

Никой не е плащал като мене —

не се стискай, не се пазари.

Дай ми устничките си червени,

до юнака близичко седни.

Дядото беше погълнал твърде много алкохол, за да парира нападките на участъковия, пък и всъщност нямаше какво да му възрази. Баранов се обърна на другата страна и се усмихна трогателно насън. Непрестанните почерпки с новите му приятели сериозно поизчерпаха кредита му за водка, но в джоба на сакото му имаше златна гривна и утре той възнамеряваше да я размени срещу „огнена вода“ при китайските контрабандисти.

Когато след час осъзна КЪДЕ ТОЧНО се намира, Меринов (както и Петрович в началото) страшно съжали за атеизма си. А малко по-късно го връхлетяха и други съжаления — за това, че на двайсет години е бил член на партията, а също така, че на събранията е изнасял доклади за опиума на народа. А освен това беше написал анонимен донос до партийния комитет срещу един колега, който си кръсти детето. Ако знаеше по-рано, както се казва, щеше да размита пред него. Когато се озова в транзитната зала, опитният Меринов доста бързо разбра, че НЕ Е мъртъв, и прокле собствената си жизнеспособност. Въпреки че в главата му бяха попаднали два куршума, участъковият като по чудо оцеля и в момента беше в кома. Оттогава Меринов се молеше да го открият колкото се може по-късно, та кръвта му да изтече и да успее да умре, тъй като беше ранен много тежко. Когато се озова в отделението на транзитната зала за изпаднали в кома, милиционерът се наслуша на ужасни неща за различни случаи, тъй като старите обитатели охотно разказаха на новака, че много хора са оставали тук по десет, че дори и по двайсет години. Разбира се, понякога се случвало някой да дойде в съзнание и да изчезне от болничната стая, връщайки се на земята, но след пет години чакане в Чистилището такива случаи можеха да се преброят на пръсти. Меринов най-много се порази от един дебел белокос военен, който се представи като Ариел. Обитателите си шушукаха, че бил някакъв израелски политик и дори май бил министър. Ариел киснеше в болничната стая на изпадналите в кома вече година и половина. „Пълна свинщина — оплака се военният на Меринов, изговаряйки задавено руските думи. — Ето, Ясер Арафат прекара тук два месеца и край — замина с мотрисата за Ада, мръсникът. А пък аз вися вече втора година. И къде е справедливостта? Ходих до гишето на тукашния персонал да си търся правата, а те се смеят, гаднярите: тия въпроси ги задай на твоите лекари, викат, те не искат да те изключат от животоподдържащите системи. Имам чувството, че ще кукувам тук най-малко четири години, ако не и повече.“ Всички утешаваха Ариел, но той не беше настроен чак толкова оптимистично и това окончателно убеди участъковия, че има и по-лоши неща от смъртта. След като се поокопити, Меринов реши, че може да потърси убития експерт Корсабински, но прецени, че не му се ще да се обяснява с покойния. Той си проби път до информационното гише, където зад компютъра седеше строга дългоноса девойка със злобни очи, и се сдоби с електронния номер на леглото на Петрович. Но не можа да го открие веднага, тъй като старецът се беше настанал на леглото до някакъв цивилен небръснат мъж и се бе отдал на обичайното си занимание — да лочи водка. Щом зърна познатото лице, дядото страшно се зарадва и без дори да поздрави, зададе основния национален въпрос: „Ставаш ли трети?“[1]

„На работа съм“ — понечи да отговори Меринов, но се сети навреме, че вече няма никаква работа. Тръшна се върху твърдия цинк на леглото и пресуши на един дъх водната чаша, която му предложиха. Изчака две секунди и си замези, като вдъхна дълбоко аромата на ръкава си, който миришеше на кръв. А нататък всичко тръгна като по мед и масло. Вярно, че след половин час, прекаран в разнежени разговори и тостове „за запознанството“, банкерът Андрюха се предаде.

