Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cogan’s trade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sqnka (2018)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Джордж Хигинс

Заглавие: Убивай ги нежно

Преводач: Тодор Стоянов

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: intense; Локус Пъблишинг ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 11.01.2013

Редактор: Нина Симеонова

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-182-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2541

История

  1. — Добавяне

7

Франки паркира тъмнозеления си седан пред школата за шофьорски курсове на Амато и излезе от колата. Носеше кадифени джинси цвят каки, вмъкнати в ботуши, бял пуловер с висока яка и двуреден сив блейзър. Заключи седана и влезе в школата.

— Е, има още какво да се оправи по тебе, но сега вече си по-добре. Особено косата ти. Само дето малко си попрекалил с лака — каза Амато.

— Не ползвам лак — отвърна Франки. — Да не съм ти някакъв шибан педал. Това е гел. Бръснарят ми го даде.

— Следващия път си намери друг бръснар — посъветва го Амато. — Гледам, че си се сдобил с кола.

— Никога не съм си падал по тролейбусите.

— Колко се бръкна за тая?

— Осемнайсет стотака — отвърна Франки. — Плюс шибания данък продажби, разбира се. В добро състояние е.

— Май нещата вече са малко по-добре.

— Нещата са далеч по-добре — каза Франки. — Снощи излязох с това момиче, имаше къде да я заведа и с какво да я заведа. Е, имах и малка разправия с оня юнак от изправителния център. Не му загрява куфалницата, че трябваше спешно да си прибера шофьорската книжка. Така че се наложи да говоря със зет ми и се върнах да си прибера нещата. Казах му: „Ако някой те пита нещо, дал си ми пари назаем, ясно?“. А той ми гледа колата. „Няма да те питам нищо — вика ми той, — ама ти изведнъж се оправи, хей така.“ После човекът ме огледа и каза: „Хубави дрешки“. Аз пък му казвам: „Виж, последния път, когато бях при теб, ти никак не ме одобри, изглеждах ти като някакъв скитник. Реших, че трябва да се оправя. Така че натиснах моите хора вкъщи и те кихнаха малко мангизи, и сега вече не изглеждам като някой излязъл от камион с пилета. Ама сега пък и това като че ли не ти харесва“. Да, беше страхотно.

— Къде живееш? — запита го Амато.

— Намерих си едно местенце в Норууд. Само студио е, всичките мебели си бяха вътре. Само дето е на Шосе 1, но на кого му пука, че е шумно, нали разбираш? Шумът си е отвън.

— За чий си се забил чак на майната си? — попита Амато. — На пич като теб не му е там мястото. Аз поне бих си намерил някое местенце около Бостън.

— Ами какво да ти кажа, евтинийка, нали разбираш? Плюс това там се познавам с много момчета от града. Ето например, нали бях в Бостън, зет ми през цялото време ми се изтърсваше на главата и ползваше квартирата, и в един момент на Санди й падна пердето и си го изкара всичкото на мен. Седнах и размислих, че ще си имам по-малко главоболия като съм по-далеч от тях. А пък оня боклук от изправителния център се разпени, представяш ли си? „Ама как така сте отишли в Норууд, какво правите там?“ Пък аз му викам, че там имам един приятел, дето ще ми осигури бачкане, та за туй. Ще му пазя къщата, пък онзи в замяна ще ми смъкне от наема и освен това пак мога да си намеря още допълнителна работа, за да не върша глупости.

— Да не мислиш, че ще ти се вържат на сладките лафове — каза Амато. — Можеш да си заложиш прелестния задник, че още на следващия ден ще хукнат да проверяват дали си им казал истината.

— Ами да му се обадят — отвърна Франки. — Той ще потвърди всичко. Ще им предаде каквото съм им казал. Аз съм инженер, но поддръжката в компанията „Хес-Лий-Апартмънс“.

— Ти си един най-обикновен портиер.

— Ами да, портиер — съгласи се Франки.

— Колко е това като мангизи?

— Ами, някъде към 50–60 долара на седмица. Само че си мисля, че не трябва да ходя много често, за да си вземам заплатата, нали разбираш? Аз му казах на този приятел, че току-що съм излязъл от панделата и само след минута ме свърза с главния им шеф, един грамаден откачен евреин. Това беше негова идея.

— Той се ебава с данъчните — каза Амато.

— Знаеш ли колко ме боли гъзът за тая работа? Мисля си, че там някъде си води някое парче да чука. Не знам. А и ми е на оная работа.

— Добре, оттук нататък какви планове имаш? — запита го Амато.

