Джордж Хигинс
Убивай ги нежно (9)

9

— Беше адски готино — каза Ръсел. Той седеше на капака на автомобила, а Франки се беше облегнал върху касовия автомат на паркинга. Колата беше паркирана пред „Пиле в кутия“ на Кеймбридж Стрийт в Бостън.

После започна да разказва.

— Потегляме в полунощ, представяш ли си? Викам му: „За Бога, Кени, след няколко часа така и така ще караме през деня, няма как да спираме някъде с тая стока, дето е в колата. Защо тогава, по дяволите, тръгваме, когато трябва да си лягаме?“. „Ами — обяснява ми той, — трябва да го направим така. Искам да се доберем до Джърси Пайк, преди да се развидели. Прекалено много ченгета се навъртат тук, след като са чули, че толкова много шибани песове са изчезнали. Ха някъде са ни видели някои луднали заради отмъкнатите им псета, ченгетата ще ни спрат да видят какво караме в колата, и ще си такова майката. Но извън града няма как да са чули за кражбите на кучетата. А и освен това — вика ми той, — вършил съм тая работа и преди. Началото на обиколката е основният момент тук. Така че потегляме по тъмно.“

И тогава той пристига. Разбираш ли, не можах да мигна, а ми се спи. А той ми разправя: „Ще му удариш един здрав сън следобед, шест-седем часа можеш да си поспиш. Сега имаме да минем около 2600 километра. Последния път ми отнеха почти три дни. Така че ще дремнеш и силичките ти ще се възстановят при цялата тая глутница песове в колата, и всичко останало.“

Добре. Полагам усилия. Ставам. Ям. Въртя се наоколо. Пускам шибаните кучета да се разтъпчат. После ги прибирам. Храня псетата. А, това е друго нещо, дето той ми казва да правя. „Кога си хранил кучетата? Вероятно през нощта.“ Казвам му: „Да, преди да изляза им давам конските консерви и шибаните кучешки храни. Поддържат ги във форма, здрави и красиви“. „Утре — вика ми той, — ще ги нахраниш, ама вместо обяд. Те няма как да разберат разликата. Искам да се изходят добре, преди да ги качим в колата. Искам и да им сложиш нещо в храната, става ли?“

Ръсел продължи.

— Помислих, че има предвид фенобарбитал. Господи, запасил съм се с толкова много фенобарбитал, че мога да приспя половината град без дори да се напъвам. Ама не. Щото, виждаш ли, приспиш ли ги точно преди да ги качиш в колата, и те веднага ще се проснат. Затова взел минерално масло. Цели петнайсет литра минерално масло. „Сипи им го в шибаната храна — вика ми той. — Ама цялото количество. Имаш ли консерви с доматена супа? Вземи двайсет консерви, разбъркай всичката смес и я стопли, загряваш ли? Все едно че ще сам ще си я ядеш.“ А аз му казвам: „Не мога да я ям, няма ориз. Винаги слагам ориз в доматената супа, Кени, ако не сложа, не мога и да я погледна. Да турям ли ориз?“ Той обаче не вдява нищичко. Няма абсолютно никакво чувство за хумор и нито веднъж не е лежал на топло. Хал хабер си няма от живота.

— А трябва да има — каза Франки.

— Не са много тия, дето имат — уточни Ръсел. — После ми казва: „Виж, стопли супата и сипи вътре маслото. После я изсипи в храната им и те ще я опаткат за нула време. Иначе няма и да я погледнат. После ти гарантирам, че ще изхвърчат като стрели, щото всичко вътре ще излети от тях за нула време“.

