Джордж Хигинс
Убивай ги нежно (5)

5

В два и пет следобед едно сребърно „Торонадо“ е черен гюрук и регистрационен номер 651 на щата Род Айлънд навлезе в Бойлстън Стрийт и сви пред кръчмата „1776“ в малка алея пред един неправилно паркирал зелено-бял „Флийтууд“. Торонадото спря на една кола разстояние преди пресечката с Тремънт Стрийт.

Джаки Коган, облечен в палто от туид, запрати цигарата си на тротоара, настъпи я и влезе в колата. Затвори вратата и без да погледне към шофьора, нареди:

— Дръж вдясно и мини два квартала.

Шофьорът, с дълга бяла коса, облечен в светлосив костюм, включи на скорост и каза:

— Това не е близо до Съдебната палата, предполагам.

— Не — отвърна Коган, — мястото представлява само една голяма дупка. Купища строителни машини, това е всичко. По всяко време трима или четирима дремят в колите си, опитвайки се да се стоплят.

Шофьорът зави по Тремънт Стрийт и каза:

— Той беше много разтревожен. Когато казах, че съм се обадил и Дилън е казал да се видя с теб, той беше много разтревожен. Как е Дилън?

— Не е добре — отвърна Коган. — Дойде в понеделник, беше отсъствал около три седмици и се върна чак в понеделник, та беше възложил на един човек да дойде и да му поеме нещата. Не мисля, че си е бил у дома във вторник и сряда. Вчера ми се обади и ми каза, че онзи, когото бил наел, му съобщил, че е много зает и дали не можело да хвана някой друг. Така и направих. Той и днес не е тук. Докторът каза, че ако понесе нещата добре, ще изкара около две и половина седмици в болницата и ако се справи, тая седмица трябва да е добре. Така че вече е налице, ама изглежда много зле. Видях го вчера. Още му бият инжекции в ръката и ми вика, че това много го е изнервило. Продължава да не пуши, макар че сигурно щеше да е по-добре, ако пушеше. Каза, че се чувствал така, сякаш някой му е забил нож в гърдите.

— Значи явно няма да може да хване работа много дълго време.

Шофьорът спря на червения светофар на кръстовището с Шиланд Стрийт.

— За момента е абсолютно сигурно, че не става за нищо — кимна Коган. — Аз лично си мисля, че е в много лоша форма. Да ти кажа, всеки път, когато се виждах с него, все хленчеше колко зле се чувствал и всичко останало, стомахът му хич не бил наред или пък ако не беше това, беше нещо съвсем друго. Но в момента той наистина е болен и човек може да го разбере, защото не говори нищо, ако не го запиташ направо. Но даже и тогава той наистина не иска да говори за това. Мисля, че и самият той се тревожи.

Светофарът светна зелено и торонадото пресече кръстовището. Шофьорът се обади:

— Каза ми, че когато чул, че Дилън не може да свърши работа, трябвало да говоря с човека, когото той ще изпрати.

— Като стигнеш там до киното, виждаш ли го, като стигнем тим, ще видиш място за паркиране.

— Ти ли си въпросният човек? — запита шофьорът.

— Дилън ми съобщи къде ще бъдеш и ми каза да дойда тук и да те чакам — отвърна Коган. — Огледах всичко, не видях никой друг, който да отговаря на описанието.

Шофьорът паркира торонадото след един розов „Седан Тъндърбърт“ и каза:

— Преди два дни са ударили игралната зала на Тратман.

— Чух за това. Май са прибрали някъде към 53 бона.

— Ами там някъде, към 50 бона. Две момчета.

— Аха — каза Коган.

— Ти или Дилън да сте чували нещо за двамата?

— Човек чува какво ли не. Аз например чух, че били с маски.

— Вярно е.

— Значи е възможно да не са били момчета.

— Били с дълги коси — каза шофьорът. — Хората видели как им се подават изпод маските.

— Виж, тъща ми е болна и трябваше да отидем да я видим в неделя, така че трябваше да ходим на църква, и дано на дъртата вещица вече да не й хрумват такива идеи. Та, свещеникът също имаше дълга коса. А може да са сложили перуки или нещо подобно. Няма как да сме сигурни.

