Zотов
Епидемия в рая (23)

Двайсет и втора глава
RL2

събота, 23 часа и 57 минути

В полумрака на кабинета слабо проблясваше плоският плазмен екран, но очите на човека с белия хитон, който седеше зад него, отдавна бяха свикнали с тъмнината. Когато набра паролата и влезе в айсикюто, той веднага забеляза, че Калипсо е онлайн. Явно тя никога не изключваше компютъра си. Много пъти я бе виждал по време на работа, тя непрекъснато висеше в айсикюто и изобщо не й пукаше. Ако можеше, щеше да я уволни. Макар че вината за пристрастеността й към компютъра сигурно не беше само нейна. Напоследък това стана модерно и хората, които страдаха от зависимост от интернет, оправдаваха висенето си в айсикюто и чатовете с работата, както и с разговорите си онлайн с ангелите-хранители на Земята. Електронното общуване беше по-добрият начин да си предават информация, отколкото да се явяват при обекта насън или просто да се правят на халюцинации. И за самия него това също беше голям плюс, защото той познаваше Калипсо по физиономия, а тя него — не.

„Имам спешно съобщение“ — написа бавно RL2.

„Най-сетне — появи се веднага на прозорчето. — Вкиснах се без работа.“

RL2 се загледа в проблясващия в мрака кристален абажур на тавана, докато формулира нужната фраза. От дясната му страна на стената висеше триметров плакат с разположен по диагонал надпис с червени главни букви: „Гласа е този, когото обичам!“ Говореше се, че райските пиари са отмъкнали тази идея от „Мудоналдс“. Но все пак не беше зле да се възползваш от една добра идея.

„Съмненията ти излязоха верни — затрака той по клавишите. — Калашников се оказа страшно педантичен, но вече не можем да се доберем до него. Затова трябва да използваме други методи.“ — Той натисна enter и зачака.

„Трябваше да направиш това веднага… А НЕ ДА СЕ ОПИТВАШ ДА ГО ОЧИСТИШ СЪС СВЕТЕНА ВОДА — появиха се потрепващи букви, зад които прозираше гняв. — Добре, имам един метод. И ще го приложа, не се притеснявай.“

RL2 изобщо не се притесняваше, тъй като познаваше много добре женската природа. И нарочно направи захаросания комплимент на Калипсо, че тя се е оказала права. Проблемът беше решен и сега момичето цял ден щеше да си въобразява, че е страшно умно, и като нищо дори щеше да се изправи на нокти, но да докаже колко е печено. А пък той нямаше нищо против. Както му обясни прапоршчикът в една военна част по време на командировката му на Земята: „Има хора, които копат, и има хора, които стрелят.“

Предишния път тази идиотка не пожела да проумее, че трябва да отровят Калашников още първия ден, а той нямаше как да настоява, тъй като това разваляше правилата на играта. И се наложи да действа на своя отговорност. За щастие беше въпрос на секунди да напълни чашите със светена вода от фонтанчето, докато приемната беше празна, а вратата на Гавраил — плътно затворена. Урокът бе усвоен и сега той щеше да я тласка към изпълнението на задачата, без да й обяснява каквото и да било, в противен случай тя щеше да провали целия му план.

Само след два дни властта в Небесната канцелария щеше да се смени изцяло. Тя вече нямаше да е в ръцете на нерешителния Гавраил, а неговото място щеше да заеме енергичният архангел с разширени правомощия и много идеи. Овехтелият Рай отдавна се нуждаеше от реформи и той имаше много ясни планове как да направи това. Цели седемдесет години чака Гласа да излезе в отпуск, защото нямаше по-добър момент за заговори, тъй като точно по време на отпуската си ръководството винаги изключваше ясновидството си, не четеше мисли и не се интересуваше от настоящето и от бъдещето. Затова сега (RL2 плю по навик през лявото си рамо, макар че фолклорният дявол нямаше как да съществува в Рая) всичко би трябвало да мине наистина прекрасно.

