Zотов
Епидемия в рая (43)

Четирийсет и втора глава
Принципът на чучхе

понеделник, 02 часа и 40 минути

Пръстът с дълъг и остър нокът докосна предпазливо стената. Неравната повърхност, която до този момент беше чисто бяла, отвърна с появата на тъмночервено на цвят петно, което започна бързо да се уголемява и да образува паяжина. Нокътят застина за кратко и подраска лекичко стената, а на тавана веднага затрептяха алени цветове, които започнаха да кръжат и да се сливат във водовъртеж. Тук-там се появяваха черни снежинки като ситни пукнатини, които се съединяваха помежду си и образуваха сложно преплетени линии на смерч. „Колко хубаво изобретение — помисли си Шефа, любувайки се на гледката. — Браво на дизайнера. Естествено, след сто години всичко това ще ми омръзне и ще трябва да правя ремонт, но засега е направо страхотно. Като стана дума за кабинета… Ами, ако просто допуснем, че аз съм герой от нечия книга? Че защо не, това е напълно възможно, защото са написани камара такива книги и дори е създаден определен стандарт. Тогава излиза, че просто няма за какво да се пише. Защото стоя непрекъснато в кабинета, понеже съм работохолик като някой японец. Трябва да се обзаведа с вила и да речем с физкултурен салон с тренажори. По принцип изобщо нямам нужда от такова нещо, но нека да ми е под ръка! Все пак авторът не може да пише непрекъснато само за един и същи кабинет.“

Шефа беше в добро отпускарско настроение, тъй като твърдо бе решил да прекара близките два или три дни на Земята. Веднага щом чу от Гавраил, че Гласа с отишъл на почивка, се преизпълни с черна завист, тъй като за щастие като представител на силите на злото можеше съвсем спокойно да си я позволи. Когато си представи много ясно почернелия на слънцето Глас с коктейл в ръка (пък макар и безалкохолен) на плажа, Шефа потръпна и осъзна, че временно трябва да тегли една майна на отклоняването на хората от правия път (те и без това се справяха много добре) и да опъне телеса на някой тропически остров. Шефа се подготвяше да излезе в отпуск вече три часа и го направи много старателно, макар и малко своеобразно. Из целия кабинет трябваше да са разхвърлени разни неща като джапанки, шапки и бански, а в средата да е раззинал огромна паст лакиран куфар — точно както постъпваше всяко мислещо същество преди отпуск. Само че не се забелязваше нищо такова. Мъдрият Шеф никога не подбираше нещата си предварително, но за сметка на това винаги се интересуваше как ще изглежда при появата си извън Града и затова разглеждаше модните журнали и старателно оформяше облика си за посещенията си на Земята. Направо мразеше филмите за себе си и не изпитваше никакво съмнение, че когато всички известни режисьори се появяха в Града, нямаше да ги остави да скучаят. Откакто съществуваше кинематографията, образът на Шефа извън Града се бе превърнал в безобразен шаблон — по принцип това беше чернокос мъж (веднъж го бяха направили плешив, което беше още по-лошо), понякога с набола брада и обилно намазана с гел коса, с костюм и с маниери на френски аристократ. Но напук на всички този път той щеше да е риж, с къси панталони и с хавайска риза. И въпреки слънцето, дори нямаше да си сложи черни очила заради принципа.

Шефа затвори очи, изграждайки наум „отпускарското си лице“. Можеше да е, да речем, някъде под четирийсетте, но задължително без бръчки… Нямаше нужда от мустаци, но една стилна брадичка би била много подходяща. Че какъв лидер на тъмните сили щеше да е без брада? Най-важното бе дължината й да не е като на Хотабич. Ами очите? Не искаше да са черни, омръзна му. Нека бъдат сини със зеленикав оттенък. А носът? Създателите на мистичните трилъри предпочитаха да е или с интелектуална гръцка форма, или извит. Но той щеше да избере топчест и месест нос и тогава всички майстори на креатива щяха да изпукат. Телефонът изтръгна Шефа от размислите му. Тъй като си спомняше, че даде строго нареждане на Мария-Антоанета да прекъсва подготовката му за отпуска само в краен случай, той вдигна слушалката.

— Търсят ви от Небесната канцелария, монсеньор — разнесе се звънкият глас на секретарката. — Чакат на линия. Да ви свържа ли или ще ги помъчим малко?

