Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cogan’s trade, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Тодор Стоянов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sqnka (2018)
- Корекция и форматиране
- Silverkata (2020)
Издание:
Автор: Джордж Хигинс
Заглавие: Убивай ги нежно
Преводач: Тодор Стоянов
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: intense; Локус Пъблишинг ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 11.01.2013
Редактор: Нина Симеонова
Коректор: Цветана Грозева
ISBN: 978-954-783-182-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2541
История
- — Добавяне
2
Ръсел спря на втората платформа в метростанцията на Парк Стрийт на около метър от Франки.
— Добре — каза той. — Тук съм, тръгваме ли?
Франки се облегна на една от червено-белите колони.
— Зависи.
— Не зависи от мен. Станал съм в пет и петнайсет. Като пребит съм. А и освен това има шанс да чукам, ако не ходим там.
— Хората вече не чукат ли през нощта? — запита Франки. — Сестра ми, когато бяхме деца, човек можеше да я задържи вкъщи вечер, само ако беше вързана. Сега излиза всеки вторник и сряда следобед. Карам там вече пета седмица, а през деня никаква я няма.
— Трябва да е някой пожарникар — предположи Ръсел, — някой, дето кара нощни смени в пожарната. Трябва да е млад, щом не излиза през уикендите.
— Или пък някое шибано ченге. Същата работа е и ако излиза с ченге. Казах й: „Не че ми влиза в работата, Санди, ама хич не ми се ще да се въргаляш с някое шибано ченге, това е всичко“. А тя само ме стрелва с поглед. „Че какво? — казва тя. — Че какво повече от ченгетата имате вие?“ Стана ми жал за нея.
— Би трябвало да ти стане жал за самия тебе.
— Стана ми — каза Франки. — Все не успява да си намери някой свестен. Не че е нещо грозна, хич не искам да кажа такова нещо. Просто си няма късмет, това е.
Ръсел изсумтя.
— Никой никога не вади късмет. Голяма новина ми каза. Говорих с онова момиче, иска после да отида при нея. Викам й, че имам работа на едно място. Може тая вечер. А тя — имала била работа. Излизала късно. Хич не ме е грижа. И аз съм работил до късно преди. Тя е медицинска сестра. Разправя ми: „Виж, цял ден мия задници на разни дъртаци и всичко останало. И си мислиш, че след такъв ден ми се чука, така ли? Туй ли ти е на акъла? Е, не ми се чука“.
— Бива си я — каза Франки. — Ама щом ти върти номера, по-добре си хвани някоя от обява във вестниците. Ама че парче. Сякаш са наврели две шепи стъклен памук в оная й работа.
— Виж какво. Почти четири години лъсках бастуна. Можех да изчукам и змия, стига само някой да я хванеше и да я държеше. Тия парчета са окей, само дето не трябва да ги изнасилваш, нали разбираш? Не можем без шибаните им дупки.
На платформата от другата страна на релсите се появи едър мъжага. Беше облечен в бял работен комбинезон и носеше бяла пластмасова кофа. Той се извърна и се втренчи в покритата с плочки стена. Постави кофата на пода. Сложи ръце на кръста си. На стената с червен спрей бяха изписани разкривени букви високи близо четирийсет сантиметра: САУТИ ДА ГО ДУХА. Той се приведе и извади от кофата стоманена четка и бутилка разтворител.
