Zотов
Епидемия в рая (48)

Четирийсет и седма глава
Двата шезлонга

понеделник, 8 часа и 45 минути

Слънцето печеше безмилостно още от зори, но това не създаваше проблеми на Гласа и излегнат на сваления шезлонг, той се наслаждаваше на последния ден от отпуската си. След вчерашните загадъчни инциденти, когато хората в морето се давеха без никаква причина, днес те се бояха да влязат във водата, затова не се налагаше да спасява никого. Гласа намести плажния чадър, та слънцето да не блести в очите му, и си помисли, че в края на отпуската си най-спокойно може да си позволи чаша истинско червено вино. В това нямаше нищо страшно, още повече че го беше пил в компанията на учениците си. Пък и никой не го виждаше, а това беше най-важното, защото ако си се нагърбил да създаваш определен стандарт за поведение, уви, ти си длъжен също да отговаряш на него.

Сервитьорката постави пред него чаша, увита грижливо в салфетка. Той благодари, хвана нежно хладния кристал в ръка и го обърна така, че слънцето да проблесне като мъждива звездичка през рубинената маса на виното. Вдъхна от тръпчивата миризма и вдигна чашата към устните си. Виж ти, точно както тогава… пред очите му се появи картина — тъмната пещера край Маслиновата планина, ученикът му Филип, който старателно наливаше гъстото като петмез тъмночервено вино от една сирийска глинена кана, Юда, чийто поглед бе устремен към снежнобелите ръце на вечно засмяната Мария Магдалена и я събличаше… Интересно, защо ли след това хората започнаха да смятат червеното вино за НЕГОВА кръв? Като се замислеше, това беше вампирска логика. Че ако в жилите му течеше същото това сладникаво тъмночервено вино, той нямаше да доживее до пълнолетие и в това нямаше никакво съмнение, тъй като по празниците съседите със сигурност щяха да му изсмучат жилите.

— Виж го ти! В кантората му, разбираш ли, стават такива неща, а той се търкаля тук на плажа, че на това отгоре тайно си пийва червено винце! — чу той най-неочаквано думите, изречени тихо по негов адрес на прекрасен арамейски.

Гласа се вторачи стъписано в появилата се неизвестно откъде странна личност до неговия шезлонг. Тя беше облечена със зелени бермуди, избродирана с палми хавайска риза, с рижави буйни коси и лунички по цялото лице, което освен със стилна брадичка бе украсено и е широк месест нос. Беше готов да се закълне, че само преди секунда този тип не беше тук. Докато той бавно се съвземаше, подсвирквайки си, Шефа постла върху шезлонга една раирана кърпа, повдигна горната му част на нужното за главата си ниво и спря сервитьорката е оскъден бански, която минаваше покрай него.

— Чеденце — английският му звучеше идеално като на възпитаник на Оксфорд, — донеси ми бързичко един черен ром без лед, само накъсай вътре две листенца мента. Ако свършиш това за една минута, ще ме получиш лично по време на чая.

— Става — отвърна сервитьорката и стрелна Шефа е толкова откровен поглед, че Гласа сконфузено се обърна и погледна към beach-бара.

Шефа с удоволствие се отпусна върху кърпата. Вече бе успял да съблече ризата и бермудите си и в момента отпуснатото му тяло с коремче красяха само широки долни гащи на точки, провиснали до коленете. Преди да тръгне след кратък размисъл, Шефа реши, че ако ще се бори с парвенющината по време на отпуската си, ще го направи.

— Ти май не ми се радваш — отбеляза и запали цигара.

Гласа вече бе успял да се окопити от изненадващото съседство.

— Да ти се радвам ли? Никой не те е канил тук — отбеляза студено той, като натърти на думите „не те е канил“. — Последната ни среща в Гетсиманската градина не завърши много добре. Плажът е голям. Потърси си шезлонг на друго място. Аз дори не би трябвало да разговарям с теб, а само да ти заповядвам.

— Виж ти колко си несправедлив — отбеляза Шефа и отметна един рижав кичур от лицето си. — Пристигнах тук, за да ти разкажа за проблемите в Небесната канцелария, а ти как ме посрещаш? Нищо де, след като ти съобщя последните новини, със сигурност ще паднеш от шезлонга. А на този етап в знак на любезност би могъл да платиш питието ми. Не искаш ли? Да, разбира се, тъй си и знаех.

Гласа не помръдна от мястото си, когато Шефа се наведе до ухото му. И докато слушаше, също остана спокоен.