Покрай тия кучета се сетих какво става с хората, когато пипнат дизентерия за пръв път, нали разбираш? Те хал хабер са си нямали дотогава и не знаят какво ще ги сполети. И аз сипах манджата на псетата, а те щяха да се изпобият кое да излапа най-много. Сетне ги пуснах и много скоро всички наклякаха и почнаха да се напъват, муцуните им още малко ще се цепнат от напън, а от гъзовете им рукнаха реки. Майко мила, вонята се разнесе по целия Спрингфийлд, от тревата се носеше пара, сякаш някой я беше запалил. И не щеш ли, в тоя момент майка ми се изтърсва на главата ми, тя живее само през една пряка, и веднага ми се нахвърля. „Откъде си ги докарал всичките тия кучета? Ей сега ще ни се натресе ветеринарната инспекция!“, вика ми тя. А аз й казвам: „Да, мамо. И какво направи току-що? Не трябваше да идваш, трябваше да си останеш вкъщи“. А тя единственият й син бил в затвора, трябвало да се премести близо до него, за да го посещавала и т. н. Знаеш ли колко пъти ми дойде на свиждане в панделата? Точно три пъти. Само три пъти през тия шибани три години. Веднъж ми донесе един скапан кекс. Само дето не й позволиха да ми го даде. „Не трябваше да пъхаш пила вътре, мамо — викам й аз, — трябваше да ти кажа, че тука ползват метални детектори. Могат да засекат пилата.“ Тя пък ми казва: „Нямаше никаква пила вътре“. „Страхотна майка си, мамо“, викам й аз. По дяволите. И после й казвам: „Мамо, нараняваш ми чувствата. И поради тази причина ще преместя оттук кучетата си. Тая вечер ще ги махна оттук. Само че нямам никакво намерение да почиствам след тях. И затова, мамо, ако съм на твое място, когато изнасяш да хвърляш боклука, ще гледам къде стъпвам“. А тя само ме поглежда накриво. „Съвсем същият си и няма да се промениш — вика, — до гуша си ми дошъл вече. Ще ми направиш ли една услуга? Не се връщай повече.“ Аз пък й казвам: „Ще направя като татко. Кракът ми повече няма да стъпи тук“.

После обаче дойде редът на фенобарбитала. Трябва да им го натъпча по някакъв начин в търбусите. „Виж к’во — вика ми Кени. — Към пет часа им махни поилките, щото тия песове, когато маслото се източи от червата им, ще излочат водата за нула време и в колата ще се издавим от пикнята им. Проблемът е там, че последния път, когато го направих, им дадох фенобарбитала към пет, преди да им махнем поилките, и тогава им сервирахме наистина голяма порция, защото предния път не им бяхме дали достатъчно и когато ги натъпкахме в колата, те веднага се проснаха и после стана истинска лудница. Да, последния път им дадохме прекадено много и те всички бяха като замаяни, а когато ги откарахме на човека, не изкарахме нищо, всичките песове бяха болни, изобщо, тотално осрана ситуация. Не искам повече такова осиране. Не искам песовете да изпадат в бяс през целия път дотам, но и не искам да се влачат като умрели мърди, когато ги закараме при клиента. На малките дай по половин гранула. А на тия, дето са по-буйни, по цяла. На големите — по две, а ако въпреки това някои от тях продължават да беснеят, дай им да пийнат малко вода и после пак я махни. Вземи хляб и го накъсай на парчета, напъхай по половин гранула във всяко и им го дай към единайсет или там някъде, това вече трябва да свърши работа“.

А аз му разправям: „Аз си мислех, че ще мога да спя през целия ден. Ама как ще спя, като трябва да правя всички тия работи?“. Пък той ми казва: „Вземи малко от кучешкото лекарство“. А аз го питам как така, след като той прибира всички мангизи покрай кучетата, що аз трябва да върша цялата тази работа? „Ами — вика той, — и аз ще гледам да свърша някоя работа.“

Ръсел подсмръкна и продължи.

— Той е по-лош даже и от нашия шибан Амато, дето изработва момчетата. Цъфна посред нощ и мъкне със себе си още четири кучета. Аз цял ден не мога да подвия крак да му подготвя шибаните кучета, а той докарва още. Казвам му: „За Бога, Кени, какво става тука, нали вече продадохме няколко от кучетата на оня пич в Норт Енд?“. Пудели. Закарахме му три пудела и той ни даде по долар и половина на парче. Което не е зле. „Имаме общо 16 кучета, мои и твои“. Той има един кадилак лимузина. Изважда задната седалка, в багажника са струпани цял куп стари одеяла. Казвам му: „Не можеш да напъхаш 16 кучета там. Те ще се изпоядат едно друго“.