— Петрович… отдавна искам да те питам — каза Меринов и блъвна алкохолни пари от устата си. — Ти от какъв зор не даде птиците си на санитарите, кажи де? Разбираш ли какво може да се случи сега заради твоята алчност?

— Алчност ли? — разлюти се Петрович. — Ти си говедо, Меринов. Някой изплати ли ви компенсация? На! — Завря той в носа на милиционера загрубелия си среден пръст. — Дойдоха при нас от Москва тези кретени с маски, изловиха кокошките и ги изгориха: олеле, има епидемия, олеле, има птичи грип, мамка им мръсна! Някои имаха по три кокошки, а други по петдесет, а те изловиха всички, за да ги изгорят, и обявиха карантина. Взеха и моите десет кокошки. А аз ходех на пазара да продавам пиленца и вземах по някоя пара… Двете последни ги държах отделно — един петел и една страхотна кокошчица… легхорн… Щях да ги разменя за четирийсет пилета.

— Ясно — завъртя глава участъковият и изпи още една водна чаша алкохол. Водката вече не изгаряше гърлото му и я поглъщаше като обикновена вода.

— И трябва да знаеш, началство — продължи Петрович, — че тези птици не бяха болни… И затова ги скрих в мазето, на тайно място, сложих клетката им зад кацата. А моето мазе е като скривалище, капакът му е покрит с чердже и те тъй и не ги намериха. Мислех си, че като се поуспокоят нещата, моите легхорни ще ми наплодят нов курник… защото породата е… чуваш ли какво ти казвам… Много е скъпа, мамка му мръсна…

— Ти си тъпанар, дядо — каза уморено участъковият. — Затри и себе си, и мене. Птиците ти са били болни, анализът на кръвта и на перата им показа това в лабораторията в Дмитров. Знаеш ли какво означава инкубационен период?

— Не — изуми се от сложния израз Петрович.

— Има си хас да знаеше — допи най-спокойно водката Меринов. — Това означава, че вирусът си седи вътре и зрее, а сетне поразява организма. Още два дни и тези птици също щяха да пукнат, а може би и ти заедно с тях. Ето до какво доведе желанието ти да „наплодиш пиленца“. Всички постъпиха като хората. Дойде санитарно-епидемиологичната инспекция и те дадоха кокошките си, защото цяла Русия беше пощуряла, че в Дмитровски район е избухнала епидемия. А ти си мислил само за едно — как да си натъпчеш джобовете. Щяха да ти платят и компенсация, просто трябваше да почакаш.

— Да почакам ли? — озверя Петрович. — Аз и досега чакам Гайдар да ми изплати сто тугрики[2], които изгоряха в спестовната каса. В правителството много си ги бива да обещават, ама когато трябва да свършат нещо, никакви ги няма. Нищо, рано или късно Гайдар ще ми падне в Ада и тогава ще му извадя душицата.

— Ама Борис Николаевич вече е там — засмя се Меринов. — Иди и му извади душата с памук. Но фактът си остава факт — педалите, които застреляха теб, а сетне и мен, бяха дошли специално за твоите кокошки. Научили са от телевизията, че точно във вашето село епидемията от птичи грип е в разгара си. Трябвали са им болни птици. Взели са трупчетата им. Предполагам, че събитията са протекли горе-долу така. Първо момчетата са очистили твоите легхорни, а сетне явно са инжектирали труповете им с нещо или са изтеглили кръвта им със спринцовка — не съм наясно по тоя въпрос. На мястото на счупената клетка в мазето са останали малко пера, парченца кожа и засъхнали кървави петна, а това означава, че са разрязали птиците още там. И явно са ги опаковали в нещо непромокаемо, тъй като са се страхували да не се заразят.

— Че може ли човек да се зарази от кокошка? — разкиска се Петрович.