— Иска ми се да можех да гледам на нещата по тоя начин — каза Франки. — Не мога да се съсредоточа върху каквото и да е. Мислех си, само да успея да се измъкна от шибаната пандела, най-добре ще е да скрият някъде всички жени от града. Обаче знаеш ли какво правя сега? Спя през цялото време. Най-добре ще е, ако никой не ме търси за нищо, за момента това е най-доброто за мен. Само да къртя, да къртя и да къртя. Затова и тая работа ме тревожи, щото не знам какво си е наумил Джони. Честно да ти кажа, той си е малко побъркано копеле. Но поне има някакъв план. А аз нямам. Той още като излезе, веднага започва да се оглежда за някой удар. А на мен в главата ми се въртят само кинти. Господи, само да можех да набарам отнякъде малко мангизи. Тогава вече щях да си живея като нормален човек. Ама куфалницата ми не загрява как да изкарам някой долар. Дийн, зет ми, не е лош човек, не говори много. Знаеш ли какво прави той? Чете каталози. Всичките шибани каталози дето му ги пущат в пощенската кутия. Можеш ли да си представиш? Шибаният му кучи син работи, отива на работа на обед и бачка до осем и половина на бензиностанцията. И като се върне, чете каталози. Шибаните каталози с реклами на електроника. А сестра ми, докато той си скъсва задника от бачкане на бензиностанцията целия олян в масло, се чука някъде с някакъв тъпкач. И аз спя на дивана му и пия бирата му. Той не ме познава. От Мейдън е. Как ще ме знае, като е оттам? Оженили се, докато бях на топло. Но въпреки това все ми говори: „Виж, не казвай на Санди, става ли? Щото като й кажеш, тя ще почне да се чуди как така съм разбрал за тази работа. Но ако искаш малко да разклатиш ташаците, знам едно парче, тя бачка, мъжът й мисли, че тя свършва работа в полунощ, а всъщност свършва в десет“. Така че му викам, всъщност не му викам нищо де, щото Санди ще бъде първата, която да си навре носа да разбере какво става. Така че само му благодаря. Ама нямам никаква квартира, където да закарам някое парче, нали разбираш? Нямам и кола. В джоба си нямам даже и трийсет долара. А в главата ми се въртят само мангизи.
После зет ми казва, че когато двамата със Санди излязат, мога да ползвам апартамента. Как пък не, сигурно някое от хлапетата няма да стане през нощта да провери какъв е този шум, дето го дигам посред нощ, и да ме скива как чукам на дивана. Няма да стане и това е, просто няма да стане. Трябва да изкарам малко кинти, а няма как, тая работа, дето си я е наумил Джони, е единственият ми шанс за момента. Трябва да се доверя на човека.
— По дяволите! — каза Ръсел. — Трябва да му се доверим. Аз искам да му се доверим, само дето той не иска да споделя нищо пред мен. Шибаняк, не ме бил харесвал. Пет пари не давам дали ме харесва или не. Нямам намерение да се навирам в нещо, дето изобщо не знам какво представлява и какъв ще ми е процентът. Правил съм я тая глупост и преди, но край, дотук с тия простотии. Оттук нататък искам всичко да е точно, да е ясно какво ще правим, как ще го правим, аз работя така. Сигурно ще отнеме повече време, докато си изясня нещата, но иначе не се хващам. Вече искам и другите да са точни с мен. Нямам никакво намерение да му седя мирно на този Амато и да му търпя лайнарщините.
— Добре — съгласи се Франки. — Слушай ме сега какво ще ти кажа. Можеш да участваш в работата или да се откажеш, твоя си работа. Аз обаче не мога да се откажа, тука има най-малко по десет бона на човек. Ти може и да нямаш нужда от тия пари, твоя си работа. Но на мен ми трябват. И няма къде другаде да ги изкарам. А ти имаш.
— Няма да изкарам десет бона от тази работа — промърмори Ръсел, — пет, може би седем. Но не и десет. Ако изкарам десет, ще изчезна яко дим, все едно никога не съм бил тук. Знам точно какво ще направя с толкова пари в джоба. Но не мисля, че ще ми даде десет бона от тази работа, дето е намислил да я прави. Аз, така или иначе, тия мангизи мога да ги изкарам от това, с което се занимавам, може да ми отнеме и повече време, ама се иска кураж, нали разбираш? Това е нещо, което си го намислям и си го свършвам сам. Пък че онзи нещо не ме бил харесвал, негова работа. Няма да му целувам задника. Да го духа. Това си е ваша работа. Твоя и негова. Ако имате нужда от мен за тая работа, ще дойда. Той е пичът с големите планове. Няма проблеми. Ако пък искате да си намерите някой друг, пак нямате проблеми. Пет пари не давам.
