Zотов
Епидемия в рая (4)

Трета глава
Бизон Карузо

четвъртък, 23 часа и 02 минути

„Правичката да си река, въобще не знам що пиша туй. Ако требе да съм честен, хич не ставам за писател. Пък и в наш’то село нивгиш не са тачили тия ми ти писатели, понеже от техните книжки, освен да си свиеш цигарка или да идеш по нужда, няма никва друга полза. Ама кат’ е знайно къв ужас преживяхме наскоро с негово благородие, за такъв страшен разказ, правичката ще ви река, четвърт водка е малко да ми дадат. Моят щабскапитан господин Калашников точно тъй ми рече: ти, братле, записвай, щото шъ има к’во да си спомняме на стари години. И взе, че пак забрави, че тия стари години нивгиш няма да дойдат. Щото ние с него са намираме не къде да е, а във възможно най-адското пъкло — на онзи свят, дето негово благородие почти сто години бачка заедно с мен в Управлението за наказания. Главният началник на това управление (ние му викаме Шефа) е личен враг на рода човешки и има рога, копита и опашка с пискюл. Под негово ръководство заедно измисляме как да наказваме известните хора в Ада — крале, президенти и разните му там певци. И аз кат’ един същински Бизон Карузо на необитаемия остров взех да си водя дневник — ката ден описвам кво шъ стани с тази и кво ощи шъ са случи. Таман преди шест месеца двамцата с господин Калашников разкрихме грандиозно престъпление в Ада и спасихме цялата вселена от края на света. Сиреч, аз бях тоя, дето най-вече разобличи вражеските козни, ама требе привичката да си кажа, чи негово благородие малко ми помогна. Ако бяхме в майката Русия, царят-господарят веднага щеше да мъ произведе във фелдмаршал, ама в проклетото пъкло (ние помежду си му викаме Града, понеже е построено като един грамадански град) ми дадоха сал пропуск за един месец за квартала на нимфоманките, дето са и Лукреция Борджия, и Месалина, и фотомоделката Ан-Никол Смит, и даже порнозвездата Лола Ферари. Ама к’ъв ти месец, те за една седмица тъй ма огрухаха, чи до ден-днешен едва си местя краците. А пък негово благородие получи повече благоволение от Шефа и дълбока почит. Хванаха го за нежните ръчици и го преселиха в един баровски квартал, та сега си живее на третия етаж кат’ на Господа в пазвата — асансьорът нивгиш ни съ чупи, електрика има денем и нощем, в топлата вода, ако щеш плувай, ако щеш съ дави, комшиите не вдигат скандали и до един са разни професори и академици. Де да имах аз такъв късмет, а пък негово благородие на всичкото отгоре е недоволен, понеже му обещали да му дадат възможност да са види с жена си Алевтина, която съ развява из Рая, ама още го пързалят. Да му таковам мамицата! Всеки на негово място щеше да откачи от късмета си за пръв път от сто годин да съ изкъпе с топла вода, ама на негово благородие пак нищо не му хареса. И без туй рядко го виждах засмян, а пък сега стана съвсем начумерен, нищо чи ходи на работа с ново волво, а пък костюма му го уши самиот Кристиан Диор със собствените си кунки. Ама аз съм си доволен от съдбата, пък к’во кат’ ма минаха с наградата — що да съ сърдя като такваз е войнишката ни участ. А пък как само са прочу господин Калашников! Пред Управлението за наказания по цял ден висят моми и искат ахтограхи, папараците са напъхват на тълпи през прозореца, телевизиите му спукаха тилифоните, репортерите риват и искат интарвута. Дотам съ докараха нищата, че скоро самиот режисьорин Сергей Понтарчук шъ снима за него велик блокбастър с взривове и разни други скъпи пиротехники. Отначало искаха да нахарзулят тая работа на Спилбърг, ама разправят, че тоя негодник бил добре със здравето и нямало скоро да мре. Вярно, когат’ моят щабскапитан разбра кой шъ гу изобразява на екрана, три дни требеше да го наливаме с чист спирт и да му тургаме компреси на челото, понеже поканиха един британец — Фреди Меркюри. Ама аз си мисля, чи той става, щото е мъж в силата си и освен туй има мустаци. А пък женската му — Алевтина, по сюжет и изобщо, щяла да я играе една французка мома с големи нянки“.

По стар навик, останал още от времето, когато беше жив, служителят на Управлението за наказания казашкият унтерофицер Малинин наплюнчи изгризания молив, завирайки го в устата си. Той не можеше да пише дълго, защото бързо се изморяваше, но му харесваше да изпълва сивкавата хартия с едри разкривени завъртулки и явно се бе увлякъл във воденето на дневник. Телевизорът зад гърба му примигна, тъй като по време на рекламния блок се включваше автоматично, защото задължителното гледане на рекламите влизаше в условията за пребиваване в Града. Мъждивата светлина на екрана освети мръсната бетонна кутия без тапети, по чиито стени замислено пълзяха мустакати сингапурски хлебарки, всяка голяма колкото човешки пръст. В Ада ги отглеждаха специално. Малинин не обръщаше никакво внимание на насекомите, тъй като вече бе свикнал с тях. Единственият прозорец в стаята беше счупен и хищно се зъбеше с парчетата стъкла, но унтерофицерът нямаше пари да сложи ново стъкло. Освен това стъкларят ходеше да ремонтира по списък, а записванията бяха за година напред. Всъщност той чакаше доставката на маса вече повече от година, тъй като за целта бяха нужни грешници, които според условията за наказания задължаваха всеки ден да мъкнат мебели чак на 200-и етаж.