Вместо да й отговори, Шефа само дето не скочи, дръпна телефона за връзка с Рая към себе си и натисна небесносиньото копче. Чу се щракване.

— Ало? Както виждаш, при нас се намери кой да оправи връзката. — От тона на Гавраил си личеше, че направо се пръска от самодоволство. — Когато имаме желание, ние също можем да намерим специалист, въпреки че силите на злото, естествено, се постараха да стане точно обратното. Общо взето, обаждам ти се, за да ти благодаря.

— Какво говориш? — рече подигравателно Шефа, настройвайки се на вълните на победата. — Каква рядкост! Само че вие по-скоро ще си глътнете езика, отколкото да изречете такова нещо. Обикновено по адрес на Принца на мрака се сипят само проклятия.

— И въпреки това — парира го Гавраил. — Исках да ти кажа, че не се излъгах, когато те помолих да ми дадеш Калашников назаем. Това е истинска кръстоска между Жорж Сименон и Агата Кристи — разкри всичко за броени часове. Тази нощ ще има среща с жена си, а след това ще го изпратя обратно. Тъй че не се притеснявай.

— Изобщо не съм се притеснявал — излъга Шефа. — Че какво би могло да го накара да иска политическо убежище във вашето стерилно и лустросано общество, където не можеш да си купиш дори една бира като в Саудитска Арабия? Максималното, на което би могъл да разчита, е да бачка безплатно като гастарбайтер, защото според вашите симпатични правила обитателите на Града не получават гражданство.

В слушалката се разнесе горестна въздишка на съжаление.

— Добре де, добре — успокои Шефа Гавраил. — Редът при вас си е изцяло ваша работа. А сега ми разкажи по-конкретно какво е станало с ангелите. Ако успеем, ще вкараме това в сутрешните вестници, че да си направим малко пиар на почва колко бързо се саморазрушавате. Това беше шегичка.

— Какво да ти разправям? Дори се учудвам колко съм задръстен — каза притеснено Гавраил. — Твоето предположение наистина се оказа вярно — част от загадката се криеше в един сексскандал с давност отпреди пет хиляди години. Четири бивши любовници на ангели, майки на гигантите, които са поглъщали всичко и които бяха унищожени… — Гавраил леко се поколеба — … по решение на Гласа, организирали заговор срещу онези, които просто са изпълнявали дълга си.

— Или по-точно срещу онези, които са написали донос срещу приятелите си — подсмихна се Шефа.

— Това са подробности — подмина нападката Гавраил. — Само че как тези четири персони са успели да попаднат в Рая и да станат ангели? Според мен това е сериозна кадрова грешка. Разбирам, че не е имало кой знае какъв избор, защото ангели и без това най-често стават умрели бебета с безгрешни души. Пет хиляди години тези амазонки са търсили подходящо средство, за да ни унищожат, но в крайна сметка на някого му е хрумнала идеята за смъртоносния вирус…

— Виж какво, това направо ми звучи като анонс на нискобюджетен фантастичен филм от осемдесетте години — разкикоти се най-откровено Шефа. — И кой е този умник?

— Засега не знаем това — отбеляза със съжаление Гавраил. — Основната заподозряна, която най-вероятно е стояла начело на заговора на тези фурии, изчезна. И знаеш ли кое е най-обидното? Че в течение на много години тази змия работеше при мен като секретарка! Затова си помисли от чии ръце вземаш кафето си всеки ден. Ами, ако това е някой сериен убиец?

Стените на кабинета се сгърчиха от ярки лилави пламъци.

— Сериозно ли?! — потръпна Шефа, стрелна подозрителен поглед към приемната и понижи гласа си до шепот. — И моята също вече работи повече от двеста години… Кой ги знае тия женоря… Дали пък наистина да не я уволня, че да ми е мирна главата?