— Казах ти, дядо, че си тъпанар — въздъхна Меринов. — И изобщо не гледаш телевизия. Това е вирус, който се предава на човека. Точно затова във вашата затънтена дупка са надошли санитари и телевизията, и точно затова спешно са изгорили всички кокошки, та и вие да не гушнете китката. А пък за причината, по която ония момчета, дето лишиха мен и теб от живота ни, са взели заразените месо и кръв, аз си имам друга версия.

— И Андрюха ми каза същото. Нали така, Андрюха? — Петрович сръга заспалия банкер, който измърмори нещо неразбираемо насън. — Двамата дори ходихме на информационното гише да разпитаме, но ни казаха да седим кротко и да не се тръшкаме, понеже така ни било писано, а те не можели да поправят последствията.

— Това е фатализъм — оклюма се участъковият. — Това най-вероятно са терористи, дядо. Международни или някакви други. Искат да размножат вируса ти и да го изсипят в някое водохранилище, та да умрат стотици хиляди хора.

— Стига, бе… — пребледня Петрович. — Ама това сигурно ли е?

— По-сигурно не може и да бъде — увери го строго Меринов. — Че каква друга работа можеш да свършиш с това? В селото, което са показали по всички телевизионни канали, отиват двама педала, които се опитват да купят заразена птица. А след като я намират, убиват собственика й и вземат със себе си образец от вируса, явно, за да го отгледат в лабораторни условия. А след това стрелят в храбрия милиционер, който надушва следите им. И какви са те според теб? Може би някакви телевизионни маниаци?

Петрович се вторачи в Меринов с разумен поглед. Това беше толкова необичайно, че участъковият без малко не изтрезня.

— Какво? — попита той и за всеки случай се отдръпна.

— Това не бяха педали — отвърна му замислено Петрович и подпря брадичка с лявата си ръка. — В началото и аз си помислих така. Но преди да умра, видях добре физиономиите им. Това бяха момичета, облечени в мъжки дрехи, и затова те им стояха като на педали. Но не разбрах дали обичат да се обличат така, или просто са маскирани.

— Ама че работа — хвана се за главата участъковият. — Нима в нашата страна вече и момичетата стават килъри, и ходят по двойки да изпълняват мокри поръчки?

Той изсвири продължително.

— Недей да свириш с уста — сопна му се Петровия. — Ще останем без пари!

— Че да не би това да има някакво значение за теб, дядо? — вбеси се Меринов. — Ти и без това си мъртъв. Дори да ти бяха дали доларите, тук не можеш да си купиш нищо с тях.

Те прекъснаха разговора си, защото насред транзитната зала внезапно се материализираха цял влак и пътници. Част от пътническите вагони бяха обгорели, пространството се насити с парлив гъст дим и се разнасяше силна миризма на сажди. От разкривените купета, давейки се от кашлица, се измъкваха хора. Те бяха обгорели, почти без дрехи, телата на някои от тях бяха съвсем черни от пушеците, а памучното бельо по жените тлееше.

Участъковият примижа от ужас, стъписан от неочакваната гледка.

— Ще свикнеш — каза му спокойно Петрович и отвори следващата бутилка. Аз съм тук вече седмица и по-страшни неща съм виждал. Най-гадно е, когато ни в клин, ни в ръкав от тавана се изтърси самолет.

По тялото на Меринов преминаха искри, то се изви, а очите му заблестяха с пронизваща бяла светлина. От пръстите му изскочиха мощни електрически дъги, а ъгълчетата на устата му се разкривиха. Около участъковия се образува ярко небесносиньо сияние, което тутакси изчезна.

— Егаси… Какво ти става? — подскочи изплашено Петровия.

— На мен ли? Току-що умрях, дядо… — каза тъжно Меринов, осъзнавайки бавно какво се е случило. — Хайде, наливай, какво ме гледаш.

И двамата отново надигнаха чашите под звучното хъркане на банкера.

Бележки

[1] Руска традиция на уличните алкохолици — за да си купят и изпият бутилка водка, обикновено се събират по трима души, без значение дали се познават или не. — Б.пр.

[2] Тугрик — монголска парична единица — Б.пр.