Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Минус Ангел, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Епидемия в Рая

Преводач: Ива Николова

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-118-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8724

История

  1. — Добавяне

Първа част
Зъбите на дракона

Всеки от нас си представя Рая като прекрасна общност, изпълнена с невероятни и абсолютно достъпни възможности, напълно лишени от каквито и да било забрани. Но никой не се досеща, че и Раят може да има свои жестоки правила.

Донатие Алфонс Франсоа, маркиз Дьо Сад

Пролог

С разтреперана ръка Петровия наведе бутилката над водната чаша, на чието дъно още от лятото се бе гътнала една зелена муха. Залепналото за дъното насекомо се бе спиртосало до такава степен, че всеки музей би го приел с огромно удоволствие. Петровия изчака тъпо две секунди и раздруса шишето, движейки го нагоре-надолу като барман зад тезгях в заведение. Но за негова огромна покруса от прашното гърло не се изля нито капчица, тъй като той отдавна вече бе пресушил бутилката. Петровия стана от стола, олюлявайки се и псувайки под носа си, бутна с лакът шишето и то падна от ниската масичка на пода. Издрънча обречено и се търкулна към ъгъла, където вече се бе натрупала внушителна камара от прашни стъклени бутилки от водка предимно от по четвърт и по половин литър. Чешейки безмилостно брадата си, обрасла с бодлива бяла четина, старецът отново изпсува. М-да, страхотен късмет. Тъкмо дойде моментът и тъкмо успя да убеди племенника си да го закара в Москва със стоката, както правеше винаги, и — на ти сега. Разбира се, от друга страна, жестоката напаст напъпли отведнъж цялото село, само че… Защо ли тази гадост се случи точно сега, когато душата му направо се гърчеше като в пожар, в джоба си нямаше пукнат грош, а до пенсия оставаха още три седмици? Трябваше някак да реши този проблем, а той можеше да се реши само по един начин…

Влачейки крака, Петровия се дотътри до прастария, останал още от баба му шкаф и на една от полиците откри заветната писана кутийка. Олющеното й капаче изхвърча настрани, а в загрубелите пръсти на стареца зашумоляха няколко протрити и доста използвани банкноти от по десет рубли. Едно, две, три. Аха… Е, напразно се косеше за глупости, положението не беше чак толкова лошо. Трийсет рубли са нищо работа, но със сигурност щяха да стигнат за един литър шльокавица от Фрося, а пък в момента на него не му трябваше повече, за да се освежи. Жалко, че бабичката не изкупуваше обратно бутилките си, иначе с този запас със сигурност щеше да пие две седмици подред. Петрович положи огромни усилия, за да нахлузи плъстените ботуши на подутите си крака, облече проядения от молци заешки кожух, мушна парите в левия си джоб, отиде до вратата и затрака с ръждясалото резе.

Вратата се отвори и от изненада старецът отскочи назад, защото на заскрежения праг на прогнилата и килната на една страна къща стояха двама души и ако се съдеше по притеснения им вид, тъкмо се канеха да почукат. Петрович приветства със злобен поглед неканените гости и едва се сдържа да не се изхрачи ядосано в краката им. Външността им не оставяше никакви съмнения, че това са онези педалчета, които през последните двайсет години толкова често показваха по телевизията. Бяха нагиздени момчета, облечени с тесни дънкови якенца със стъкълца по тях и с различни на цвят впити панталони, които приличаха на женски клинове — единият беше с лилави, а другият със зелени. Очичките им бяха гримирани старателно с туш, устничките им бяха начервени, а по лицата им имаше пудра, която им придаваше привлекателна бледност. Потръпвайки от студа, момчето със зелените панталони държеше в замръзналата си ръка плосък куфар. Дългите нокти на пръстите му, които стискаха кожената дръжка, бяха покрити с розов лак и от тази гледка старецът изпита вече пълно отвращение.

— Какво искате? — каза грубо Петрович и направи крачка към площадката пред входа, тъй като нямаше никакви намерения да отменя похода си при Фрося заради двама гейове, появили се изневиделица.