„Тия кучета — вика ми той, — са малки. Има два шпаньола и едно с остър косъм. Ще се поберат, няма страшно“. И ние ги товарим. Всичките мои са упоени. Той ги хваща за предните крака, аз — за задните. Майка ми през това време се кокори през прозореца. Накрая ги натоварваме всичките. Направо ги подреждаме като тухли едно върху друго. Докато вляза в колата, тя отваря прозореца. „Всичките ли са?“ — да, казвам й аз. „Добре. Нали помниш какво ти казах?“ „Помня — отговарям, — разбирам още по-добре татко.“ Тя затръшва прозореца, без малко да го строши.

— Ти пак си по-добре, отколкото бях аз — каза Франки. — Моята идваше всяка седмица. Всяка тъпа неделя трябваше да седя и да я чакам, и първото нещо, което трябваше да направя, беше да ходя на литургия. Шибан свещеник, всяка неделя ни надуваше главите с Коледа. О, за Бога. Стига ми толкова. Някои седмици говореше за мастурбацията. Чудно защо един път не отрони думичка за духане или нещо от сорта. И накрая, нали се сещаш, храната. Същата лайняна помия като останалите, само дето трябваше да мислим, че е добра. Виждал ли си ряпа? Оттогава само някъде да видя ряпа и веднага замерям с нея който и да е около мен. И за капак ми се изтърсва бедната ми стара сивокоса майчица с шибаното си палто, дето вече на нищо не прилича, и се пръква като току-що халосана по главата. И аз съм принуден да търпя цялата тая тъпотия. „Аз се моля за теб, Франки.“ „Приготвила съм ти една пита, Франки.“ „Надявам се да те пуснат предсрочно, Франки.“ „Със сърцето си знам, че си добро момче, Франки.“ „Франки, трябва да промениш начина си на живот.“ И не си тръгва, не е била целия път до панделата, че да си тръгне след пет минути. Не, господине. Една седмица нещо била болна. И какво си мислиш? Изпраща Санди да я замести. „Мога ли да направя нещо за теб, Франки?“ „Ама, разбира се. Прикови мама към кревата с верига, за Бога.“ „Тя не ти мисли злото — вика ми Санди. — Чувства се виновна. Каза ми, че би направила всичко заради теб.“ А аз й казвам: „Да, ти направи всичко, само дето не ми каза, че на този свят съществуват такива задници като Доктора“. Казвам й: „Кажи на майка ми да научи следващото си дете да си планира добре работата, за да не се пръкне някое гадно копеле там и да оплеска всички неща“. А тя само ме гледа ококорена. „Искаш да й предам, че не искаш повече да идва да те вижда ли?“ Разбира се, че не искам. Тя, разбира се, предала думите ми и на следващата седмица мама цъфва при мен и трябваше да я видиш как изглежда. Изглеждаше така, сякаш някой така я беше халосал по тиквата, че не знаеше къде се намира. „Франки — вика ми тя, — Санди ми предаде, че повече не си искал твоята майчица да идва да те вижда.“ И в тоя момент водопадите рукват, а наоколо гъмжи от момчета и всички се вторачват в мен, а половината от тях са гадняри и ще ме изпеят пред управата. „Той се отнася много зле с майка си, тя му идва всяка седмица на свиждане, а той я наскърбява.“ Не се издържаше вече. Какво можех да направя? Казвам й: „Идвай, мамо, не ми обръщай внимание, аз само така си дрънкам“. И тя продължава. Носи ми пита, чете молитва към Пресвета Богородица, ходи до църковната мисия и се моли за мен. Господи. „Ама аз не съм инвалид, мамо“ — викам й. А тя продължава да ми пили: „Душата ти е инвалид“. Господи. Добре че имаше преграда между нас.

— Те не могат да го разберат — каза Ръсел. — Никой от тях не може да го разбере. Те просто си мислят, че като попаднеш там, повече няма измъкване. Само това им е на акъла. Не могат да го разберат.

— Ще ми се да можеха. Ако само знаеха какво ми струва всичко това. Страшно ми се иска да могат да разберат, че не стига дето някой човек е пъхнат на топло, ами и те допълнително му вгорчават живота. Да ти кажа, дано не става, ама ако пак ме пъхнат, ще направя така, че никой да не разбере. Не знам дали пак ще извадя този късмет, ама едно знам със сигурност — повече няма да позволя на никого да ми идва на свиждане. По дяволите.

— Нямам намерение повече да ходя на топло. Няма да го направя.

