Zотов
Епидемия в рая (21)

Двайсета глава
Чистачът

събота, 15 часа и 28 минути

Меринов се чувстваше неуютно в бялата престилка също като доктор Охболи — хем му беше смешно, хем странно. Престилката му беше малка и имаше чувството, че са му намъкнали усмирителна риза, тъй като дрехата го стягаше много силно в раменете. Участъковият се движеше предпазливо между прашните метални маси с прозрачни колбички, подскачайки като балерина, понеже се боеше да не изцапа снежнобялата колосана престилка. По принцип медицинската лаборатория в Дмитров, прикрепена към местното поделение на Министерството на вътрешните работи, днес не трябваше да работи. Но той още в петък размаха пред експерта „вълшебната пръчица“ — една бутилка арменски коняк, и обеща, че днес ще донесе още една. Участъковият удържа на думата си и половинлитровата бутилка се мъдреше в една найлонова торбичка от магазина, която той стискаше здраво в дясната си ръка. Работата беше толкова сериозна, че за целта не му се свидеха и пет бутилки, тъй като миришеше на разкриването на най-големия заговор в историята. А какво следваше от това?

Меринов примижа. Следваха повишение в службата, парична награда, най-високият орден, самостоятелно жилище в Москва и безкрайни интервюта по телевизията. Защото това беше все едно да хванеш Бен Ладен за топките… Стига само анализът му да се потвърдеше. Такъв късмет със сигурност се падаше веднъж в живота — все едно да откриеше нефтен кладенец в тяхното село. Ауууууу!

Той успя да състави описанието на убиеца веднага, тъй като се оказа, че тези женоподобни момчета, облечени в модерен московски педерастки стил, бяха обиколили най-малко десет къщи в селото една след друга, преди да отидат до дома на покойния Петрович. Баба Фрося не пестеше епитети, докато цветисто описваше външността на килърите. Маринов искрено се учудваше от непукизма на местните жители. Беше ясно, че мозъците им отдавна са замъглени от алкохола, но пък да затънеят чак толкова… Направо не можеше да си представи, че след такъв скандал, след посещението на местните власти и на столичната телевизия се бяха появили двама странни пичове, бяха обикаляли от къща на къща и бяха предлагали шепнешком кинти за ТОВА, като на всичкото отгоре дори не си бяха направили труда да обяснят защо им трябва ТО. И никой не се бе усъмнил, не бе изтичал до селския съвет, не се бе обадил в милицията и не бе съобщил за посещението на подозрителните гости. Единственото чувство, което изпитали местните пияници, било съжаление, че те няма да пипнат тези пари. Просто тези хорица не искаха нищо друго в живота си, освен да се напият и с това се изчерпваше цялото им щастие.

Късметът му продължаваше да набира скорост. Чрез брата на жена си — пътния милиционер Саша, той успя да изясни, че някакви хора, които много приличали на онези двама педали, преди около две седмици минали покрай поста на пътната милиция на шосето, там ги спрели за превишена скорост, те дали една стотачка и продължили нататък. Естествено, Саша не беше запомнил номера на колата, но марката й се бе запечатала в паметта му — небесносиньо „Ауди“. Виж ти, и таралясникът им съответстваше на ориентирите. Меринов старателно записа всички тези изводи в черния си бележник с дати, като накара Саша да му обещае, че ще си държи езика зад зъбите. Все пак не беше негова работа да проследява криминално проявени педали. С това щяха да се заемат момчетата от федералната служба за сигурност, тъй като ако предположенията му се потвърдяха, той веднага щеше да им съобщи нужната информация.

— Максимич! Преоблякох се както ти искаше! — подвикна той и за всеки случай почука отново по бялата врата със стъкло, замазано с боя.

— Ами да, мамка му мръсна… — чу се от вътрешността на стаята. — Намъкна се тука целият в кал. Това да не ти е градски кенеф?! Тук е медицинско заведение. Хайде, влез.

