Zотов
Епидемия в рая (20)

Деветнайсета глава
Скот да Винчи

събота, 10 часа и 29 минути

Гласа бе притворил леко очи и се правеше, че дреме, сложил книгата върху лицето си. Също като Шефа, той нямаше никаква нужда от сън, но според легендата не биваше да се откроява в тълпата курортисти. Добре, че можеше да не влиза в образа на жена, иначе щеше да му се наложи да се появява до шезлонга с оскъден бански, че дори и без горнището му. Дългоочакваният отпуск му поднесе доста сюрпризи и на първо място Гласа бе изненадан от това, че модата се е променила в посока на все по-оскъдни дамски бански костюми. Да, той бе създал хората голи и явно сега те усилено се опитваха да се върнат към изначалното си състояние от сътворението. А само като си представеше, че ако не беше онази злополучна ябълка, която Адам и Ева лакомо изядоха, те нямаше да знаят, че трябва да се срамуват от голото тяло.

В един момент на Гласа му стана интересно какво ли щеше да стане с курортистите, ако разберяха кой точно похърква кротко на съседния пластмасов шезлонг? Дали щяха да паднат на колене в блажен екстаз, или щяха да продължат да се наслаждават на слънцето, хвърляйки му по някой любопитен поглед? Доколкото познаваше човешката природа, щяха да хукнат да се снимат с него като с туристическа атракция с думите: „Мистър Глас, можете ли да ме прегърнете през кръста, ей така?“ Преди време в литературните им опуси той минаваше за изключително страховит, защото всички се страхуваха от неговите наказания, но сега не би се стреснало дори и бебе. Пък и нямаше нужда от това, все пак той не беше циклоп или някакъв си Фреди Крюгер. Спрямо човечеството не биваше да се прилагат строги мерки на въздействие, защото и да ги наказваш, и да не ги наказваш, те пак щяха упорито да вършат едно и също. След едновременната смърт на петдесет хиляди любопитни, които упорито се опитваха да разберат какво има в златния му ковчег^[1], Гласа стигна до извода, че любопитството на хората изобщо не е намаляло, ала ако причинеше само още десетина такива инцидента, май щеше да се наложи да заселва Земята наново.

Гласа се обърна на другата страна и намести хартиената лента, с която си бе отбелязал докъде е стигнал в книгата. Трябваше да си признае, че бе развил известна зависимост от работата си. Също като някой професионален журналист, който изпадаше в истински гърч, ако един месец не гледаше новините по телевизията. Беше в отпуск от съвсем скоро, а вече се питаше дали да не включи ясновидството и да разбере какво става в централния офис на Небесната канцелария. „Няма защо да го правя“ — отговаряше си за кой ли път строго Гласа, тъй като и без това си почиваше много рядко. Да речем, че в момента на Гавраил му беше доста трудно, защото в Рая имаше и такива, които не го обичаха и оспорваха методите му на работа… Но той трябваше да погледне истината в очите. Че какъв е този негов заместник, който не е в състояние да изпълнява задълженията на началник само една седмица? А за Гласа беше наложително да възстановява силите си след тежката работа и той осъзна това веднага след като създаде Земята. Нима не изпитваше удоволствие да лежи на пясъка като обикновен турист, да плува в морето, да наблюдава поведението на хората и да слуша разговорите им? Когато знаеш всички езици на света (тъй като сам ги смеси на Вавилонската кула^[2]), включително и диалекта на енисейските остяки и наречието на папуаското племе дани, това се превръщаше в изключително забавно занимание. За да изучава човешката природа, Шефа предпочиташе да вижда хора, струпани на едно място (да речем в някой театър или вариете) и както винаги беше абсолютно неправ. Защото хората можеха да бъдат самите себе си само на плажа, стоплени от слънцето, отпуснати от океанските вълни и прикрити с тесни парцалчета. И точно тук те показваха нехарактерните в обичайни условия за тях любезност и миролюбие, които толкова приличаха на примирието в джунглата по време на продължителна суша, когато телето и леопардът най-спокойно пиеха вода от една и съща река.