Като талантлив постановчик той ръководеше този театър на марионетките иззад плътната завеса, а те покорно танцуваха, както се полага на парцалени кукли на конци, играейки онези роли, които им бе отредил в своя спектакъл. След отпуската си Гласа щеше да е принуден да приеме ситуацията такава каквато е и със сигурност нямаше да пожелае да включи опцията си за ясновидство, ако проблемът ВЕЧЕ е решен. А точно това поведение щеше да е много удобно за него. Но изблиците на гняв от страна на Калипсо започваха да го тревожат, защото тя беше изпълнена с желание да убива дори и във виртуален вид. Психясала тъпанарка, която бе превъртяла на тема лично отмъщение. Но нямаше нищо страшно, тъй като той разполагаше с ясно разработени планове и за Калипсо. Разбира се, засега беше по-добре да не й казва за тях. Защото точно тя трябваше да принуди Калашников да тръгне по нужния път.

„Днес — написа RL2, — това трябва да стане днес. До обяд Калашников трябва да разбере какво се е случило. Това веднага ще го дезорганизира. Не представлява никаква трудност да съобщиш на следователя за новия му проблем. Просто ще ти се наложи да постъпиш по малко по-нестандартен начин.“

Бяха му нужни няколко минути, за да обясни подробно предстоящата задача.

„Разбрах — примигна бързо съобщението. — Започвам да действам.“

RL2 по навик прекъсна връзката, без да се сбогува, и остана неподвижен, надвесен над масата. Обземаха го противоречиви мисли. След пет минути се отблъсна с крака от едно чекмедже и заедно с креслото от изкуствена кожа отиде до прозореца, който заемаше цялата стена. Долу грееха разноцветни гирлянди, преплетени в палмите, струите на фонтаните бяха осветени, а пътечките, посипани с коралов пясък, по които беше толкова приятно да вървиш бос, блестяха. По покривите стояха гастарбайтери, които на равни промеждутъци от време ръсеха листа от рози по улиците и пръскаха ароматизирано масло от специални приспособления. Районът около Небесната канцелария беше построен във формата на обичаен турски курортен комплекс някъде из Анталия с беседки, басейни, пейчици и сергии с плодове, от които всеки минувач можеше да си взема, колкото поиска. Но проблемът се състоеше в това, че нямаше минувачи. Крайбрежната улица беше застроена с ресторанти, по чиито маси горяха свещи като стотици светилници, но край тях не седеше нито един клиент и сервитьорите прелистваха менютата, увесили тъжно носове. По улицата зачаткаха копитата на нечия колесница и напомниха на RL2, че неговата колесница отдавна вече го чака. Той стана от креслото, върна се до масата и започна да приготвя дипломатическото си куфарче, подреждайки вътре деловите документи, които трябваше да представи по време на заседанието на шефовете на отдели.

След като се убеди, че RL2 вече не е онлайн, платинената блондинка се усмихна победоносно и грабна изящния си мобилен телефон. Мъжете си мислеха, че управляват всичко, но в действителност мъжът беше като палячо на панаир — накъдето се обърнеше тя, натам щеше да погледне и той, каквото поискаше тя, това щеше да направи той. Само трябваше да знае с кои бутони на навиците, желанията и комплексите трябва да управлява този палячо. И тогава всичко щеше да е прекрасно.

Отвори указателя в мобилния си телефон и набра вкарания там номер. Никой не й отговори, но тя не се притесняваше, тъй като все пак вече беше нощ и трябваше малко да почака. Най-сетне в апарата се чу щракването на осъществената връзка.

— Ало — прозвуча сънен женски глас.

— Извинете, Алевтина ли е? — попита блондинката и застина в очакване.

— Да — чу се в слушалката. — Извинете, но с кого разговарям…

— Няма значение — прекъсна я блондинката. — Трябва да ви кажа нещо спешно.

Океанът тихо шумеше, а една вълна изхвърли на пясъчния бряг изваян от водата корал във формата на сърце, омотано в кафяви водорасли. Раците се втурнаха към него, тракайки нетърпеливо с щипците си.