— Ами били облечени като момчета. Били сложили якета и вонели като скунксове, така каза Тратман.

— „Така каза Тратман“ — изсмя се Коган. — Да не искаш да ми кажеш, че само тия двамата вонят?

— Тратман също така каза, че единият, дето говорел, имал момчешки глас — уточни шофьорът.

— „Така каза Тратман.“

— Доколкото ми е известно, слухът на Тратман си е наред, също и носът.

— Така е — съгласи се Коган. — И аз не съм чувал да има проблеми в тая област.

— Когато обаче говорих с него…

— Ти си разговарял с Тратман? — прекъсна го Коган.

— Не, разбира се, че не. Тратман се обадил на Канджелиси. Говорили си и после и аз говорих с него.

— О — леко се учуди Коган.

— Това важно ли е? — запита шофьорът.

— Вероятно не. Само се чудех как така Тратман е решил да ти се обади. Аз не бих го направил.

— Е, аз си имам приказка с него.

— Ти имаш — каза Коган, — но аз си нямам, а освен това не те познавам, знаех, че има някакъв човек, който поръчва, разбира се, но до този момент не съм чувал за теб през живота си. Просто ми се струва много странно, това е цялата работа.

— Добре де, не разговарях с него. С Тратман имам предвид. Обаче снощи разговарях с човека, а също и тази сутрин.

— Значи всъщност никой друг не е разговарял с Тратман за тази работа — обобщи Коган.

— Само Канджелиси — каза шофьорът. — Тратман му се обадил от залата, но не успял да го намери и събудил жена му.

— Така, значи до този момент всичко, с което разполагаме, е онова, което Тратман казал на някакъв човек. И въз основа на това трябва да хукна и да пипна за вратовете двамата хлапаци само заради някакъв си лаф, който Тратман бил казал на някого, с когото аз не съм разменял и дума.

— Той не каза това. Каза, че трябва да се обадя на Дилън, след това аз говорих с него и той ми каза, че трябва да говоря с човека, който Дилън е изпратил, и да чуя какво мислиш, предполагам, че точно ти си тоя човек. Какво мислиш, че трябва да се направи в момента?

— Какво е станало със Зак? — запита Коган.

— Не съм напълно сигурен. Имали са някаква разправия. Мисля, че става въпрос за начина, по който Зак е подал искането за издаване на някакво удостоверение. Беше пестелив в думите, но ми каза, че повече не може да го представлява. Аз естествено след това позвъних на Зак.

— Зак е работил с него дълго време. Разговарял съм много със Зак.

— Всъщност не толкова дълго. Някъде към пет години, не повече. Когато започнал за пръв път, бил с Макгонигъл.

— Магу ли? — запита Коган. — Той дойде тук заради един човек и на практика трябваше да го вкарат в съда и едва ли не в ковчег.

— Бил е някакъв голям кутсуз — обясни шофьорът. — А когато е бил с Макгонигъл, това вероятно е било още преди да се родиш. Според Зак, така както ми представи нещата, той нямал толкова проблеми тогава. В действителност това е било преди да имат нужда от адвокатска помощ. Но тогава е имал под ръка Миндиг, след това ползвали помощта на оня пич от Ню Йорк, Мендоса. „Беше добър бизнес — разказа ми Зак. — Пет години бизнесът си беше добре. Човек може да остане без нерви, ама паричките са добри.“ Защото според Зак, разбираш ли, когато нещата не се получат така, както той иска, значи си виновен ти и тогава той си намира нов адвокат.

— Зак беше човекът, с когото се наложи да разговарям — каза Коган. — Стабилен тип. Той ми помогна да си организирам бизнеса. Предай му поздрави от мен, ако го видиш.

— Ще му предам. А сега какво да му кажа?

— Игралните зали в момента са затворени, нали? — запита Коган.