— Ти си ги решаваш тия неща, но според мен това не е лошо — обобщи Гавраил. — След като прегледахме секретните досиета на убитите ангели, чрез архивната компютърна база установихме коя от жените в ангелската колония впоследствие се е озовала в Рая. Нали можеш да си представиш състоянието ми, когато стана ясно, че една от тях работи като моя секретарка! В бъдеще задължително ще чета личното дело на всички, които вземам на работа. Тя непрекъснато получава колети от ангелите на Земята — работата й е такава. Обадихме се в митницата и оттам ни казаха, че преди малко повече от седмица Калипсо е взела две много здраво опаковани пратки, които й изпратила някаква си Локи от Земята. А тази Локи също е сред четирите жени! Успяхме да установим, че амазонките са действали по план, като са отравяли жертвите си. Серафим е бил инжектиран при нас, в кантората, най-вероятно от секретарката си. А за да се заразиш, е нужно съвсем малко, тъй че явно са го боднали лекичко със спринцовката, а той дори не е забелязал или може би си е помислил, че се е убол на карфица. Другите петима са ги ликвидирали по доста ексцентричен начин — една девойка от елитното поделение на ангелите на възмездието, която е преминала през специална тренировка в курса за снайперисти…

— Чакай малко, чакай малко — прекъсна го Шефа. — Доколкото си спомням, учат ангелите на възмездието да боравят с меч, както и да се фехтуват.

— Старче, мечовете са от каменната ера — изпуфтя небрежно Гавраил. — Сега ги обучават на всички модерни начини за водене на война, включително и на дистанционно управление на ракети „Топол-М“. Общо взето, девойката, нанасяща ударите, в най-буквален смисъл си е свила пет снайперистки гнезда на най-високите палми на плажа на такова разстояние от вилите на жертвите, че камерите за наблюдение да не я уловят. А по-нататък всичко е съвсем прозаично — миниатюрна капсула отрова е била зареждана в снайперистката винтовка и от разстояние около стотина метра този „куршум“ е бил изстрелван в басейна, където падал на дъното и било почти невъзможно да го забележиш. Пробите на водата, които Калашников взе от пет басейна, потвърдиха наличието на разпадащ се вирус и в повечето случаи се оказа, че бактериите вече са мъртви. Само във вилата на Сера нямаше такъв вирус. Когато човек живее десет хиляди години, той не променя навиците си. И сутрин плува в басейна, както е прието от векове. Ти например правиш ли това?

— Ама че идиотски въпрос — възмути се Шефа. — При нас жегата и задухът са непоносими. Откъде ще се вземе чист въздух под земята? Плувам, разбира се.

— А така, точно това ти обяснявам — продължи Гавраил. — Тези госпожици са знаели времето на техните сутрешни плувания в басейна до секунда, понеже, ако не с друго, поне са разполагали със страшно много време. Сутринта ангелът се изкъпвал, заразявал се, а на другата сутрин — умирал. Вероятно това е била някаква лека мутация на грипа, тъй като в библиотеката прочетох, че като нищо можеш да умреш и само за шест часа.

— Наложи ли се да измъчвате момичето, за да си признае? — попита Шефа.

— Шегуваш ли се? — обиди се Гавраил. — Ние не използваме такива методи. Нещата са далеч по-прости и дори бих казал банални. След като разговарях с митницата, извиках Вартоломей по специалната връзка и заедно с неговите хора нахлухме в моята приемна на гости при секретарката ми. Но се оказа, че тя не е там. Претърсихме цялата околност, но тя сякаш се бе изпарила. Нямам никаква представа как е усетила, че са я разкрили, и е изчезнала. Сигурно става дума за ясновидство, не може да е друго. Но извадихме голям късмет, тъй като когато е бягала, явно много е бързала и пощенската й кутия в компютъра е останала отворена, така че цялата електронна кореспонденция с другите килъри беше като на длан. Ние не си губихме времето и веднага хукнахме при снайперистката. Обаче, за разлика от секретарката тя няма ясновидски способности и явно не очакваше посещението ни. Заловихме я в самата тренировъчна база.

Представяш ли си, оказа се, че била партньорка на Вартоломей по време на ликвидирането на Содом и Гомор! Кой би допуснал такова нещо! Веднага запечатахме и пробихме служебния компютър на снайперистката и там също открихме кореспонденция със секретарката. Всичко беше казано съвсем директно — как и с какво точно са убивали. Просто те не бяха зашифровали писмата, които са си разменяли.

— Пробихте компютъра ли? — изненада се Шефа и стените промениха цвета си в кафеникаво-лилав със зелени нишки. — Нима в Рая са се появили хакери?