Едното от педал четата се наведе до ухото му и задъхано му пошушна нещо.

Старецът завъртя енергично глава, а от миризмата на парфюм чак му се догади.

— Нямам. Докога ще ме тормозите, мамка ви мръсна? Цяла седмица напирате тук и вчера пак идвахте, гнусни скапаняци. А сега на педерасти ли сте се направили? Казах ви самата истина на чист руски — всичко предадох, до последната. А сега изчезвайте на майната си, трябва да ида до магазина за млекце.

Геят с куфара и розовите нокти направи крачка встрани, но колегата му с лилавите панталони задържа кротичко приятеля си за лакътя.

— Хиляда долара — рече с груб и неподозирано дрезгав глас „лилавото“ момче, взряно апатично в безоблачното небе.

Петрович залитна настрани, а пред очите му притъмня. Подобно усещане бе изпитвал някъде преди около четирийсет години, когато по време на братовата си сватба на пияна глава се сби с шурея си и го треснаха с една тараба от оградата.

— Какво?! — задави се старецът, не вярваше на ушите си.

— Една бинка — повтори младежът и в подкрепа на думите си извади от джоба си пачка чисто нови проскърцващи сивкавозелени банкноти. — Вече обиколихме цялото село. Бабичката ей там ни каза, че ти сигурно имаш, понеже живееш сам и ти е по-лесно да ги скриеш. Но щом не искаш, недей, дядо. Ние изчезваме.

Той се обърна с престорено безразличие, но Петрович го сграбчи за рамото. Изтрезня само за миг и вече не виждаше нищо друго, освен зелените хартийки и онази батарея от бутилки, която можеше да си купи с тях.

— И от какъв зор ви е ТОВА? — попита той с известна предпазливост.

— Щом ти казваме, че ни трябва, значи ни трябва, деденце — отсече с безкомпромисна прямота „лилавото“ педалче. — На теб пука ли ти за какво ще получиш кинти?

Старецът се озърна крадешком наоколо — вече беше тъмно, а по улицата с трън да въртиш. Вярно, наблизо светеше една улична лампа, но едва-едва, все едно че изобщо я нямаше.

— Хайде-хайде, стига и ти… Елате да влезем вътре, синковци… Ще си побъбрим.

Той затвори вратата и предвидливо провери дали резето е влязло добре в дупката, та да не би някой от съселяните му да реши да влезе, без да чука, както беше прието по тези места. Сетне повика с жест гостите си в десния тъмен ъгъл на стаичката и размърда плъстения си ботуш, а надупченото от молци килимче отхвърча настрани. На пода се разкри грубо издялан на ръка капак на отвор, който обикновено оставаше скрит за чуждите очи.

— Ще слезем долу — покашля се Петрович. — Стоката е там, в мазето. Само че, момчета, имам едно условие — ако сетне ченгетата дойдат тук да ми предявяват претенции, аз не съм ви виждал и вие не ме познавате. Първо дайте парите.

Първото „педалче“ изобщо не реагира на предложението му. Стоеше навело глава настрани като птица и разглеждаше отвора. А другото разкриви начервените си устни в усмивка и подаде въжделените долари на Петрович.

— Не бой се, дядка. Това е ясно.

Тримата мъже слязоха по разклатената стълба във вътрешността на студено и почти тъмно мазе, където спареният въздух бе наситен е миризма на миши изпражнения и вкисната туршия. Петровия отиде в най-отдалечения ъгъл и като пъшкаше, отмести масивната капа за зеле. Силна болка преряза гърба му и той се хвана за хлъзгавия край на кацата, дишайки тежко.

— Останаха ми последните две. Искаха да ги изгорят, но аз не ги дадох. Те са си наред, а пък аз трябва да живея някак — промърмори дрезгаво. — И нямам пари да купувам нова стока.