— Повечето от тях — отвърна шофьорът. — Някой се обадил на Теста и той му казал, че много му се иска да види на кого му стиска да изиграе този номер и пред него. Ето защо предполагам, че още не е затворил. Всички останали обаче хлопнаха кепенците.

— Същото нещо, което се случи и предния път.

— Временно е. Той ми го каза. Каза ми веднага след като разговарям с теб, да разговарям с момчетата, да им кажа какво искаш. Или по-скоро с Дилън. По замисъла трябваше да е Дилън.

— Аз говорих с Дилън — каза Коган.

— И какво измисли той?

— Ами първото нещо, за което всеки би се сетил при такава история.

— „Това е за втори път“, това му бяха думите.

— Случило се е и преди. Преди четири години и сега отново пак става същото.

— Доколкото разбирам, онзи път човекът, всъщност организирал работата, е бил самият Тратман — каза шофьорът.

— С двама индианци. Направил голямо представление, но всъщност той стоял зад него. Дилън каза, че Тратман няколко пъти се хвалил с това.

— И никой нищичко не е надушил.

— Не и докато сам не се похвалил.

— Е, този път малко са го пообработили — каза шофьорът.

— Веднъж. Ударили го веднъж. Веднъж. Мисля си, че ако бях Тратман и си повтарях номера, вероятно щях да уредя да ме цапнат веднъж-дваж за маскировка.

— Добре, а сега? Какво мислиш? — запита шофьорът.

— Още не знам достатъчно, за да реша — отвърна Коган. — Защото не е задължително, но все пак е възможно този път да са били две странични момчета. Може и да е бил самият Тратман. Но пък може да са били хлапаци, дето да са чули за номера му. Така че и едното, и другото е възможно. В последно време Марк харчи доста, като едното нищо може да си е помислил — що пък да не повторя номера, едва ли някой ще ме заподозре, че пак съм бил аз. Ходил ли си някога там?

— Не — отговори шофьорът.

— Да ти кажа ли нещо? Никой от нас никога не е ходил там. Никой, освен Тратман. Просто там не е място, което порядъчните хора посещават. Освен това, когато почнах да проучвам нещата, Дилън спомена един пич, с когото той се познава. Бил лежал в Уолпол и когато излязъл, го обучили как да изгради бизнеса, та доста се занимавал с такава работа. Дилън предположи, че е възможно този човек да е свършил и някоя работа на Тратман. И тогава му се обадих. Сградата е навряна на майната си в горите, има цели 86 стаи, и като изключим залата на Марки, там няма никакъв друг бизнес. По средата на седмицата хлапаците, дето използват стаите, всъщност там продават дрога. С това се занимават. Говорих с Гордън и той ми каза, че когато заведението отворило за пръв път, сложил там две от момичетата си. „Направо пощръкляха. По цяла нощ само киснеха на бара абсолютно самички и само пиеха. Единственият мъж около тях беше барманът. Трупат сланина и губиш сума ти пари, някакъв ад беше.“ Сега мястото се оживява леко през уикендите, обаче пък тогава мъжете идват с момичета. „Или някакви шибани аматьорки — вика Гордън. — Напоследък шибаните аматьорки и шибаните негърки не ти оставят много място за бизнес.“ А през седмицата? Направо забрави. Пълна суша. Там дори и обикновени хора не ходят, толкова е зле.

Коган се замисли, после продължи.

— Сега, като се сетя за тази работа, нямам абсолютно никаква причина да предполагам, че тоя тип ме пързаля. Я си помисли? Кога свършват игрите вечер? Някъде около полунощ, нали?

— Някъде към единайсет и половина, предполагам — отвърна шофьорът.

— Точно така. Те отиват там и гледат, че повечето лампи светят. „Там става добър бизнес — казва ми Гордън. — През цялото време залата е пълна почти. Само дето това е единственият бизнес там.“ Така че тия момчета, ако наистина са били момчета, отиват точната вечер и влизат в точната зала, където е играта, вратата е отворена и те обират мангизите на всички. Какво ще кажеш за това?

— Тратман си призна, че в последно време бил почнал да става малко безгрижен. Вместо да отворят прозорците, оставили вратата отворена да влиза малко чист въздух, така ми каза.