Рекламата показваше щастливи хора, които ядяха някакви кръгли сладкиши. Когато сочно и почти вампирски отхапваха от тях, лицата им се озаряваха от почти детски усмивки. Те изпадаха в див екстаз, измъкваха вълшебните сандвичи един другиму от ръцете си и ги изяждаха толкова настървено, че чак ушите им плющяха. А от високоговорителите се носеше доволно кискане. „В холандския квартал са станали много нагли — помисли си сънено Малинин. — Не стига, че отглеждат марихуана в саксии, като твърдят, че били кактуси, ами сега нахлуват с нея и на пазара на фастфуд. Време е да ги претарашим.“ Записът свършваше — двама младежи размахваха фланелките си и подскачаха голи върху пластмасовата маса в някакво кафене. В небето летеше клоун, който се разпръскваше на разноцветни балони, кискаше се неудържимо и се гърчеше. Екранът се взриви и разсече от надпис: „Мудоналдс — това обичам аз!“ Малинин беше равнодушен към „Мудоналдс“. По принцип той можеше да яде всичко, но унтерофицерът смяташе, че посещенията в заведения, където не сервират водка, са губене на време. След като записа на лист идеята си за рейда в холандския квартал, казакът погледна вяло часовника си. Вече беше късно. Време бе да се изкъпе със студена вода и да ляга, защото утре трябваше да стане рано. Интересно какво ли щеше да сънува тази нощ според условията на наказанието? По принцип Управлението коригираше и такива неща като сънищата. Вчера през цялата нощ с един нажежен чук го преследваше ковачът Вавила, чиято дъщеря унтерофицерът обезчести, преди да отиде в казармата, и той се събуждаше ужасен и плувнал в пот, а краката му продължаваха да тичат сами. Малинин се отблъсна заедно с вехтия фотьойл от масата и се вторачи замечтано в шкафа, където на едно тайно местенце беше скрита заветната гарафа. Разбира се, според законите на Града след двайсет и три часа употребата на твърд алкохол бе забранена категорично, само че кой ли щеше да го види тук? Щеше да пийне едно и сетне вече можеше да заспи.

Телефонът иззвъня точно над ухото му в мига, в който унтерофицерът вадеше тежката гарафа от тайното местенце и предвкусваше удоволствието. Малинин се стресна и изпусна скъпоценния съд от дясната си ръка, но в следващия момент с изумителна сръчност я хвана с лявата точно преди да докосне пода. А с освободената си ръка грабна слушалката, като едва се удържаше на краката си. И застанал така, с преплетени ръце, заприлича на скулптура на индийския бог Шива.

— Ало — изхърка Малинин, притискайки слушалката с рамо до ухото си. — Слушам.

— Серьога? — преряза слуха му силно промененият от мембраната глас на Калашников. — Слава богу, че си вкъщи. Ей сега ще дойда при теб.

Малинин изстина. Последния път, когато Калашников му се обади по този начин, нещата не свършиха добре. Обзеха го тревожни мисли, а гарафата се разтресе в ръката му и започна да се люлее.

— Какво е станало? — процеди той.

— Не може да се разкаже с две думи — обяви Калашников. — Но положението е лошо.

— Пак ли?! — изуми се Малинин. — Докога ще продължава това?

— Извинявай, старче, но такъв е законът на този жанр. Нали си чел кримки? Когато детективите са разкрили едно престъпление, задължително има и второ. Иначе кой щеше да е чувал за Шерлок Холмс или за комисаря Мегре, ако бяха разкрили само едно убийство? В такъв случай всяко участъково ченге в Новосибирск щеше да се похвали с такива успехи.

— Пак ли идва краят на света? — пребледня Малинин. — Втори път няма да преживея такова нещо. Искате ли да им откажем? Като нищо можем пак да налетим на камара трупове.

— Вече се уморих от теб, Серьога — ядоса се Калашников. — Какви трупове? Дори и аз още не зная за какво става дума. Като дойда, ще ти разкажа. Хайде, вади гарафата. Ще си поприказваме.

Малинин окачи слушалката върху вилката и седна бавно на пода, но забрави да разплете ръцете си. Изведнъж напълно му се отщя да пие водка. Той удари злобно дъното на гарафата в стената и размаза една хлебарка, която си кротуваше там. Унтерофицерът знаеше, че нещастното насекомо щеше да оживее, защото в ада никой не умираше.

Но в момента наистина му се искаше да убие някого…