„Педалчетата“ бързо се спогледаха. Единият попита нещо другия на странен, непознат на стареца гърлен език. А той му кимна и му отговори кратко. „И таз добра — помисли си натъжено Петрович, докато чакаше болката да отмине. — Не стига, че са педали, ами на това отгоре са и арменци.“

Той се изправи бавно, притискайки болния си гръб с жилестата си ръка.

— ТОВА ли ви трябва? Вземайте го и си вървете. Нали помните какви са условията?

— Разбира се — каза мило „педалчето“ и светкавично стрелна добре поддържаната си ръчица напред, а черният лак на ноктите му проблесна с искрящи звездички.

И в същия миг Петрович осъзна, че пред него не стоят никакви гейове, а момичета, съвсем истински момичета, само че с остри и дори злобни черти на лицата, облечени в мъжки дрехи. Пък и гласовете им не бяха момичешки, а простудени и дрезгави като на дървари, та затова той ги сбърка с „педалчета“. Пистолетът „Хеклер и Кох“ със заглушител блъвна облаче дим и старецът усети тъп удар в лявата страна на гърдите си, а сетне отхвръкна към стената. Не почувства болка, но внезапно осъзна, че лежи на една страна до кацата, след като небръснатата му буза се удари в замръзналия пръстен под. Петрович дори успя да се изненада — чудна работа, не изпитваше болка, но усещаше студ. Той премести очи към фигурата в лилавите панталони, която все повече се размазваше пред очите му, и съзнанието му парна затихващата мисъл, че днес Фроска няма да получи трийсет рубли, а той няма да изхарчи доларите, които толкова неочаквано влязоха в джоба му. Кръвта образуваше тъмна локва, а човекът с пистолета отстъпи предпазливо встрани, за да не изцапа модерните си италиански ботушки. Изчака малко, прицели се и стреля отново — този път в главата.

— Раел, наистина ли беше толкова необходимо да направиш това? — разнесе се глас зад него. На лицето на момчето със зеления клин бе изписано нещо като недоволство.

Съществото с черните нокти, което всъщност много трудно би могло да се нарече както мъж, така и жена, свали димящото оръжие.

— Да, Локи. Дядото веднага щеше да хукне да пропива парите и цялото село щеше да види, че той неизвестно откъде се е сдобил с камарата кинти. И кой му ги е дал? Ами, разхождаха се тук двама и молеха да им продадат едно нещо. — Убиецът дрезгаво се засмя. — Старецът често имал запои, поркал в несвяст, казаха ми това в три къщи подред. Ще го открият най-рано след седмица, преди това няма да се усетят. Че може и по-късно да стане. А в това време ние ще успеем да свършим всичко. А ти защо се притесняваш чак толкова, просто не разбирам? Като че ли това ти е за пръв път.

— Не ми е за пръв път — съгласи се Локи. — Но ако нещо не ти се случва дълго в живота, успяваш да отвикнеш от него, нали така?

— Хайде да не се впускаме във философстване — усмихна се Раел. — Днес Калипсо очаква С ТРЕПЕТ резултати и ние не бива да я разочароваме. Може би най-сетне ще се стегнеш и ще започнеш да действаш, а? Времето ни е скъпо.

Съществото със зеления клин на име Локи предпочете да не отговаря, приклекна до трупа и сръчно отвори плоското куфарче. В удобните му кожени джобчета се мъдреха странни на пръв поглед предмети — пластмасови нечупливи колби, спринцовки и скалпели. Локи извади маска за лице от марля, сложи я на устата си и подаде още една на убиеца, а той бързо завърза връзките й зад ушите си. След това Локи измъкна от джобчето скалпел с тънко острие и погледна към ъгъла зад кацата, където нещо мърдаше. Изчака малко и намъкна плътни гумени ръкавици на ръцете си.

— Внимавай — предупреди го първото „педалче“. — Това е много опасно.

— Зная — сви свадливо тесните си рамене другото.

Сетне се изправи, пружинирайки на краката си, и прескочи локвата черна и вече съсирваща се кръв, поклащайки ледената стомана на скалпела в ръката си…