— Може. Обаче човекът, който ръководи залата, в никакъв случай не трябва да се отпуска, нали така? Той е длъжен да предвижда всякакви такива случаи.

— Бил в кенефа, когато ония влезли — уточни шофьорът.

— Пет пари не давам къде е бил. Не си е вършил работата, която е бил длъжен да върши, но така или иначе, тия двамата юнаци са били наясно с това. Знаели са, че няма да го има, и са знаели къде да го намерят.

— Съгласен съм.

— Така че за момента няма голямо значение дали Тратман го е направил или някой наистина го е ударил.

— Няма ли?

— Не и за Тратман. Оттук трябва да почнем. Започваме с Тратман и се захващаме здраво с него.

— Чакай, чакай малко.

— Ще почакам и една седмица, ако искаш — рече Коган.

— Ще трябва да разговарям с моя човек, преди да пуснеш в действие плана си, какъвто и да е той.

— Ами разговаряй с него. Аз имам да върша много работа. Предай му, че съм казал, че трябва да разговаряме с Тратман и да го чуем какво ще ни каже.

— Мисля, че той не би имал нещо против — предположи шофьорът.

— Говори с него — каза Коган. — То и без това не можеш да направиш нещо друго, доколкото разбирам.

— Ще ти го кажа още сега. Той няма да е съгласен да направи нещо съществено само заради подозренията ти. Притеснява се да не стане някаква грешка, която да сговняса нещата още повече.

— Знам.

— Последния път, когато се наложи да обработим един тарикат, това стана, въпреки че и двамата бяхме против — каза шофьорът, — и веднага щом онзи успя да стъпи на краката си, хукна във ФБР и започна да дрънка лъжи, от които ушите ти ще почервенеят. Извади голям късмет, че на свидетеля му се дръпна лайното, когато го изправиха пред съда. Ама да ти кажа, за да стигнем до този резултат, се наложи да се бръкнем в джоба бая дълбоко. Така че този път никой не иска да прекаляваме. Кой ще я свърши тая работа, ти ли?

— Да свърша коя работа? — запита Коган.

— Да си побъбриш малко с Тратман.

— Ами, мога да го направя. Двамата с Дилън обаче говорихме по този въпрос и решихме, че е по-добре да не го правя. Може да се окаже по-добре Марки да не проявява излишно любопитство към мен точно в тоя момент.

— Моят човек ще иска да знае.

— Няма проблем — отвърна Коган. — Кажи му, че съм разговарял с Дилън и сме се спрели на Стив Каприо и брат му Бари.

— Дилън познава ли ги? — запита шофьорът. — Ползвал ли ги е и преди?

— Дилън ги познава. И аз ги познавам. Бари беше с мен при оная работа в „Осата“. Той е голям задник, но инак е голям боксьор, бая озори оня пич от полутежка категория, който трябваше да победи, за да спечели титлата. Стив е точен човек. Ще свършат всичко, което наредиш.

— Имам предвид сега.

— О, разбира се. Вие, момчета, винаги имате нещо предвид. Все трябва да имате нещо предвид. Не съм много навътре в нещата, но говоря с много хора и съм наясно. Сега как ще организираме работата? Ти ли ще ми се обадиш?

— Значи ето какво ще направим — каза шофьорът. — Аз ще говоря с него да видя какво има да каже и после ще се чуя с Дилън.

— Окей. Значи мислиш, че Дилън е в достатъчно добра форма, за да се справи.

— Не. Нали ти ми каза, че той не можел.

— Дилън ти е казал, че не може да поеме случая. Нали заради това двамата с теб разговаряме сега.

— Да — потвърди шофьорът.

— И така, значи имам предвид следното — каза Коган. — Ако искаш Дилън да свърши работата, обаждаш се на Дилън. Нямам възражения. Ако искаш аз да свърша работата…

— Аз ти се обаждам.

— Не, аз ти се обаждам — натърти Коган. — Почти през цялото време съм навън. Аз ще се свържа с теб.