Меринов натисна матовата желязна дръжка, отвори вратата и се озова в малка стая. Тя трудно можеше да се нарече „медицинско заведение“ и приличаше по-скоро на кабинет за атомни изследвания. В нея имаше четири маси с колби (но вече без прах по тях), железни шкафове с орнаменти, три нови компютъра, сейф за документи, жици и всевъзможни лампи. Апаратурата беше чисто нова, сякаш току-що я бяха докарали от завода. Само преди два месеца на участъковия щеше да му се наложи да носи намерената улика в Москва, но сега за негово щастие бяха оборудвали лабораторията в Дмитров с модерна техника, изпратена от Япония. Пресата енергично нагнетяваше ситуацията и местното началство със свито сърце реши да се презастрахова, та после да има възможността да напише правилен отчет пред Кремъл. До една от масите с колби седеше стар негов познат — експертът Владлен Корсабински, човек със смачкано лице, с разчорлени бели кичури покрай плешивото теме, с крушовиден нос и петдневна четина, но облечен с идеална бяла престилка, под която се виждаха стилна риза и скъпа вратовръзка. Интонацията и видът на Владлен не оставяха никакви съмнения, че вече е пресушил първата бутилка коняк и явно се е приготвил за втората. Всъщност това изобщо не се отразяваше на професионализма му, тъй като експертът имаше изумителната способност да си върши работата дори пиян до козирката. Корсабински гледаше захласнато в микроскопа и съсредоточено дъвчеше нещо, а по небръснатата му брадичка се стичаше лепкава кафява слюнка. Щом чу характерното щракване на бравата, експертът вдигна глава от стъкълцето под микроскопа.

— Бялата престилка ти прилича, уважаеми! — избоботи високо той. — Изглеждаш като истински малоумник от някой телевизионен сериал. Искаш ли малко шоколад?

— Не искам — махна нетърпеливо с ръка Меринов. — Дръж си го, че да си замезиш коняка. Донесох ти една половинка, къде да я оставя?

— Ами сложи я на масата — оживи се Корсабински. — Няма кой да я види. Днес съм сам и затова мога да си позволя лукса да поживея като британски аристократ с коняк, шоколад и ченге за сервитьор.

И той отново се разсмя с цяло гърло. Но на Меринов не му беше до смях.

— Какъв е резултатът? Успя ли да разбереш нещо? — попита, пристъпвайки от крак на крак.

— Да, разбира се! — потвърди възмутено Корсабински и отвори бутилката. — Нали ти обещах. Трябва да те поздравя, старче, ти се оказа прав. Момчетата, които са очистили алчния дядо, са търсили точно онова, за което ти си мислеше. Анализът на окървавената игла на спринцовката го потвърждава. Ясно е, че страшно са бързали, но едната игла се е счупила и в залисията те са я захвърлили на пода, а сетне или не са я намерили, или са забравили да я вземат. Боя се, че много скоро ни очаква голяма изненада и затова трябва да се действа бързичко.

— Ще ти купя цял кашон коняк, Максимич — зарадва се Меринов. — Сега ще направя такава кариера, че направо ум да ти зайде. И няма да те забравя.

— О, да, екселенц — разкиска се Корсабински. Капачката изхвърча и той отпи голяма глътка от тъмната течност в бутилката. — Страхотен е.

— Как мислиш, колко време им трябва на тия педали? — попита Меринов.

— Не зная — сви замислено рамене експертът, докато се наслаждаваше на коняка, отпивайки малки глътки. — Ако те се канят да направят от ТОВА нещото, за което си мисля, значи им трябва около половин година и ще имат нужда от много специална лаборатория почти на космическо ниво. Разбира се, могат да минат и с нещо по-простичко, но при всички случаи ще им бъде трудно. Тъй че трябва да си ушиеш по-широк мундир, защото ордените ще завалят като дъжд. Имаш ли някаква идея къде може да са избягали тия двамата?

Владлен отново се засмя, отметна глава назад и надигна бутилката, но явно се задави. Изпръхтя и силно се закашля. „Задави се — помисли си злорадо Меринов, обзет от завист към експерта, който поглъщаше нектара на боговете. — Така ти се пада, проклет алкохолик.“ От устата на Владлен бликна малко фонтанче лепкава течност и потече по брадичката му точно както преди малко се стичаше слюнката му заедно със сдъвкания шоколад. Кадър след кадър като на филм Меринов гледаше и се вцепеняваше — върху бялата престилка на гърдите на експерта разцъфнаха и започнаха бързо да се уголемяват две пурпурни петна. Бутилката кой знае защо падна на пода и се счупи. Устата на Корсабински отново се обагри с бликналата кръв. Като издаваше клокочещи гърлени звуци, той започна да се свлича бавно на масата като парцалена кукла, а колбите се разхвърчаха настрани. Не се чуха никакви изстрели, а само пукот като от отваряне на шампанско. Участъковият се хвана за кобура, където беше служебният му пистолет „Макаров“, и бялата престилка се съдра на рамото му. Но не успя да разкопчае кобура, а само го издраска с нокът.