Русият мъж в луксозната стая с прозорци, които гледаха към плажа, изпсува през зъби и свали бинокъла. Само за тази нощ плати на рецепцията сто долара повече и специално нае още една стая, за да има възможност да наблюдава Гласа на плажа, без да напуска стаята, но на ти сега. Неизвестно откъде, сякаш от въздуха, се появи някакъв малоумен турист, седна до Гласа, скривайки видимостта към него, и му заговори нещо. Това само по себе си беше изумително, а за всяко отклонение трябваше да докладва на Гавраил. Откъде изобщо се взе тоя човек? Вярно, Гавраил току-що най-сетне му отговори с есемес, че скоро ще му изпрати свой човек, който да го смени. Срещата им беше след половин час във фоайето на хотела. Може би това беше той? При всички случаи трябваше да слезе долу, тъй като все още имаше време да провери. Близо до тях се виждаше още един шезлонг, който май беше свободен. Значи трябваше да вземе кърпата си и…

Русият мъж излезе от стаята и застанал с гръб към коридора на хотела, метна кърпата през лявата си ръка и пъхна бързешком плоския метален ключ в ключалката, за да заключи вратата, преди да тръгне. Усети зад себе си бързо движение и в гръбначния му стълб се опря нечие коляно, а една свита в лакътя ръка обхвана врата му под гърлото. Друга ръка стисна като клещи китката му и болезнено я изви. Ключът щракна в ключалката и отключи стаята. Нападателят отслаби хватката си и го блъсна обратно в стаята. Последва силен удар в гърба и русият мъж полетя като пеперуда към леглото. А когато се обърна, веднага разбра всичко — в стаята стояха двама огромни каяци е характерно издути на гърба небесносини сака. Единият от тях вече затваряше вратата, окачайки на медната й дръжка табелката е надпис „Не безпокойте!“. А другият взе с огромната си лапа една ябълка от пълната е плодове фруктиера.

— Ще скоча през прозореца — предупреди жално русият мъж.

Грапавите белези по лопатките му смениха цвета си от розов на пурпурночервен.

— Направете ни тази услуга — рече каякът и отхапа от ябълката. — Защото ние нямаме лицензия за убийство. Та затова ни е заповядано да те спипаме и да те заведем в представителството на ангелите-хранители на този остров. Ще скочиш ли? Сетне ние ще кажем: ами да, нещастникът се метна през прозореца, а ние не успяхме да направим нищо, понеже той каза „хоп“ и а-а-а… И понеже няма криле, тупна като ютия — буум, и стана на пихтия. Ако се притесняваш, можем да ти помогнем, искаш ли?

— Няма нужда — отказа русият мъж и се опита да скрие мобилния си телефон зад пердето.

Първият каяк го стисна отново за китката така, че лицето на русия се разкриви от болка, и изтръгна апарата от изтръпналите му пръсти.

— Не ми се прави тук на Джеймс Бонд — отбеляза той. — Облечи се и тръгваш с нас. И без номера по пътя, иначе ако не през прозореца, със сигурност ще паднеш от нещо друго.

— Аз имам много влиятелни покровители — предупреди плахо русият мъж. — Внимавайте, момчета, да не направите грешка. Защото когато отидете да работите като охранители на Чукотка, ще бъде много късно да съжалявате. Не можем ли да се разберем?

— Нашият покровител, старче, е още по-влиятелен — разсмя се каякът. — Ей там е, лежи на плажа под чадъра и ти не можеш да се мериш с него.

Тримата излязоха от стаята. Табелката с надпис „Не безпокойте!“ се залюля на дръжката на вратата като тъжно махало. Докато крачеше по коридора, русият мъж не се обърна…

След като изслуша Шефа, Гласа продължи да отпива от виното, но всъщност леко се позамисли. А Шефа се наслаждаваше на постигнатия ефект и на рома. Той извади от чашата едно листо прясна мента, разкъса го и усети острия му разхлаждащ вкус.

— Дори не зная как да постъпя — каза философски Гласа, въртейки машинално чашата си в ръка. — Уж излиза, че виновните вече са наказани и без мен. Вярно, ще трябва да изпратя момичето Лаели на Земята, защото от каквито и мотиви да се е ръководело, то няма място в Рая, тъй като ние не държим убийци при нас. А пък иначе, знаеш ли, в случилото се има и един голям плюс — отървах се от един отрицателен персонаж, както и от един куп завистливи интриганти.

Шефа не можеше да скрие разочарованието си.

— Ама че работа! Аз хуквам, идвам накрая на света и си мисля, че ще се зарадвам, докато гледам скръбната ти физиономия. Но на теб не ти пука и от това. Вече дори не зная какво трябва да стане, за да се ядосаш сериозно… — Той наду сламката и на повърхността на рома се появиха ситни мехурчета.

— Телефонните разговори с моите представители струват 11 рубли на минута с ДДС — разсмя се Гласа.

— По принцип и аз не зная. Много ли ти се ще да изпиташ гнева ми още сега? Добре, виждаш ли това море пред себе си?

— Не-не — прекъсна го Шефа. — Недей сега, остави ме, плийз, да си изкарам отпуската. Но искам да ти кажа за Гавраил, че той никога не ми е харесвал.

— На теб никой никога не ти харесва — развесели се Гласа.