— Ами, нали разбираш, вече като се поуспокоих, реших, че трябва да обсъдим тази работа с тебе. Да ти кажа, имам си нещо наум, и споделих с Ръсел някои неща. И той си има някои неща наум, но не искам да се захващам с нищо, докато не разберем дали от туй, дето го мислим, ще излезе нещо. А вече като гледам, нещата са почнали да се нареждат. Затова идвам при теб.

— На Тратман са му скъсали задника от бой — каза Амато.

— Това имах предвид. Та се чудех, какво може да измислиш?

— Няма какво да измислям. И да ти кажа ли защо мисля, че няма за какво да си блъскам главата? Тая сутрин се отбих в „Скуеър“. Влязох вътре и си взех вестника. Видях и двама познати. Преди винаги правех така и още на мига, след като излязох от панделата, пак почнах да го правя. Като ония старци съм, нали разбираш? Още не са станали сутринта и хукват към бара да си пият кафето и мастиката. Само че аз не си падам по кафе или мастика, и вместо това си вземам вестник. Просто ми е навик. И отдавна също ми е навик да се отбивам в „Бринк“ всеки петък сутринта. Прибирам си кеша за фабриката на Армстронг. Правя го сигурно от петнайсетгодишна възраст.

— Стига бе — каза Франки.

— Ами това искам да ти кажа. Колкото и да си блъскам главата, не стигам до нищо. Като изключим барбута, нищо.

Франки се съгласи.

— Ами и аз така го виждам. Аз лично мисля, че който и да се опита да се промъкне покрай рибния щанд на Били, ония юнаци там след секунда ща му направят мечка. А пък на това място уличката е много тясна, няма и метър, обзалагам се.

— Ти да не си ходил пак там? — запита го Амато.

— Отбих се там завчера вечерта — отвърна Франки. — Чух за Тратман. Не че му мисля злото на Тратман или нещо такова, ама хич не ми пука за него, нали разбираш? Работата стана така, както каза. Просто вече не ме свърта на едно място. Сърбят ме ръцете да хвана нещо ново. И нещо ме човърка, нали разбираш? Обикновено който излезе от панделата, измисля нещо и ако го планира точно и го свърши както трябва, работата става. После обаче се отпуска и го хваща мързелът. И много скоро свършва мангизите. И тогава изведнъж се стряска и вика: „Ей, какво стана, бе?“. И хуква да изкара някой долар. И, разбира се, претупва работата и го пипват за врата. И после пак по етапния ред. Не, мерси, не щем повече кяр.

Франки продължи:

— И аз започнах да размишлявам. Ето, Джони се оказа прав за оная работа, всичко мина точно, сега си имам и мангизи, може би ще е прав и за другата. Така че отидох и огледах мястото. Разбира се, отидох, когато не играеха, мисля, че беше вторник или нещо подобно, и пазвантите ги нямаше, нали разбираш? Тъй че вдругиден няма да е така. Мисля, че трябва да бягаме от тази работа като дявол от тамян, Джони.

— Може и да имаш право — каза Амато. — Това ми е друг навик. Поне съм наясно с това. Когато не мога да измисля никаква друга работа, в главата отново започва да ме човърка барбутът или „Бринк“. Сърбят ме ръцете да го направя, разбираш ли? Изглежда да е фасул ска работа, само дето не е. И двете не са проста работа. Обаче и в двете има страшно много мангизи. А и винаги мога да използвам част от тия мангизи дето ги изкарахме.

— В главата ти май пак са забръмчали бръмбари, а? — попита Франки.

— Виж, Франки, блъскам си главата в стената, това правя. Не знам какво става с мен. Не съм глупав, нали разбираш? Май последната хубава година, която съм прекарал, знаеш ли кога беше? Все не ми излиза от главата. Хиляда деветстотин шейсет и втора, можеш ли да си представиш? На следващата година — пълна суша. Даже извадих страшен късмет, че не влязох в панделата. И си заложих главата с нашия удар. Затова и го направих.

— Ами точно това е едното от нещата, които и на мен не ми дават мира — съгласи се Франки.

— Господи, направо не знам. Сещаш ли се за ония, дето удариха онова място на южния бряг завчера? Банда дебили, не знам кои са били. Изброих шест ченгета да обикалят там и да душат, и ги изчаках да видя дали някой няма да се пръкне и да ме види. Оттук нататък каквото и да се случи нещо от този род, копоите ще почнат още по-силно да душат подире ни.

— Нека си душат. Мисля си, че в оная работа, когато ни вкараха вътре, Мати ни издъни.

— Наистина — съгласи се Амато.