— Значи си решил, а? — запита Франки.

— Правя всичко, което ми е по силите — отвърна Ръсел.

— А тъкмо тая работа пак ще те вкара на топло.

— Другия път.

— Ами, другия път. Като си се хванал с тия кражби на кучета, панделата не ти мърда.

— Няма да стигна чак до топлото — каза Ръсел. — Никога повече. И да ти кажа ли нещо? Видя ли още веднъж куче, ще го заритам с шутове, това ще направя с него. Кучетата са тъпи същества. Ти го правиш на парцал с хапчетата и то заспива, събужда се на следващия ден и се клатушка насам-натам, ала иска да яде. Може да направиш каквото си искаш с някое куче, а после само да изчакаш докато изгладнее, да го нахраниш, а то си мисли, че ти си някакво шибано божество или нещо от сорта. Като изключим онова черно чудовище.

— Оная овчарка, дето те захапа ли? — запита Франки.

— Оня пес е единственият, дето съм виждал, който помни. Още първия път, само като се пробуди и ме видя, почна да ръмжи. Е, оставих го на диета още един ден. Знаех, че щом изгладнее, ще подвие опашка. Държах това чудовище гладно цели четири дни. Ребрата му почнаха да се броят. И какво ставаше като влизах при него? Само ръмжеше. Помислих си дали пак да не взема оная тояга и да го понатупам малко. Само дето вече не смееше да ми скача, представяш ли си? Което доказва, че това черно копеле въобще не е тъпо. Не е забравило тоягата. Няма намерение да ми се нахвърля. Само дето е решено да ми трови максимално живота. Нямаше къде да мърдам и го нахраних. Никой няма да купи една торба с кокали.

Ръсел продължи да разказва.

— И сега вече ме държи под властта си и го знае. Опитвам се да го изкарам, то обаче се дърпа. Трябваше буквално да го изхвърлям от гаража, после пък се опъва, не иска да влиза обратно и аз не мога да го вкарам. И през цялото време ми се зъби и ръмжи. Такова копеле, почерни ми живота през целия път до Флорида. В Мериленд се озовахме в една шибана гръмотевична буря, някаква баржа се беше забила в моста и трябваше или да заобикаляме, или да използваме тунела, както правеха всички други. А Кени вика: „Ще заобикаляме“. Аз си мислех, че съм виждал дъжд, когато бях малък. Къде ти. И всички кучета пикаят, пърдят, серат и всичко останало, ние не смеем дори да открехнем прозорците, а малко остава да се издушим, но пък и не искаме да се издавим. Беше страшно, казвам ти. Мислех си, че с кучешкия бизнес не е трудно човек да прави мангизи. Не е опасно. Оказах се прав, макар и само наполовина. Знаеш ли колко мангизи изкарах от онова черно чудовище, дето си мислех, че струва килограми злато или нещо такова? Изкарах точно 75 долара и това си беше жив късмет. Оня пич, дето му ги продаваме, той само ги купува, нали разбираш? Въобще не ги държи при себе си. Няма никакво месо в къщата си. Не е от много приказливите. Държи някаква западнала ферма до Какао Бийч. След половин час сме при него и най-сетне можем да си поемем въздух, прекарали сме цяла вечност с тези вонящи изчадия по пътя. По едно време забелязвам, че само жена му държи думата. „Това куче ми изглежда така, сякаш някой го е прегазил“, казва тя. Устата й не се затваря и за миг, а неговата не се отваря. „Да не е болно или да му има нещо? Ние тук не искаме болни кучета, мистър. Не мога да ви дам повече от 20 долара за него“.

Аз пък й викам, че ми е дрънкала за 50 долара. „Вижте, то има паспорт, това е много скъпо куче. 50 долара не са достатъчни.“

„Вие не сте го докарали с паспорт, мистър — казва ми тя. — В момента то е само едно куче от многото и аз трябва да мисля на кого да го продам, а това означава, че трябва да го гледам, да го храня и да се грижа за него през цялото време, докато се опитвам да го продам на някого, и не му се вижда краят. Не ми трябва това куче. Изобщо не ми трябва. Искате ли да си го върнете обратно с вас? Защото точно това ще стане, ако не харесате цената. Ще си имам сериозни главоболия докато успея да го продам на някого. Изглежда ми злобно и ще изглежда злобно на всички останали.“