— Ами да — призна си Шефа. — Освен Анжелина Джоли. Дали пък да не се вселя в някое африканско дете и тя да ме приспива? Ще изпраскаме един нов „Омън“, тъкмо наскоро му пуснаха римейк, стори ми се, че е гадничък.

— И на мен не ми хареса — отвърна Гласа, допивайки виното си. — Теб не бива да те показват в цялото ти всемогъщество, защото това въздейства много силно на разни екзалтирани дами, които обожават да ходят голи на черна меса.

— Че да не би „Страстите Христови“ на Мел Гибсън да е по-добър? — обиди се Шефа. — Пълен траш и само месо като в някое меле на Тарантино. А пък аз съм един такъв — с бяла кокаинова мутра и със змия в устата. Знаеш ли, беше ми много приятно да гледам това.

— Стига де — махна с ръка Гласа. — Не си го слагай на сърце. Ти в момента в отпуска ли си или не си? Ето, като се върна, аз ще трябва да се понапъна малко, за да въздам заслуженото на всички сестрици. Но в действителност е много лошо, че в този момент всичко в Небесната канцелария се е озовало в ръцете на Вартоломей, защото той няма достатъчно опит в работата с персонала в офиса. Както и да е, все някак ще издържи до обяд. Мисля, че повече няма да назначавам мои заместници на постоянна работа. Елевтерий беше прав, като каза, че понякога трябва да изпробвам и други кандидатури на управленчески постове за определен срок. Да речем, сто години един да поработи като заместник, а сетне друг. Може би тогава няма да въртят интриги един срещу друг.

— Ще въртят и още как — отпи глътка ром Шефа. — И на хората, и на ангелите природата им е една и съща — те просто не могат иначе. В края на столетието всеки твой първи заместник ще си съдере задника и ще накисва потенциалните си конкуренти, за да остане втори мандат. Виждали сме ги тия неща.

— Така ли? Майната им тогава — отвърна спокойно Гласа. — Все някак ще се оправя. Но за Калашников си прав, бива си го човекът. Мога ли да направя нещо за него? Кажи де, не се притеснявай, заслужил е да му изпълня едно желание.

Шефа се приближи отново до ухото на Гласа и задъхано му пошушна нещо.

Гласа подскочи машинално и едва не изпусна чашата си в мекия пясък.

— Какво каза, да не си превъртял? — възмути се той шепнешком. — Как е възможно ТОВА? Даваш ли си сметка КАКВО изобщо говориш?

— Много добре си давам сметка — отбеляза спокойно Шефа. — Точно защото ти си всемогъщ, за разлика от мен. Така че направи това сега. Момчето ще се радва.

— Ами по принцип — замисли се Гласа, усмихвайки се загадъчно. — В момента ме няма в Небесната канцелария… Понеже съм в отпуск… И не съм давал разрешение за онова, което се случва в момента ТАМ. И не зная нищо за това. Нали така?

— Точно така — подсмихна се Шефа. — И няма никакви проблеми.

Гласа щракна с пръсти.

— Consider it done^[1] — обобщи той. — Но само за два часа, защото аз не съм собственик на евтин хотел. Е, какво ще правим, след като вече си тук? Искаш ли да идем да се изкъпем? Само че в морето стой на прилично разстояние от мен.

— А не искаш ли първо да поиграем карти? — В обраслите с рижи косми ръце на Шефа съблазнително се мярна една пъстра колода.

— Не — каза твърдо Гласа. — Хазартните игри са грях, а аз нямам намерение да нарушавам правилата, които сам съм въвел, дори по време на отпуската си.

— Отпуската е точно за това, да нарушаваш забраните, докато никой не те вижда — отбеляза ехидно Шефа. — Иначе откъде са се взели на белия свят любовните истории по курортите? Добре де, щом си толкова страхлив… А шаха възприемаш ли го?

— Да — рече Гласа и Шефа измъкна от пясъка една дъска, сякаш предварително я бе скрил там. Двамата веднага подредиха резбованите фигурки. Естествено, Гласа играеше с белите. Шефа изчака първия ход на противника си, по навик премести пешка на Е2-Е4 и тутакси я изгуби.

Настя, която наблюдаваше тази идилия от прозореца на хотелската си стая, се усмихна и дръпна пердето. Виж ги ти! Шушукат си, само дето не се прегръщат и поркат заедно. Играят шах. Сега вече й беше ясно защо не извади късмет тази вечер. Вече не останаха нормални мъже, навсякъде имаше само такива… Йеесееееесесссссссс! Значи за нея като за жена далеч не всичко бе изгубено, просто трябваше да свали някакъв истински мъж. А в тази тъжна вечер за този изключително симпатичен мъж нямаше да е подходящ дори и някой супер фотомодел заради несъмнената причина, която видя през прозореца. А пък тя рева и след това през нощта се натряска до козирката като пълна тъпанарка.

Танцувайки под звуците на клипа на „Modern Talking“, който се въртеше по телевизията, зарадваната Настя започна да се приготвя, за да отиде на закуска.