— Ако бяхме взели някой друг вместо него, все щеше да има малко повече акъл да не осере нещата.

— Така е. По дяволите, първия път даже Доктора си свърши работата както трябва.

— Така беше — каза Франки. — А другата работа беше, че май се хванахме с прекалено много хора. Това е другото нещо, което все не ми дава мира. Мисля си, че двама души са напълно достатъчни да свършат работата. Нужен е един, който да намисли цялата работа и да я планира точно, а другите, дето никой не ги знае, дето никой не ги е виждал там, да свършат работата. Щото иначе като си имаш работа с много хора, не можеш да ги държиш под контрол, нали разбираш?

— Тука няма как да стане.

— Не това ми беше на ума. Мислех си за една работа около Таунтън. Какво ще кажеш?

— Много е трудно — каза Амато. — Не мога да отскачам прекалено често там. По дяволите, губя си половин ден, ако не и повече, да бия път и да се занимавам с купища глупости, дето иначе ще ми отнемат не повече от десет минути, да си губя времето да говоря с дяла пасмина тъпи информатори, дето ми късат нервите и ми губят половината ден. И да ти кажа ли нещо? До този момент не съм получил дори и едно оплакване. Когато някой човек се захване да свърши нещо и на гърба му се натрисат цял куп галфони, дето не искат даже да си изхвърлят боклука. И да ти кажа ли какво представляват? През оная работа им е за теб. Можеш по цял ден да седиш там, да седиш, да седиш, сякаш си нямаш никаква друга работа, а те се изтъпанчили там, важни, важни, с тия пикливи женоря с големи цици и всичко останало, и до четири и половина си търкат задниците по столовете. Говорят с приятелите си как щели вечерта да се чукат във ваната или нещо такова, и после изведнъж ахват, ами то било станало пет часа и затварят телефона, а накрая ти изтърсват да си бил отишъл на следващия ден. С една дума, иди на майната си!

Амато се замисли, после продължи:

— И тук се сблъсквам със същия проблем. Никой не си върши шибаната работа. Отивам в Регистъра на шофьорските курсове, само стърча по опашки там, губя си целия ден, връщам се тук, и к’во мислиш — че тук някой нещо работи ли? Кура ми! Само си чешат езиците. Обаче Кони е съвсем друго нещо. Извадих голям късмет с нея. Докато ме нямаше, се е разпъвала на кръст с бизнеса ми, признавам го. Връщам се, а работите вървят, нещо, дето дори и не съм си го мислил. Но всичко е точно. Тя включила и децата в работата, бачкат, ама не трябва да ги изпускаш от поглед. Слезеш ли им обаче от главата само за един ден, гледай какво става.

Ами миналия месец? Миналия месец сметките излязоха почти една седмица по-късно, а чековете след повече от двайсет дни. Съдраха ми телефона от звънене. „Мистър Амато, какво става със заявката?“ И после ми изтърсват, че монтирали три нови скоростни кутии, два комплекта за тунинговане, и съм дължал за три гуми, дето трябвало да ги оправят, един от клиентите ми всезнайковци не знаел, че по пътищата има бордюри, и тоя боклук ме набута осем стотака и ми реди, че нямал нищо против да си получи парите.

И отивам аз там и гледам как мацето си седи на столчето, лакира си ноктенцата и си бъбри с тъпкача по телефона. Чакам. Аз й плащам заплатата, за Бога! Няма нужда да плямпа как щели да се изчукат след края на работния ден, денят още не е приключил и аз й плащам заплата за тая работа, представяш ли си? Ама не, трябва да изчакам да приключи. Казвам й, че работа не се върши така. Може да се наложи да извикаме аварийна кола, да стане някоя авария, а никой няма да я прати. А тя ми вика: „Мистър Амато, нямах време, бях толкова заета“. Господи! И на тая й плащам сто трийсет и пет долара всяка седмица!

— Това да не е оная с якото дупе? — запита Франки.

— Същата — отвърна Амато. — Тая тъпа кучка като едното нищо ще ме вкара в съда и си представям как ще ме изгледа съдията, като му изтърся, че съм имал парите, но не съм могъл да ги изпратя, щото не съм могъл да накарам тая слива да остави телефона поне за една минута, за да наредя да ги изпратят.

— Как е в кревата?

Амато не отговори веднага.

— Ами, бива я — каза след малко. — Но, Господи, не може да си мисли, че след като се ебе с мен, значи може да се ебе и с работата, не е права.

— Ей, никога няма да пораснеш — ухили се Франки. — Бас държа, че най-малко до първи клас родителите ти са обяснявали, че не трябва да акаш в гащите.

