Zотов
Епидемия в рая (3)

Втора глава
Ребрандиране

понеделник, 12 часа и 27 минути

Седнал във високото сребърно кресло под огромното пано във вид на скръстени крила, Гавраил разглеждаше съсредоточено присъстващите. Лека-полека го обземаше ледена ярост. Хората покрай дългата маса, общо взето, се веселяха — разказваха нови вицове, пиеха светена вода от малки кристални бутилчици и се хвалеха с новите си електрически машинки за модерно подстригване на перата. Уж вече бяха минали милиони години от момента, когато Гласа благоволи да сътвори Вселената, и за това време ангелите биха могли да свикнат да се явяват на всекидневното заседание в уречения час. Само че те не бяха свикнали и вече бяха минали двайсет минути, а важното заседание все не можеше да започне, защото служителите още не се бяха набъбрили. Разбира се, главното началство с неговия безпрекословен авторитет не беше тук, а пък тоя Гавраил кой ли щеше да го слуша? През последните петстотин години ангелите не можеха да бъдат наказвани и дори глобявани, тъй като началството забраняваше такива неща, понеже това било светлата Небесна канцелария, а не мрачният Град, където режимът се градеше върху жестокото смачкване на индивидуалността на всяка личност. И един вид каква щеше да е в такъв случай разликата между приветливия Рай и суровия Ад, ако и в Рая всички започнеха да ходят под строй, подчинявайки се на строга дисциплина и безпрекословни заповеди? Трябваше да се подхожда по-снизходително. Да, началството имаше известно право, защото те и без това вече бяха забранили всичко възможно, и в момента беше по-лесно дори Бен Ладен да пристигне с туристическа виза в Ню Йорк, отколкото един обикновен човек да мине през райските врати. В резултат на това в Небесната канцелария почти нямаше хора, построените за праведниците разкошни вили на тропическите острови пустееха, а в четирийсететажните луксозни небостъргачи живееха най-много по трима-четирима души. Сто пъти бяха казвали на началството, че трябва да организират ПО-МАЩАБНА, качествена и скъпа реклама на Земята, та хората да сънуват райските селения, да си мечтаят да попаднат в Рая и да превърнат това в основна цел на живота си. Защото още през Средновековието никой вече не се хващаше на мухлясалите правила, които представителите на Гласа рекламираха на Земята: не кради, не убивай, не прелюбодействай (камо ли през XXI век. когато всяка омъжена жена имаше най-малко по двама любовника), а след това ще ти е писано да можеш вечно да летиш из облаците по пижама и да похапваш ябълки. Но проблемът се състоеше в това, че Гласа се решаваше на такива неща доста неохотно, понеже небесният Рай сам по себе си бил възхитителен бранд и затова нямало нужда да го рекламират. И изобщо всяка реклама била призвана да лъже хората, а това противоречало на райските правила. Аха-аха. Да се разсъждава така беше добре в епохата на Ренесанса, но в нашето цинично време без реклама не можеш да стигнеш доникъде. Ако това зависеше от Гавраил, той отдавна вече да е наел първокласни специалисти отвън и да е направил ребрандиране. Ето на, и сега началството изчезна безгрижно в поредния си отпуск на Земята, а всички съвещания и заседания се стовариха като чук върху неговите криле. Обемът на работата беше невъобразим и колкото и да се гърчиш, задължително ще извършиш нещо неправилно. Неприятно му бе да си спомня КАК го отнесе миналия път, когато началството излезе в отпуск и в този момент най-неочаквано избухна Втората световна война… След като се върна, Гласа без малко не му откъсна крилете. Сетне и колегите му, и най-добрите му приятели го мачкаха по събранията с такава радост и упоение, че не беше ясно как изобщо се задържа на поста първи заместник. По този въпрос беше най-добре да не се търси нещо ново, а старите традиции да се върнат. Защо да не отстраняват още в самото начало такива земни лидери като Хитлер? Нали в библейските времена имаше съвсем открита практика почти всеки месец на Земята да се изпращат ангели на възмездието. И трябва да отбележим, че това бяха много печени момчета — две от тях без проблеми пометоха два големи града едновременно — Содом и Гомор, и то до такава степен, че от тях не остана камък върху камък. Не, райският отряд със специално предназначение не беше разформирован, съществуваше формално до ден-днешен и проформа дори се провеждаха тренировки. Но, общо взето, бойците му скучаеха в продължение на столетия, сражавайки се лениво само на шах в базата, и сигурно окончателно се бяха простили с бойните си навици. Причината за това беше проста — Гласа изгуби интерес към човечеството, което бе създал, след като установи, че то изобщо не се оказа чак толкова симпатично, както си го бе представял, докато конструирал Адам и Ева. И след като се умори да развихря безкрайни войни, кръвопролитни наказания и страсти по златния телец, в крайна сметка Гласа плю на цялата тази работа с думите: „При тези, ако ще да изпращаш ангели на възмездието всеки ден, пак няма да има никаква полза.“ Сетне остави хората сами на себе си. Тайничко наивно се надяваше, че те ще се вразумят и отново ще дойдат при него. Но това не се случи…

