Zотов
Епидемия в рая (51)

Петдесета глава
Мотрисата

понеделник, 12 часа и 48 минути

Върху разстлания право на перона на гарата и покрит с мазни петна вестник „Мъртвешка правда“ под наклон бе сложена най-голямата от трите манерки на Малинин, които райските митничари най-любезно му върнаха на излизане от Небесната канцелария. Тя беше подпряна върху две доста посмачкани пластмасови чаши, които излъчваха неземен аромат. До тях имаше останки от пушена платика, успешно разменена при местните китайци срещу един испански дублон. Престарелите високоговорители на гарата предвещаваха пристигането на градската мотриса и дрезгаво озвучаваха песента „Evil Eyes“ на групата „Savage Circus“, а от тресящите се тонколони хвърчаха прахоляк и паяжини.

С изражение на Цезар, който влиза в Рим, съпроводен от писъците на поклонниците си, Малинин погълна наведнъж поредната порция шльокавица.

Смачканото му от безсънието и разкрасено с пожълтели синини лице грееше от екзалтирана радост като на девойка по време на концерт на „Бийтълс“. А Калашников просто бе застинал с чаша в ръка и гледаше безизразно в пространството. Той не мърдаше вече от десет минути и затова Малинин го побутна по рамото.

— Какво? — потръпна Калашников.

— Ами такова — посочи му към манерката Малинин.

— А, е да. — Алексей пресуши чашата си и придоби предишния си вид.

Малинин напълни отново чашите и се почеса лекичко зад ухото. Един въпрос го измъчваше вече няколко часа, но той все не дръзваше да го зададе.

— Вашблороде… дано не ви се стори нахално… ама колко пъти, а?

— Какво? — излезе от нирваната си Калашников.

— Ами, вие отдавна не сте се виждали — рече унтерофицерът с цялата дипломатичност, на която бе способен. — Та затуй ви питам колко пъти?

Калашников въздъхна и изплющя звънко Малинин по тила. Макар да не замахна, го направи доста силно и фуражката изхвърча от казашката тиква върху оплютия асфалт на перона. Унтерофицерът си направи заключението, че няма да чуе подробен разказ за приключенията в бледосинята стая, вдигна шапката си и се зае отново да унищожава пушената платика.

— Вартоломей каза, че това е чудо — рече замечтано Калашников и уж случайно също посегна към апетитното гръбче на рибата. — Беше толкова изненадан… И обясни, че до този момент в Рая никога не се е случвало такова нещо. И дори има идея защо всичко това е успяло.

— Виж ти — коментира предпазливо Малинин. — И каква е тази идея?

— За съжаление не ми я каза.

— А според мен чудо е, когато ти подарят безплатно една каса водка — изрази своето виждане за ситуацията Малинин. — А всичко останало са само нашите нетрайни представи за света, ако се изхожда от философското самовъзприятие на личността.

Калашников без малко не се задави с платиката.

— Серьога — каза притеснено. — Спри да лочиш тая шльокавица.

Всъщност той нямаше как да не спре, тъй като манерката вече беше празна. Малинин почовърка лениво зъбите си с опашката на платиката, а високоговорителите продължаваха да хъркат. Хората по перона тревожно си шушукаха, тъй като мотрисата закъсняваше, както ставаше винаги, но естествено новаците не знаеха това.

— Знаете ли какво ще ви кажа, вашблороде — отбеляза твърдо казакът. — Следващия път, когато разследваме убийство, аз веднага ще си избера онзи, който е най-неподозрителен. Ще го наближа отзад и ще го цапардосам с всичка сила по канчето. И това значително ще намали всичките ни мъки, ровенето из архивите и разни други трудности.

— В думите ти, братле, има рационално зърно — съгласи се Калашников, бършейки със салфетка устните си, които лъщяха от платиката. — Но ако в бъдеще започнем да постъпваме по този начин, задължително ще се натъкнем на проблеми. Разбира се, в обикновените кримки нещата стоят точно така и убийството извършва някой незабележим метач или градинар. Или както в последния ни случай — основният злодей непрекъснато е в центъра на вниманието и затова никой не го подозира. Но ако разсъждаваме класически, тогава убиецът би трябвало да е Гласа, защото той винаги е извън подозрение.