Безжизненото тяло на Корсабински се свлече от масата на пода и разкри стрелеца — двете черни зеници на едрокалибрените пистолети, хванати по македонски (сиреч, в двете ръце) от мъж, облечен в тесни лилави панталони, гледаха Меринов право в очите.

— Да не си посмял — изрече спокойно мъжът и милионерът пусна кобура.

Зад гърба на килъра се появи сянка и се чу тежка въздишка.

— До гуша ми дойде от твоите холивудски филми, дето ги гледаш по цели нощи — произнесе уморено сянката и се изсекна. — Какво още ще кажеш? „Ти си труп, приятелю“, така ли?

— Не ми пречи — тросна се убиецът, пронизвайки с поглед участъковия.

— Млъквам — съгласи се сянката. — Само че побързай. Писна ми от тоя твой театър.

Килърът продължаваше да гледа пребледнелия милиционер.

— Не биваше да намираш онази игла — каза тихо той. — И не трябваше да ходиш при експерта. Много си педантичен, куче такова. Стигна до истината и го направи дори по-рано, отколкото предполагахме, но точно това ще те погуби. За съжаление се наложи да гръмнем и доктора, но аз никога не съм обичал докторите. Ако беше съобщил изводите си публично, новините щяха да взривят телевизиите. Ами ако Гласа има в хотелската си стая спътников канал, по който да гледа „РТР Планета“ или Първи? Че такова нещо ще го излъчат дори по Си Ен Ен. И ако Гласа превключва каналите, и случайно се натъкне на тази новина, с нашия план е свършено. Неслучайно решихме да наблюдаваме действията ти от разстояние. И веднага ни стана ясно, че не си отишъл в Дмитров току-така. Но нищо, ще оправим тая работа. Тези два дни са почивни, така че няма да ви открият преди понеделник. Ще вземем черното тефтерче, което стърчи от джоба на престилката ти, друже, и така доказателството ти ще изчезне, а ти сигурно не си споделил заключенията си с никого, защото си тщеславен. На връщане от Дмитров ще запушим устата и на пътния милиционер Саша. И край на разследването ти, скъпи Шерлок Холмс.

Меринов се разтрепери, а зъбите му затракаха. Той почти не разбираше онова, което казваше килърът, но му беше ясно едно — че няма да излезе жив оттук.

— Момчета, вас при всички случаи ще ви търсят — изхърка участъковият, чиито гърди се вледениха от ужасяващото очакване на смъртта. — Разпитах всички жители на селото и те дадоха подробно описание. Всеки знае, че ченгето търси двама души, които приличат на вас. Няма как да очистите цялото село, нали?

Двамата пришълци бързо се спогледаха.

— Това беше твоя идея — заяви злобно сянката. — Ходим, разговаряме, питаме. Може би на всичкото отгоре трябваше да пуснем и рекламен клип по телевизията, та повечко хора да научат за това?

— Преди май нямаше нищо против, умнико — озъби му се килърът. — И не предложи никакви други варианти. Аз не съм следовател, аз съм чистач. Не са ме учили да работя друго. Кой забрави иглата в мазето — аз ли? Трябваше да вземем и прътите и изобщо да почистим всичко. Тогава ченгето щеше да си избърше задника с разследването си. Жалко, че не можахме да вкараме трупа на старчето в багажника на колата, защото уличната лампа до къщата светеше и съседите щяха да видят.

— Ти не си чистач, а касапин — заяви най-спокойно сянката. — Личи си, че се заседя сто години без работа и сега си решил да си поиграеш на мафия. Можехме да минем и без убийства, обаче ти не щеш — първо остави един труп, сега — втори, а след малко ще има и трети…

Участъковият потръпна зиморничаво. Експертът на пода вече не дишаше и лежеше сред парчетата от бутилката, а кръвта му се стичаше на капки в коняка.

— Без трупове не може да има истинска операция — обяви безстрастно килърът, без да се обръща. — Но за едно си прав — заседях се без работа.

Той погледна още веднъж към мокрото от студена пот лице на Меринов. И едновременно натисна спусъците на двата пистолета, вдигнати на нивото на челото му.