— Разбира се, че не са се появили — успокои го Гавраил. — Откъде ще се вземат тук хакери? В Рая действа принципа на „чучхе“^[1], според който се уповаваш на собствените си кадри. Само си помисли — имаме ли локална компютърна мрежа? Имаме. Но тя не се е появила от въздуха и някой трябва да я създава и администрира. Нашите ангели ходиха на стаж на Земята и учиха в Харвард и Московския държавен университет. Че защо не, това занимание е много престижно, все пак няма да работят като метачи, за това си има гастарбайтери.

— При вас цялата кантора е изградена на принципа на чучхе — подсмихна се Шефа. — Не ходи там, не вземай еди-какво си, не яж това и не пий онова. А по брой изображения и статуи на Гласа вече сто пъти сте задминали Ким Ир Сен.

— Старче, пийпъл обича Гласа, примири се с това — отбеляза с тон на превъзходство Гавраил. — Просто се стегни и недей да завиждаш.

— Ами, да — подхвана го Шефа. — Така е, разбира се, че кой ще ме обикне мен, особено в образа на козел? Но ако бях един такъв благообразен, с бели дрехи и е…

— Както е всеизвестно, любовта е зла — прекъсна го Гавраил. — Ти си имаш свои поклонници и те са страшно много. Защо се оплакваш като беден роднина? Тъй че имаше кой да пробие пощата й. А заради фактора на изненадата бих каза, че арестът също премина относително нормално.

— Относително ли? — учуди се Шефа.

— Момичето си бе въобразило, че е Ума Търман — неохотно обясни Гавраил. — Нахвърли се отгоре ми с меч. Само че какъв смисъл имаше да го прави? Нали просто няма начин да заколиш един архангел. В „Карибски пирати“ капитан Барбоса беше много прав, като каза: „Е, убихте ме… И какво ще правите оттук нататък?“ Ако се проследят фактите, с които се сдобихме от кореспонденцията, снайперистката Лаели е получавала инструкции директно от Калипсо, която е ръководела убийствата. Но може би нещата не са чак толкова прости. Калашников намери едно интересно писмо в скрита папка в компютъра на Лаели, от което става ясно, че дамите са контактували с някакво лице с прякор RL2, което работи в офиса на Небесната канцелария. Но в компютъра на секретарката не се споменава за RL2 и Вартоломей смята, че тя си го е измислила за престиж — сиреч, те не са сами и някой отгоре ги покровителства. Тревожи ме това, че все още не сме разбрали кой се опита да убие Калашников. По принцип всички пътища водят към секретарката. Просто няма кой друг да е. Тя е много умна и идеално изигра всички, за да се сдобие с нужното алиби. Не биваше да й вярваме тогава, че уж в нейно отсъствие са сменили водата, предназначена за гостите. Защото изобщо не се знае какво се е случило там — пред мен тя може да е отишла да вземе подноса, но сетне веднага да се върне. А подмяната на чашите е въпрос на секунда.

— Като се позамислиш, тези секретарки са истински зверове — прошепна Шефа и продължи да стрелка погледи към вратата. — Опасно е дори да седиш край тях. Такова нещо са в състояние да измислят и да реализират само истински природни гении на злото. Да, аз разбирам, че при мен, в Града, убиецът се оказа интелигент. Но по принцип интелигентите са опасни хора, достатъчно е само да прочетеш някой и друг трилър, за да го разбереш. А пък в този случай просто ти сервират кафе и — хоп! — на ти един вирус да му се радваш. Много е страшно да се живее.

— Дума да няма — потрепна гласът на Гавраил. — Мислех си, че поне ние в Рая сме застраховани от такива неща, но виж какво става. Най-важното е това да не понижи рейтинга на Гласа, защото знаеш какви са праведниците — всичките са все с нежни души.

— До този момент не си спомням рейтингът на Гласа да е паднал дори и с половин процент, а вие все се тръшкате — отбеляза саркастично Шефа.

— Ами, ако вземе, че падне? — покри с ръка слушалката Гавраил. — Сещаш ли се какво ще ни се случи? НЯКОЙ В РАЯ НЕ ОБИЧА ГЛАСА! Лично ти как си представяш да има опозиция в Небесната канцелария?