Мъжът й обаче продължава да не си отваря устата. Аз, разбира се, се вкиснах. Нямам никакво намерение да карам кучето където и да е. Искам само да кажа сбогом на този пес и да се надявам, че никога повече няма да се срещна с него. През целия път до Флорида това гадно копеле не отделяше поглед от тила ми и щеше да ме сръфа при първа удобна възможност. Тя беше права. Гадното копеле е много злобно. В оня момент обаче то изобщо не беше злобно. Оня пич го накара да седне и да му подава лапата си, като го чешеше зад ушите, а шибаният му пес му се хилеше. Сигурно си мислеше, че вече си е вкъщи с тъпото копеле, което го е купило да му пази медалите. Тогава песът и пичът се изправиха и кучето застана на задните си лапи, като сложи предните си лапи на раменете на пича и започна да го ближе. „Вижте, госпожо, на това куче ли му викате злобно? Наистина ли мислите, че някой ще си помисли, че това е злобно куче? Ами те само да го видят какво прави и ще се влюбят в него.“

„Мистър — разправя ми тя, — винаги е така. Всички кучета са така с него. Всяко куче, дето му стъпи кракът тук, се държи така с него. Затова и той се грижи за кучетата, а аз за бизнеса. Петдесет.“

В тоя момент пичът се събуди като от дрямка. И ни загледа. Можеш ли да си представиш само, кучето си пъха езика в устата му. Пичът накрая вади кучешкия език от устата си. „Дай му 75 долара, Имелда“, казва той. „75 долара?!“, вика тя, и така се разпенва, че минават три часа, докато успее да проговори като хората, „Ти сега какво, аз ли определям цените тук или ще спориш с мен всеки път, когато решиш, че си харесал друго куче? Щото ако си решил да спориш, по-добре си обирай крушите и кучетата заедно с тях.“ Единственото нещо, дето ми се иска, е тая жена да можеше да се запознае с майка ми. Щяха да се спогаждат идеално.

— Но ти изкара добри пари от тоя бизнес — каза Франки.

— Аха — съгласи се Ръсел. — Отидохме с Кени до Орландо и изгорихме шибаната кола. Кени малко остана да ритне петалата. Вмъкна се в една портокалова овощна градина. Слезе от полето и пое по някакъв селски път, той беше на волана. Излиза от колата, натъпква с една пръчка един парцал в резервоара, после го изважда, закачва го на бронята и драсва клечката. Счупената кола избухна като бомба. А той я бил оставил на скорост. Много е пиперлия. Изправи се и каза: „Това е втората такава работа, дето я осирам. Ако пак ми се наложи да върша такова нещо, ще си намеря някого, който знае какво прави“. Представи си само, така беше обгорял, че беше останал без вежди, а и от косата му не беше останало много.

— Колата да не беше задигната? — запита Франки.

— Ами — отвърна Ръсел, — неговата кола си беше. Но какво можеш да правиш с кола, дето си карал с нея кучета два дни. Нищо. Все едно да караш подвижна лайнарница. Кени я беше регистрирал на името на сестра си и тя се обадила на ченгетата в деня, в който трябваше да пристигнем там, и им казала, че са откраднали колата й. В сряда успяхме да се измъкнем оттам. Трябваше да видиш физиономията на ония задници, дето ни претърсваха на летището. Накараха ни четири пъти да минем през детектора за метали. После накараха някакъв пич от тях, предполагам беше някакъв новобранец, да ни претърси. Сигурен съм, че са го освободили до края на работния ден. „Сега вече ще ни пуснете на самолета, нали?“, пита ги Кени. Те само го изгледаха. Един от тях се обади: „Ако нямате оръжие със себе си, можете да пътувате. Вероятно би трябвало да ви сложим в багажното отделение, ама карай“. Никой не посмя да седне до нас. Бяхме се наместили в дъното на самолета и една стюардеса, дето й се налагаше да минава покрай нас, всеки път ни изглеждаше така, сякаш не беше виждала нищо подобно през живота си. „Вие, момчета, да не пътувате чак до Бостън — запита тя. — Що не се отбиете във Вашингтон или някъде другаде?“ И Кени взе, че се хвана. „Това самолетче да не каца във Вашингтон? — пита той. — Никога не съм бил във Вашингтон.“ Нали разбираш, Вашингтон изобщо не беше по маршрута на полета. „Не, — вика тя, — ама ако сте съгласен да слезете, ще използвам влиянието си върху капитана на самолета и ще кацнем да ви оставим.“ Пичът от автобуса от Ню Йорк, щото оттам си дойдох с автобус, изобщо не се опита да ме претърси при тая воня, дето излъчвах. Помислих си, че всеки момент ще ме накара да се возя отвън. Когато се прибрах, малко остана да се сгромолясам. Никога не съм бил толкова каталясал през живота си.