От Кеймбридж пристигна синьо-бял влак. Вратите се отвориха. Олюлявайки се, някакво дърто пиянде се втурна напред и без да обръща внимание на отворените врати пред него, се мушна в отворените пред Ръсел и Франки. Беше с черни панталони, с бяла риза и зеленикаво сако на карета. Не се беше бръснал от няколко дни. Върху лявата му буза се надигаше солиден червен оток. Лявото му ухо беше окървавено. Черните му обувки бяха разръфани отпред и пръстите му се показваха от тях. Успя да измине по-голямата част от вагона още преди вратите да се затворят. Наведе се, посягайки с лявата си ръка към извития ръб на оранжевата седалка. Кокалчетата му бяха окървавени. Рухна в седалката. Вратите се затвориха и влакът потегли към Дорчестър.
— Добре се е надрусал — каза Ръсел. — Сигурно се е бил при някой негов приятел.
— Паднал е в киреча — предположи Франки. — Баща ми обикновено се прибираше така. Беше много странно копеле. В дните, когато получаваше заплатата си, нямаше никакви проблеми. Бачка цял ден, получи си чека, прибере се вкъщи, даде го на майка ми и излизат да пазаруват вечерта. Приберат се, гледат телевизия и изпие по някоя бира. Две бири най-много. Повечето пъти, като слизах от спалнята сутринта, намирах чашата с прокиснала бира на масичката до креслото му. Спомням си какво си казах първия път, когато я опитах. Как е възможно хората да пият такава пикня? И на другия ден пак си отива на работа. И много пъти все така. Нищо особено. Прибере се вкъщи и чете нещо или гледа телевизия. Не беше от много приказливите…
Франки се замисли.
— Понякога обаче не знаеш какво става, не се прибира вкъщи. А той винаги знаеше кога да го направи. Защото, когато не се прибереше до седем и половина, когато закъснееше, майка ми си губеше акъла. Хукваше да го търси, четеше молитви и всичко останало. И тогава отиваше да провери в кухненския шкаф. Там държаха парите, които им оставаха след пазаруването. В една кутия от фъстъчено масло. А когато той не се прибереше, кутията винаги беше празна, винаги. Нямаше го най-малко три дни, а когато се прибереше, винаги изглеждаше така. Винаги беше паднал в киреча.
Спомням си последния път, когато беше в клиника. Аз трябваше да го откарам там, а повечето пъти майка ми вършеше тая работа. Тогава тя ми каза: „Вече си на двайсет. Оттук нататък ти се грижи за него. Аз вече нямам сили, до гуша ми е дошъл. Ти го закарай там“. И аз го закарах. В клиниката на доктор Мърфи. Настаних го, а той залян до козирката. Тъкмо си беше направил ново чене. И нещо почна да ми приказва, знаех какво се опитва да ми каже. Искаше да му махна зъбите. Беше платил двеста и шейсет долара за ченето си. Какво, по дяволите, щях да правя с ченето на моя старец? Най-много да го загубя. И му викам на санитаря: „Виж, той така или иначе ще го затрие нейде, така че по-добре се погрижете за ченето му“. И те му ги сложиха в една кутия, видях ги, когато го направиха.
Франки спря за малко, после продължи.
— Седмица по-късно отидох да го видя. Искам да ти кажа, че го обичах това старо копеле. Никога не е удрял човек. А Санди направо го правеше луд, чекнеше се къде ли не и с кого ли не, а той нищо не можеше да направи. Не беше лош човек. Така че отидох там и се видях с него.