— Е, Вован, твоята мадама отиде на масаж и вече можем да си полафим за работата.

Гласа се обърна и видя един затлъстял мъж с бирено шкембе, целият покрит с деформирани от разширение сини татуировки, който прегръщаше през закръглените рамене друг такъв дебелак със зачервено подпухнало лице.

— Я кажи как върви бизнесът, шест ли е всичко и въобще к’ви ги дялкаш?

— Абе, к’во да ти кажа, бе, Витьок, кретаме някак — прозя се дебелакът, демонстрирайки пълната си със златни зъби паст, на която би завидял и хипопотам. — Яко изгубих от доларите миналия месец, падат гадните гущери като асансьори. Вече не знам какво да правя… Още не ми се ще да ги обръщам в евра. Тия дни отърчах в офиса на Гласа и изсипах едни кинти там — петстотин долара пръснах, три метра свещ запалих, ама нищо. Честно ти казвам, брато, направо вече се сривам. Наместникът му вряка: малко цакаш, свиди ти се, я поръчай една голяма камбана, пък може Гласа да чуе молитвите ти за курса на зеленото. Аз го питам: А отстрани мога ли да напиша „На Гласа от Вован“, нещо от сорта? А той вика: „Да, бе, цакай още петстотин и пиши K’BOTO ТИ дойде.“

Гласа страшно се развесели. Той по принцип харесваше народите от бившите атеистични страни и най-вече руснаците. Бяха страшно симпатични хора и съвсем искрено вярваха, че Небесната канцелария е някаква разновидност на бюро за бързи услуги. Цакаш кинти и всичко трябва да е наред, защото е платено. И нямаше да се изненада, ако разбереше, че Вован и Витьок са сто процента убедени, че офисите всяка вечер му изпращат оборота с помощта на „Уестърн Юниън“, като не пропускат да си приберат комисионата. Но едно беше сигурно — в началото на XXI век много негови представителства на Земята страшно се бяха комерсиализирали и, общо взето, печелеха повече пари, отколкото различните нефтени компании. Това си беше същинска корпорация „Глас“. Най-малко от всичко той бе очаквал, че неговите представители ще започнат да освещават жигулита и да се влачат из вагоните на метрото с кутии за волни пожертвования. Направо бяс го тресеше от това, тъй като навремето часове наред обясняваше на учениците си какво представляват финансите, а един от тях дори захвърли на пътя портфейла си, пълен с кинти, и обяви, че оттук нататък парите са му омразни… Но тутакси дотичаха хора и ги разграбиха. Ала бе достатъчно само малко да поотпусне юздите, и още преди да е мигнал, офисите му на Земята превърнаха Гласа в някакъв добре разработен бранд като кока-кола. Той изгони с ритници търговците от офиса си, но сега във всяка сграда, построена в негова чест, се подвизаваха тълпи от търговци като на битака в „Лужники“. Да топнат едно дете във водата — плащай. Да регистрират брак — плащай. Да изпратят в последния път — плащай. Сигурно така си представяха и събитията в Йерусалим — как, докато са посвещавали хората във вярата си, учениците му старателно са броили доларите и са издавали касови бележки на новопокръстените. И направо зле му ставаше, като се сетеше, че през май дори се появи специална телефонна служба, която предлагаше разговор с представител на Гласа на цена 11 рубли за минута без ДДС. Имаше чувството, че ако при тях отиде лично Шефа да си поръча молебен, те с радост щяха да му го отслужат, стига да не му се досвидят разходите.