— Точно аз много добре си представям това — подраска с нокът по стената Шефа. — Опозицията обикновено отхвърчава в тартарите, както стана и с мен, и не ми обяснявай за колективната солидарност и корпоративност. Както и да е. За компютъра всичко е ясно. Само ми кажи кой ти поправи телефона? Някой праведен електротехник, който цял живот е пил брезов сок ли? Моля те, покажи ми го, искам да го видя.

— Дори и целия Рай да преровиш, пак няма да намериш такъв — развесели се Гавраил. — В случая нещата са съвсем прости — оправи го Малинин. Оказа се, че много го бива за тия неща.

— Видя ли, а ти го нарече магаре — докосна се отново до тюркоазената стена Шефа. — Видя ли каква полза има от тоя човек. Иначе щеше да си седиш без телефон, а сега можеш да се радваш на всички чудеса на техниката. Изобщо, ако в Рая не бяхте чак такива сноби, току-виж хората почнали да идват при вас.

— Смятам да се заема с това — съгласи се миролюбиво Гавраил. — А сега извинявай, но трябва да се сбогуваме. Утре Гласа ще се върне и ще настане една… Трябва да успея да оправя всичко. Ще изпратя Калашников обратно. Благодаря ти още веднъж.

— Твоето благодаря нито се яде, нито се пие — въздъхна Шефа. — Виж, ако беше взел при себе си Лариса Лордачова… Но това са само мечти. Да си жив и здрав.

— Всичко хубаво — отвърна доволният Гавраил и прекъсна връзката.

Размишлявайки за изключително печените си служители и за собствената си блестяща съобразителност, Шефа отново се зае със списанието, което разглеждаше, за да си подбере нужната външност. Зад вратата се чуваше гласът на Мария-Антоанета, която както винаги си бъбреше с поредната си приятелка-фройлан по служебния телефон. „М-да — потръпна Шефа. — Ей така ще си излезеш в отпуск, а когато се върнеш, няма да те пуснат да влезеш. Щом като в Небесната канцелария едни най-обикновени ангели-любовници, които са пасли кравите, въртят такива номера, какво би могло да се очаква от една кралица, изкушена в придворните интриги? Когато се върна, все пак ще трябва да си поговоря с Мария-Антоанета. Дали пък да не я преместя на друга работа? Най-важното е да няма контакти с медицината.“ За да се поразсее, той взе от бюрото служебна бележка, която шефът на „101-ви канал“ Влад Кистев му изпрати още вчера. Я да видим какво ни предлагат за новия сезон? Аха, шоупрограмите „Звезди в лед“ и „Амфитеатър със звезди“. Е, какво пък… По принцип на хората би трябвало да им хареса как откарват Елвис Пресли, Джордж Харисън и Ерик Хонекер в Деветия кръг на Ада (там, където цари вечен мраз) и ги обливат с вода от маркуч на минус четирийсет градуса. Но, разбира се, в „Амфитеатъра“ няма никаква фантазия. Това е плагиатство от римския Колизеум. Става дума за най-обикновени гладиаторски боеве на арената, макар че като идея не е лошо — излиза, да речем, Мартин Борман с мрежа и тризъбец, а срещу него застава Чингис хан с шлем и къс меч. А след това се появява колесница с три сексапилни дами — Нефертити, Мата Хари и мама Баркър^[2], които стрелят със стилизирани във вид на томи гън^[3] лъкове. Тогава дори и най-жлъчните критици ще ни аплодират. Лошото е, че и това щеше да им омръзне на хората, както на него му омръзнаха дизайнерските стени… 14 тогава какво ли щеше да изобрети Кистев? Може би „Закуска със звезди“ с канибалски уклон? Или „Хотел със звезди“, където отсичат ръце? А защо не „Танк по звездите“ — ооооо, с удоволствие ще гледат такова нещо. Ей, откъде се взе този звук? Аха, часовникът удари три през нощта. Май прекали с работата. Отпуската си е отпуска. Вече си избра външността и беше време да се заеме с нея, тъй като пробата щеше да му отнеме няколко часа.

Шефа затвори очи. Чертите на лицето му започнаха първо неуловимо, а след това определено да се променят, преплитайки мускули и разменяйки си парченца кожа, която се свличате от очите към брадичката. Лицето се движеше като огромен мравуняк, засукваше се много сложно като парче прясно тесто в ръцете на опитна домакиня и след известно време цялото заприлича на пихтия.