От време на време, когато поредният кървав диктатор загиваше при загадъчни обстоятелства, Гавраил започваше да си мисли, че някои обидени ангели тайно от Гласа може би са създали свои собствени „ескадрони на смъртта“ като в Южна Америка, за да ликвидират самозабравилите се VIP-грешници. Но всеки път, след като посетеше базата на райския отряд със специално предназначение, категорично отхвърляше тази своя идея, тъй като заради липсата на истинска бойна практика тези нещастници едва ли биха могли да удържат победа дори и над два питомни заека. Освен това нито един от тях не би дръзнал да извърши убийство без официален лиценз — без небесносинята пластмасова карта с подписа на Гласа. А за да се сдобиеш с нея, трябваше да събереш толкова документи с печати, че с каруца да ги натовариш, тя ще се счупи.

Надвиквайки врявата, Гавраил почука със сребърната лъжичка по кристалната чаша със светена вода. Къдрокосите глави се обърнаха неохотно към него. А шумоленето на десетки масивни криле стихна за секунда.

— Ъъъъ… Моля за извинение, но може би все пак ще започнем? — Той посочи с поглед към големия часовник, който красеше стената. Стрелката вече наближаваше дванайсет и половина. — Ако някой не е информиран, искам да ви съобщя, че имаме страшно много работа. Хайде най-сетне да започнем заседанието.

Сякаш по сигнал присъстващите трудолюбиво зашумоляха с книжата си и служителите придобиха вид на страшно ангажирани персони. Гавраил погледна въпросително първия докладчик. От мястото си стана един чипонос ангел с дълги коси, стиснал пред себе си внушителна велурсна папка с райския герб.

— По принцип, уважаеми Гавраил, днес няма какво да обсъждаме… Всъщност, както и вчера — обяви тъжно той и присъстващите положиха доста усилия, за да подтиснат желанието си да се усмихнат. — Според отчета на персонала на райските врати през неделния ден при нас от Земята са пристигнали: праведници — нула броя, благочестиви хора — нула броя, свети старци — естествено, също нито един брой. Ей тук е закачена бележка на портиера, който моли да му бъдат отпуснати почистващи средства за избърсване на полепналата паяжина и ръждата от вратите, тъй като понякога не ги отварят по три месеца. Нашият контингент се отличава със завидно еднообразие — невинни момичета и измъчени старци отшелници. Както и новородени младенци, които попадат в Рая автоматично, като изобщо подминават вратите. Остава ни само да завиждаме на методите и превъзходно организираната реклама на конкурентната организация, тъй като през последните петдесет години не можахме да примамим при себе си дори и един уличен метач.

Гавраил изсумтя. Виж го ти, това момче откри Америка, говореше така, сякаш тези факти не бяха известни на никого от насядалите край масата. Изключително строгите условия, при които човешката душа можеше да се озове в Рая, в крайна сметка доведоха до това, че при тях на практика нямаше нито една знаменитост — нито политик, нито певец, нито дори един нормален художник. Всички звезди отиваха директно в Ада и това се бе превърнало в традиция още от времето на фараоните. Рембранд ли? Та той имаше толкова млади любовници, че пръстите на двете ти ръце нямате да стигнат, за да ги изброиш. Джими Хендрикс ли? Че той, след като се озова в Града, не можа да се свести в течение на цели четирийсет години от състоянието, в което изпадна и което толкова безотказно му осигури последната му доза хероин. Джон Кенеди ли? Беше грях дори да се обсъжда самата възможност за неговата поява в Рая. Майната им на тия звезди. Но докладчикът беше прав, като каза, че в Рая и със свещ не можеш да откриеш нито един читав специалист, дори някакъв долнопробен електротехник. Можеше да звучи смешно, но в Небесната канцелария нямаше кой да забие един пирон както трябва — та нима съществуваше нормален дърводелец, който да се озове в Рая? И затова се налагаше да си затварят очите за… Всъщност в този момент не беше чак толкова важно за какво.