Въздишайки горестно и сипейки изобилие от парливи междуметия, Витьок и Вован закрачиха тежко към бара на плажа да изпият по студена бира. Гласа се подсмихна критично и отново отвори бестселъра „Скот да Винчи“ на мястото, до което бе стигнал. Само по време на отпуск можеше да прочете някоя читава книга, защото в Небесната канцелария бе достатъчно само да докосне корицата, и вече виждаше целия сюжет, но в такъв случай какво удоволствие можеше да му достави четенето, при положение че знаеше предварително кой е убиецът? За тази книга още преди две години му разказа Гавраил, като настойчиво му намекваше, че би било добре да отмени за една нощ мораториума и да изпрати един ангел на възмездието в дома на автора й. Много наивен беше тоя Гавраил, защото ако постъпваше така всеки път, ангелите на възмездието щяха да бачкат до скапване на три смени без почивни дни. Макар че Гавраил имаше известно право, тъй като авторът очевидно бе попрекалил с измишльотините за любовната му връзка с Мария Магдалена. Изглежда, когато редактира Библията, Гласа не биваше да задрасква главите с подробното описание на детството и юношеството си, но книгата и без това стана твърде дебела. Скептиците се хванаха с радост за това и вече две хиляди години правеха възможно най-невероятни те догадки на принципа: ахааааа, щом ТАМ не е казана нито дума по този въпрос, значи има какво да се крие. Хората не искат да ядат и да пият, само им дай да измислят някаква теория за заговор и ако не искаш да те закачат, трябва да публикуваш биографията си онлайн като във фейсбук, описвайки подробно и по часове с какво точно се занимаваш всеки ден. Егаси удоволствието!

Самата кримка за мистичния Скот да Винчи, чийто хълбок един мрачен албинос жигосал със светещи знаци, всъщност беше средна работа и изобилстваше от грешки. Естествено, писателят нямаше откъде да знае, че в действителност Юда Искариотски рутеше много енергично Мария Магдалена. И в опита си да й вземе акъла, младежът пръскаше сребро наляво и надясно, за да хвърля цветя в краката й, да поръчва музиканти и да наема скъпи таверни за една вечер. И не беше странно, че много скоро затъна в кредити, тъй като непрекъснато му трябваха пари, а на тринайсетия задлъжня не само на всеки апостол, но и на последния скитник в Йерусалим. Лихварите от „Йерусалимски стандарт“ престанаха да отпускат кредити на Юда, изплащането на лихвите изяждаха всичките му доходи, но той вече беше обезумял от страст по Магдалена. По-късно много пъти бяха питали Гласа: нима ти не знаеше до какъв краен резултат ще доведе тази безнадеждност Юда? Там е цялата работа, че не знаеше. Тогава той също изключваше възможността да вижда бъдещето, тъй като беше тежко да живееш, когато предварително знаеш ВСИЧКО, което ще се случи — тук ще се спънеш, а на този завой ще се удариш в гардероба. Както и да е, утре отпуската му щеше да свърши, лежането на плажа щеше да приключи и тогава той щеше да се заеме с решаването на многобройните земни проблеми. А сега трябваше да улови мига и да се наслаждава на морето и на слънцето, понеже много мъдро бе осигурил предварително прекрасното време.

Гласа се обърна по корем и се зае с книгата. Набитият рус мускулест мъж с бански марка „Лагерфелд“, който се печеше на около двайсетина метра от него, посегна към мобилния си телефон, скрит под една кърпа в бяло и тъмносиньо. Апаратът беше включен на вибрации и затова се тресеше и бръмчеше. Русият мъж погледна крадешком към дисплея и видя текста: „На линия ли си?“ „Да“ — набра съобщението собственикът на стилния бански. „Какво трябва да направя?“ Отговорът доста го озадачи. „Малко се забавихме. Можеш ли да ГО задържиш поне още едно денонощие?“ Русият мъж се замисли много сериозно, а по почернелия му гръб въпреки жегата преминаха тръпки. „Ти наред ли си? Не съм всемогъщ“ — написа бавно той и трескаво натисна бутона „изпрати“. „Разбирам — пристигна дълго послание от абоната на другия край. — Просто нямаме друг изход. Обещай ми, че ще се постараеш.“

RL2 дълго чака дисплеят на мобилния телефон да оживее. Апаратът мълчеше, но RL2 знаеше, че отговорът рано или късно ще дойде. И стана точно така — след десет минути се разнесоха звуци на арфа. Той грабна трескаво апарата и видя мечтания текст: „Добре. Обещавам.“

RL2 затвори капачето на мобилния си телефон. Помълча малко. И се усмихна.