— Мамка му — изпоти се Малинин. — Така си е. Но да треснеш Гласа по канчето е доста опасна работа. Сетне няма да намерят дори костите ти. Тогава трябва да измислим някаква методика, с която да откриваме маниаците. Моето сърце може и да е мъртво, вашблороде, ама усещам, че нещата няма да свършат с това приключение.

— Защо да не свършат? — напрегна се Калашников.

— Ами, самият вие ми казахте така още в началото — примигна Малинин, — че такива са законите на кримките. Щом е имало едно престъпление, ще има и второ.

— Но за трето не съм ти казвал нищо — прекъсна излиянията му Калашников. — И изобщо какви са тия претенции? Миналия път обещах ли ти любовна линия — получи я. Не стреляха по теб и това може само да те радва. Отнесе няколко удара по сурата, но не ти е за пръв път. А освен това според закона на жанра в третата част на трилъра винаги се появява някой персонаж от първата, когото читателят е обикнал… А пък на мен, знаеш ли, изобщо не ми се ще да се срещам отново нито с Юда Искариотски, нито с вампира Хензел, нито дори с Мерилин Монро с нейния бюст нула номер.

Малинин започна да нагъва „Мъртвешка правда“, в която освен костите и пластмасовите чаши вече не бе останало нищо друго. В далечината вече свиреше влакът, който се приближаваше към перона, а тълпата пътници се вълнуваше.

— Няма ли да има любовна линия и за мен? — попита обидено той.

— Ти, любезни мой, ще минеш и без това — сряза го Калашников. — Ако човек си те представи в някоя кримка, ти щеше да си единствено комичен персонаж. И сега можеш да изсипеш на главата си остатъците от плагиката или неудържимо да се подхлъзнеш на рибешката глава и бъди сигурен, че хората много ще се зарадват.

— Стига де — обиди се Малинин и изхвърли мазния пакет.

— Шегувам се — обобщи Калашников. — Но знаеш ли, всички тези разследвания вече ми дойдоха до гуша. — И той прокара ръка през гърлото си. — Следващата седмица Алевтина сигурно ще бъде депортирана от Небесната канцелария в Града заради прегрешението си. И можеш да си сигурен, че тогава ще имам друга работа, вместо да търча и да издирвам маниаци. Нали разбираш, че нямам намерение да заприличвам на онези кретени от криминалните сериали, които в десета серия вече изобщо не знаят какво разследват, а зловещата мафия не е в състояние да измисли как да им отмъсти и в крайна сметка убиват братовчедката на бабата на детектива. Тъй че си го набий в главата: никога няма да има трета част.

Изрисуваният с графити чак до покрива влак спря на перона, бълвайки пара, от високоговорителите зазвуча „Рамщайн“, а кондукторите — бивши есесовци, се разкрещяха с металически гласове: „Шнелер!“ Първата редица пътници веднага се опита да нахлуе във вагона, но онези, които напираха зад тях, ги притиснаха. Завърза се битка. Хората завземаха дефицитните места с бой.

— Защо стоиш? — попита Калашников. — Хайде, тръгвай, че пак ще си проправяме път по глави. Май си отвикнал от тези неща в Рая.

И той закрачи бързо към влака, без да изчака Малинин. А унтерофицерът го погледна саркастично и се усмихна като Горгона.

— Да бе, да — каза тихичко. — Няма да има ли? Ще видим тая работа…

До него спряха двама души. Единият беше небръснат, облечен в смачкан, но скъп сив костюм и видимо се тревожеше, впил очи в листчето с печат, което стискаше в лявата си ръка. Другият — възрастен мъж с военна униформа, чиито пагони бяха откъснати, потупа ободряващо колегата си по рамото и му каза нещо. И само след миг мъжът със сивото сако се устреми да щурмува влака, а неговият приятел му махна тъжно с ръка и тръгна бавно назад. Малинин се покашля, бутна фуражката си на тила и, въртейки енергично лакти, буквално се впи в разгорещената ревяща тълпа от бъдещи обитатели на Града…