— Знам — каза примирено Амато. — Ама няма как да отскачам всеки ден до Таунтън. Трябва да си наглеждам бизнеса, няма начин, щото другата работа не е сигурна, нали разбираш?

— Можеш да ходиш всеки ден и да влизаш, когато е отворено.

— Да не искаш да се вмъкнеш през покрива като някой шибан Дядо Коледа? — запита Амато.

— Ъхъ — отвърна Франки. — Може да стане в неделя през нощта. През задната стена или нещо такова. Достатъчни са двама души, дето да са наясно с разположението, после някой само да отиде и да направи малка скица, и работата ще стане. А останалото вече ще се свърши на място. Достатъчно е човек да знае кое къде се намира.

— Трябва да се намериш човек, дето е врял и кипял в тия работа. Кучешкият ти приятел отбира ли нещо от алармени системи?

— Нямах предвид Ръсел — отвърна Франки. — Ако имах намерение да влизам през деня, щях да взема Ръсел. Ръсел обаче замина. С оня пич, дето крадат кучетата. Не знам дали изобщо ще се върне, и ако се върне, дали ще се захване с тая работа. Ще се пазари.

— Какво пласира?

— Не съм го питал. Кокаин, предполагам.

— Като нищо може да направи един милион от тая работа — каза Амато.

— Като нищо — съгласи се Франки. — И като нищо могат да го спипат за врата само пет минути след това и после да гние в панделата двайсет години. Тая стока е много опасна. Там си е ебало майката, нали разбираш? Там всички душат и са нащрек, и половината от тях са друсани тикви. Чух за двама души, шитнали 60 000 дози метадон на един терминал в Потъкет, и хем са много печени пичове, на излизане ги спипали десет наркомани и им взели всичките мангизи. Обрали ги до шушка. Ченгетата са наточени за тая работа и само гледат как да ти пръснат задника, щото за тях си по-опасен от ония шибани терористи, за Бога. Ръсел е сигурен, ама не се съветва с мен, а и не мисля, че оня пич, с когото крадат кучета, ще му се върже да тръгне с него за тая работа. Не мисля дали изобщо ще се намери човек да хукне с него в тоя бизнес, да му се върже на уговорките. Не, мисля си за Дийн, шурея ми, той е бил спец по електроника на охранителните системи и продължава да се бъзика с алармени инсталации.

— Алармени инсталации ли? — запита го Амато. — Той нали бачкаше на една бензиностанция?

— Пак си бачка — каза Франки. — Ама в свободното си време се занимава с тия неща. Сглоби си от части цяла квадрифонична уредба на кухненската маса, представи си. И какво ми вика, когато видя колата ми? Вика ми: „На твое място, ако изкарам някой и друг долар, щях да си направя собствен цветен телевизор“. То е същото, нали разбираш? Схеми, съпротивления, а той е много печен по тия работи.

— Мислиш ли, че ще се хване с тая работа?

— Ами не знам, няма как да разбера, ако не го питам — отвърна Франки. — Исках първо да говоря с теб, да видя какво мислиш за тая работа. Не познавам мястото като теб. Няма проблем да вляза, ама трябва да имам карта да се ориентирам. Не съм като теб да виждам и най-дребните подробности. Така че първо исках да говоря с теб, нали разбираш? Преди да се видя с него. Ама мисля, че няма да се откаже, така го виждам.

— Някога вършил ли е нещо? — попита Амато.

— Мисля, че върши малко работа за две момчета, дето купуват коли. И ми казва, че моята имала нужда от някакво тунинговане или там к’вото беше, щял да го направи, без да се бъркам за частите. Много е закъсал за мангизи.

— Непременно ли трябва да бъде Таунтън?

— По дяволите, не. Имам предвид, че работата трябва да е такава, че всеки от нас да има интерес да я свършим. Нямам нищо специално на ум. Искам само да хванем нещо, дето да е фасулско, нещо от тия новите, дето ги правят от пластмаса или нещо там, и вътре да има мангизи, а и някакви стени, че да не ти лъщи задника, когато си вършиш работата.

— Завчера водих Кони на кино в Броктън — каза Амато. — Някакъв много шибан филм, а киното е в един търговски център. Не помня как му викаха. Сградата е едноетажна.

— Какво ще кажеш да хвърлим едно око, аз ще карам и ако има хляб в тая работа, можем да го планираме.

— Да — съгласи се Амато. — Знаеш ли, като се замисля, няма да е зле да го ударим. Човек винаги може да усети кога една работа може да стане или не, също като последния път.