Обикновено се събираха в склада. Имаше вид, бяха наредили маси и телевизор, изглеждаше досущ като някой шибан бар. Не знам, може и така да са го искали. Получаваха питие в девет часа, едно на обяд и едно в шест, а цялото място гъмжеше от бутилки. Всеки път, когато решеше да се настанява там, старецът ми обикновено навиваше още двама и те всеки ден идваха и скриваха пиене на едно място в гората, където им кажеше той. Един ден ми разправи, че имало един, който през цялото време бил толкова къркан, че не знаел къде се намира, а пък кракът му дори не бил стъпвал в гората. И започнали да го следят по-отблизо. Той обаче не знаел, че го следят, и си идвал спокойно с колата, спирал на двора, пъхал се под нея с чаша или нещо подобно и източвал от радиатора, предварително напълнен с водка. Те мислели, че той жули антифриз. Винаги си уреждали някой да им внася торбички за клизма, пълни с алкохол. Нощем излизали и гледали в резервоарите на всички самосвали. Винаги имало някой от групата, който си кътал бирата там.
И тъй, отивам аз там и го намирам с някакъв негов приятел. Един от ония, с които той обикновено работеше. И двамата бяха на паралдехид. Чаша с вода, това му е достатъчно на човека — той си има капкомер и каничка, изсипва от материала в чашата и малко вода, и те си стоят там, отпиват си, телевизорът си върви, зяпат някакво състезание или нещо от сорта, без да знаят въобще какво гледат, цигарите им димят в ръцете и накрая догарят между пръстите им и човек усеща миризмата на изгоряла кожа. И тогава вдигаш врява и чак тогава те идват на себе си и разбират какво става. Аз им вдигам врява, а те ме зяпат и казват: „Да, да“. Оставят цигарите и си оглеждат пръстите и после пак ги вземат, нищо не усещат.
На тоя пич името му беше Бърк. И двамата със стареца ми бяха на успокоителни. И двамата воняха като скунксове. Ама страшно ти казвам, като скунксове. Оня материал, от който си правеха алкохол, мирише гадно. И моят дъртак почна да се оплаква. Изкарал бил вече една седмица там, чувствал се много добре и си искал обратно зъбите. А санитарят не може да му открие ченето, търси до побъркване, ама го няма. Чисто ново чене, а онзи не може да открие къде го е заврял. А дъртакът вече се чувства добре. Иска да плюска и ченето му трябва. А Бърк, разбираш ли, спи през целия този скандал.
Франки продължи да разказва.
— Отидох да видя човека. „Виж, викам му, старецът ми си иска ченето. Вече се е посъвзел. Няма да ухапе никого. Къде му е ченето?“ А онзи ми разправя: „Не знам къде му е ченето. Пъхнах шибаните му зъби в една кутия и кутията си е там, ама зъбите ги няма“. Двамата с Бърк дрънкат за шибаното чене, откакто бях дошъл. Просто не знаех какво да направя. Не ги ли намереха, щях да му купя ново чене.
И аз се върнах при тях. Бърк вече се беше ококорил, поне зъркелите му бяха опулени, а пък моят старец вече съвсем се беше разпищолил и направо произнасяше реч като предизборен политик, даже и без зъбите си. „Ама че шибано място. Човек идва тук и му отмъкват зъбите, шибани копелета“, дъра-бъра, само плямпа как бил останал без зъби, а Бърк през това време започна да се надига все повече и повече и накрая започна да се кикоти като луд. Той пък имал два комплекта ченета. Неговите и тия на моя старец. Е, тогава си помислих, че старецът ми ще го убие като едното нищо. Измъкна ченето от устата на Бърк, изтри си го в ръкава, пъхна си го в устата, и старото копеле вече почти изтрезня. „Виждаш ли? — вика ми той. — Виждаш ли, дребно лайно такова? Вземи се стегни и стой далеч от този шибан алкохол. Виждаш ли какво ще стане с теб? Изчезвай оттук, отивай да вадиш сериозни пари и стой далече от тоя шибан педал Бърк.“ И продължи да бъхти Бърк. Казвам ти, имаше право. Винаги съм си мислил, че има право.
— Да, ама те спипаха, докато забогатяваше — ухили се Ръсел, — точно заради оня дебел дребен плъх. А сега пак се хващаш с него и пак ще те спипат.