— Направо си се сдухал — обобщи Франки.

— Уф, сдухан съм тотално, цяла седмица крак не съм подгъвал. Не съм мигнал даже и снощи, а трябваше, щото бях на косъм да рухна. Ама не трябва да спирам докато не приключа цялата работа. Мислех да се видя с тоя пич с другата стока тая сутрин, ама не можах да го събудя — оплака се Ръсел.

— Успя ли да пласираш стоката?

— Да я пласирам ли? Къде ти. Аз даже още не съм я придвижил. Не мога, и вероятно няма да мога да я придвижа до довечера, докато се видя с него и останалите. Знам къде е. Мога да я взема, не съм я взел още.

— На автобусната спирка.

— Няма значение, знам къде е.

— Ти си пълен тъпанар — каза Франки. — Знаеш ли само какво те чака, ако те спипат?

— Тия ми ги разправяй тогава, когато си сложа мангизите в джоба — отвърна Ръсел.

— Ръс, в целия град няма и един грам стока за цяр и така е от три-четири седмици. Не можеш да си представиш само каква навалица е от пичове с ютии, дето атакуват аптеките. Спипаха Голдфингер и всичко замря. За Бога, тая седмица хванаха трима души с доставки. Само като се разчуе, че някой има стока, и всички ще полудеят. В тоя град гъмжи от толкова ченгета, колкото няма и във ФБР. Откажи се, Ръс. Остави някой друг да лежи сто години на топло, щото най-малко толкова ще му лепнат.

— Спокойно, остава ми само да придвижа стоката — каза Ръсел. — Виж, влязъл съм с над дванайсет бона. Ако само я прехвърля на някой човек веднага, без да я придвижа, колко мислиш, че ще изкарам? И при най-добро стечение на обстоятелствата няма да са повече от 15–16 хиляди. Ако обаче успея да придвижа стоката заедно с другата, дето ще я взема, и после мога вече да я закарам на двама души, ще си гушна двайсет и пет бона.

— Толкова е тъпо, че повече от това няма накъде. Това прави по една година на бон.

— Виж, изкарвай ме какъвто искаш. Изкарай ме най-тъпия от всички. И ти го знаеш, и Амато го знае. Със сигурност го знае. Може би си мислиш, че сме хитри, защото се занимаваме с тая работа. И ти не си по-умен от мен. Мислиш си, че като ми ги редиш такива, ще се вържа на най-тъпата ти идея. Работата обаче е там, че двамата с теб сме различни. Когато ударът стане, приключвам вече с тия тъпи истории да върша работа за други хора. Може някой път и аз да изтъпея и да ми скочат на врата, ама поне ще знам, че съм работил за себе си. Което означава, че всичките мангизи от удара ми остават в моя джоб. А Амато, дето се пише толкова тарикат, ще си остане с пръст в задника.

— Ти го изкара всичко по мед и масло, браво — каза Франки.

— Разбира се, фасулска работа. Нищо, че има обявена награда за главите ни, ама инак всичко си върви като по вода. Двамата с теб явно имаме различни представи за фасулската работа.

— Какви ги дрънкаш?

— Говоря ти за теб, мен и Амато — отвърна Ръсел. — Обявена е награда за главите ни. Ха съм останал тук още ден-два, и после ще си правим компания в отвъдното. Ама тая няма да я бъде. Заминавам за Монреал. Знам там един пич с добър бизнес, ще ме вземе при него. И ще ти кажа нещо — даже и да не го познавах, пак ще духна оттук.

— Ама за какво? — запита Франки.

— Стига си ръсил простотии, Франки. Какво ти става? Заради игралната зала на Тратман.