— Всичко е ясно — отбеляза уморено Гавраил. — А какво е положението с нелегалната емиграция? Какви са последните новини, Серафимушка?

В отговор последва мълчание и поредното тревожно шумолене на криле. След като се обърнаха едновременно, ангелите установиха, че едва сега забелязват, че извитото кресло, в което обикновено седеше Серафим, в момента е празно. А на квадратната подложка върху масата пред него нямаше нито бележник, нито лаптоп, нито традиционната чаша със светена вода. Казано накратко, днес Серафим изобщо не се бе появил.

От физиономията на Гавраил присъстващите много добре разбираха, че архангелът се опитва да потисне още по-силния си изблик на ярост. Настроението му окончателно се развали. Най-вероятно скъпият Серафимчик пак се бе успал. За сто двайсет и пети път. Колкото и да му набиваха в главата, че трябва да идва навреме на работа, от това нямаше никаква полза. Явно трябваше да предложат на Гласа да въведе парични наказания, защото Шефа например (направо да си плюеш в пазвата) за далеч по-безобидни неща превръщаше служителите в пепел. Ето какво щеше да направи той сега — щеше да закрие заседанието и да отиде в дома на този тип, за да го спипа в леглото по бели гащи и така да му попречи да излъже (Серафим оправдаваше редовните си закъснения с това, че спешно му се е наложило да спасява поредната заблудена душа). Подобна свинщина не се случваше за пръв път и търпението на Гавраил окончателно се изчерпа.

Архангелът стана плавно от креслото, подпирайки се с крило на масата.

— Обявявам почивка — заяви мрачно, загледан в грейналите от радост лица на служителите от офиса. — Но никой да не си тръгва. Ще се върна бързо.

След десет минути Гавраил стигна с правителствената сребърна колесница, в която бяха впрегнати три бели коня, до двуетажната вила от бамбук, над която равномерно се поклащаха върхарите на кокосови палми. Даде знак на кочияша да го почака и изтича по стъпалата пред входа, като си помагаше, размахвайки леко криле. Архангелът тъкмо се канеше да забарабани по вратата, но тя внезапно се отвори широко още при първия удар. „Не е заключил? Няма значение… от кого да се заключваш тук…“ Гавраил се промъкна на пръсти в обзаведения в псевдояпонски стил хол, където по стените висяха самурайски мечове с дръжки от кожа на акула, която не им позволяваше да се изплъзват от ръцете по време на бой. В момента японският стил на оформление беше много модерен, а изтънченият като момиче Серафим обичаше да следва последната земна мода, откакто започнаха отново да го пускат от време на време в командировки на земята. Гавраил се подхлъзна на сламената рогозка, върху която бяха изобразени самураи, но се сдържа да не избибитка, за да не дава лош пример на кочияша.

— Серафим, събуди се! — извика архангелът, а по коридорите се разнесе кънтящо ехо.

Набирайки скорост, Гавраил влезе с решителна крачка в спалнята, чиито стени бяха облицовани с небесносин шанхайски атлаз. Въпреки очакванията му никой не спеше в огромното легло за три персони, но одеялото и възглавниците бяха смачкани така, сякаш допреди малко някой бе лежал върху тях. Гавраил не откри Серафим нито да плува в мраморния басейн, нито да лежи на шезлонга на снежнобелия плаж или да разпуска в японската сауна с горещи камъни. Служебният му мобилен телефон беше включен на малката масичка и самотно пискаше със сигналите на неприетите обаждания. Гавраил взе апарата, разгледа дисплея и забеляза, че будилникът му е настроен точно за десет часа. Само че къде беше изчезнал собственикът на апарата?

— Серафим? — извика той разтревожен, този път по-високо.

— Серафим?! — повтори Гавраил вече отчаяно.

Никой не му отговори.