— Не съм се запознал с теб на танцова площадка. Набий си го добре в главата. Ти пак си изнасилваш късмета и също могат да те спипат.
— За това, което правя ли? — запита Ръсел.
— Няма значение. Колко имаше по-рано?
— Година и половина.
— Плюс онова, което са ти дали за извършването му. А всички хора там ще ти вземат здравето задето си крал кучета, за Бога!
— Да ти кажа ли нещо? — каза Ръсел. — Обзалагам се, че няма да го направят. Обзалагам се, че дори няма да ми пръснат задника за това. Ами това е най-лесната работа, която човек може да свърши. Например тази сутрин отидох в Съдбъри. Много тъпи лайнари. Качват се горе, после слизат по стълбите и пускат кучета. Не знаят какво правят. Седя си там и си мисля, че мога да паркирам в двора им, стига само да поискам, а те няма дори да ме видят. Пускат куче, което струва четиристотин долара, точно от вратата до теб, то лае, лае, лае, аз му викам: „Ела тук, момчето ми, ела тук“. Помахвам му с едно парче месо и то веднага скача при мен. Ха си се опитал да влезеш в къщата му и то да е там, сигурно ще ти отхапе крака. Но му покажи едно парче евтино агнешко месо за осемдесет цента и само след две минути вече е твое. Днеска отмъкнах един лабрадор, много красив пес, скача върху месото и пуска лиги навсякъде, размахва опашка като вентилатор, щастливо като прасе в лайна, защото яде месо и го чешат между ушите. Това куче направо вече умира за мен. Нали говорим за пари, чак в събота ония тъпи копелета ще разберат, че то е изчезнало, а следващата седмица ще го шитна във Флорида за два стотака, без дори да удрям човек по главата. Фасулска работа.
— Какво са две стотачки — изсумтя Франки. — Джони говори за по десет бона на калпак.
— Да, ама той не каза как ще ги пипнем тези парички, щото е готов да напълни гащите, ако се наложи да го прави сам, и иска ние да му свършим тази работа и да си рискуваме задниците, а той да си седи на безопасно място, без да прави нищо. Не го чух да споменава нещо конкретно. Изведнъж реши, че трябва да се ядоса, защото някой бил вземал нещо или пък бил правил нещо и не знам к’во си.
— Каже ли, че някъде има нещо за гепване, значи то е там — каза Франки. — И ако те наеме да свършиш работата, човекът с право се тревожи да не се обърка нещо и да я осереш, това е всичко. Не може да го обвиняваш за това. Негово право си е.
— Аха. Много е внимателен, няма що. Колко ти лепнаха последния път, когато те прецака? Някъде към шейсет и осем месеца, нали?
— Пет години и половина. Вината не беше негова. И той лежа, не забравяй.
— Нищо не забравям — възрази Ръсел. — Нали той беше човекът, който организира тогавашната работа? Сега пак има нова блестяща идея. Добре. Аз и Кени, дай ми още една седмица с Кени, ще сме събрали към двайсет добри кучета и ти гарантирам, че коката ще бъде там, а аз ще бъда при коката, ще си гушна мангизите и изчезвам. След един месец си купувам мотор „Мото Гуци“ и вече никой няма да ми дава акъл.
Един сребрист влак пристигна от Кеймбридж. На червената табела отпред пишеше КУИНСИ. Той скри гледката към едрия мъж, който тъкмо приключваше с изтриването на последната буква от САУТИ и започваше с Д от останалата част на надписа.
— Да разбирам ли, че се отказваш? — попита Франки.
— Ето какво — каза Ръсел, — иди и се виж с човека. Виж дали можеш да измъкнеш от него някаква информация. Аз ще съм наблизо. Ако разбереш за какво става дума и проявяваш интерес, окей. Ако решиш да участваш, всичко е наред, идвам и аз. Без да се интересувам. Ако обаче продължава да настоява да ме изриташ, не ме брой. Нямам намерение да си губя целия следобед с тъпотиите му. Със сигурност няма да го направя.