— Какво ти става на теб, по дяволите? Ти си тоя, дето му има нещо. Откъде си го измисли това? Да не си се надрусал нещо или какво?

— Франки, още не съм си загубил ума — каза Ръсел. — Няма начин да няма награда за главите ни.

— Никой не знае, че ние сме го направили — възрази Франки.

— Според мен знаят.

— Те се хванаха на въдицата ни.

— Чудесно — подигра се Ръсел. — Лежи си на тая кълка. Щом това те кара да се чувстваш добре, лежи си. Докато ти скочат на врата. Кой ли ще е човекът, когото са наели за тая работа? Като го видиш, предай му, че съжалявам, че не останах да се запозная с него. Кажи му, че съм заминал и съм нащрек, и поне ще имам шанса и аз да стрелям в отговор, ако ме изтърват първия път.

— Ръсел, Тратман е жив-умрял. Размазали са го от бой. Ама ти това май не го знаеш?

— По дяволите, разбира се, че го знам. Кени ми каза.

— Това да не е оня Кени, за когото става въпрос? — запита Франки.

— Точно той — отвърна Ръсел. — Кени ми разказа. Само дето не ми каза името на човека, ама няма кой друг да е, освен Тратман. През цялото време разговаряхме, с тая шибана глутница зад гърба ни в колата, с тоя шибан дъжд и всичко останало. Викам му: „Да ти кажа, тая работа е много скапана. Не е това начинът да изкара човек някой и друг долар“. Мислех си, че ще е проста работа, обаче се оказа много скапана. „Ами какво да ти кажа — отговаря ми той. — Нямаме много голям избор.“ И тогава ми казва, че имало някакъв пич, дето имал игрална зала някъде, ама даже не му знаеше името.

— Дрън-дрън! — каза Франки.

— Никакви дрън-дрън. Той само не знаеше името на човека.

— Кени работи за Дилън.

— И какво от това? — запита Ръсел.

— Всичко, което Кени знае, го научава от Дилън — каза Франки. — Той е прекадено тъп, за да проумее каквото и да е със собствения си мозък. Ако Кени знае за някой човек, дето има игрална зала, това означава, че Дилън му го е казал. А щом Дилън му го е казал, значи е имал някаква причина да го направи. Никой никога не казва на Кени нищо, освен когато се налага да му каже нещо, дето трябва да го свърши за него.

— Както ще да е, така ми каза той — отвърна Ръсел. — Каза, че имало такъв пич, познава и тия двамата юнаци, били братя, дето трябвало да отидат и да проучат пича с игралната зала. Няма кой друг да е, освен Тратман. Щото на времето бил ударил собствената си зала и сега трябвало да получи един добър урок, за да не му идвали повече такива мераци в главата. А тия двамата хлапаци, Кени нещо си пада гъст с тях, го попитали дали не иска да иде с тях, щели да му дадат част от заплащането, но той вече се беше захванал с кучетата и с мен и им отказал. Това е всичко. „Писна ми от тая простотия — вика ми той. — Работиш за стотинки и всеки момент могат да ти скочат на врата. Обзалагам се, че ония момчета не са изкарали повече от двеста долара, а и виж само колко рисковано. Нищо не можеш да направиш със сто долара, абсолютно нищо.“ Това е всичко, което ми каза.

Франки попита:

— А ти какво каза, в случай че Дилън не е знаел от по-рано за цялата история?

— Нищо, нищо не му казах — отвърна Ръсел.

— Е това, да ме убиеш, пак няма да го повярвам.

— И зъб не обелих — продължи да упорства Ръсел. — Пичът ми разказваше, а аз слушах. Никога не бих се досетил, че става дума за Тратман, ако не бях вътре в играта. Ти мислиш, че ще се изфукам, че знам за какво става въпрос? Че ще призная на тоя пич, че знам защо са пребили оня за нещо, дето го бил направил по-рано? Не, абсолютно нищо не казах. По дяволите, през цялото време си повтарях, че трябва да си държа устата затворена и да си обирам крушите оттук, преди да успеят да ми скочат на врата.

— По-добре, че не си го направил — каза Франки. — Джони щеше направо да полудее.

— Голям праз — изсумтя Ръсел. — Щял съм да подлудя Амато. Ще си го преместя от единия крачол в другия. Майната му!