Джордж Хигинс
Убивай ги нежно (4)

4

Колата се движеше с около сто и трийсет километра в час по Шосе 128 на север.

— Беше наистина страхотна — каза Ръсел. — Ама наистина. Яки големи цици и се чука така, сякаш й е за последно. Ей, това наистина е страхотна кола, нали? Все едно да чукаш собствената си спалня, но си е страхотна кола.

— Едно от нещата, които страшно ми се искат, е да имам такава кола — обади се Франки.

— Задръж тази.

— Това, което ми трябва, е кола звяр. Не, не мога да се сдобия с такава, а и наоколо няма нито една, която да е в достатъчно добро състояние, за да си я купя. По дяволите. Разкажи ми още нещо за оная мацка.

— Искаш ли направо да издивееш? — попита Ръсел. — Още не си чукал нищо, нали?

— За утре вечер имам уговорена работа — отговори Франки. — Всичко е точно. Тази вечер ми е последната като монах. Тъй че бъди спокоен. Имам къде да си го топна.

— Е, ти си печен в тая работа.

— Приятно ми е да го чуя от човек като теб, дето си го е завирал на воля в дъртия гъз на оня педал. Въобще добре ги редиш.

— Първото правило е да намериш някой чист дъртак.

— Кой казва, че дъртакът е бил чист? — запита Франки.

— Не съм аз — отговори Ръсел. — Това е следващото правило. Ако наоколо няма никакъв чист дъртак, вземи някакъв мръсен.

— Трябваше да ги накарам да ти намерят някаква коза — каза Франки. — Аз имах връзки с пазачите, можех да го уредя. И останалите можехме да гледаме. Ти нали не се таковаш с кучетата, както подметна Джони?

— Кучетата обикновено хапят. Познавах едно хлапе на времето, дето имаше дакел… както и да е, позволи ми да ти дам един добър съвет, Франки — стой далеч от кучетата. Може да те ухапят, чувал съм, че боляло. По-добре си имай работа с момичетата. Стига само да можеш да си намериш някоя.

— Знаеш ли — каза Франки, — не съм сигурен дали мога.

— Намират се момичета. Дето не се различават по нищо от нас. Момичета винаги могат да се намерят. След като твоят човек иска да свършим някаква работа, значи знае къде може да ни открие. Ние отиваме, свършваме работа, а той през това време си пие някъде питието и получава същия дял като нашия. Знае къде се намираме. Момичетата ли? Те са същата работа като нас. Луди са не по-малко от нас. Тази, за която ти разправям, е хубава, ама луда, а като я гледаш, изобщо няма дори да ти мине през главата, че е такава. Мозъкът и тялото й сякаш нямат нищо общо помежду си. Обаче имат. Тя е абсолютно куку.

Ръсел се изхили, после продължи.

— Живее горе на хълма. Отивам горе, тя отваря вратата абсолютно гола, ей така, направо щях да падна. Наистина добре изглежда. Парчетата, с които излизам, не че са лоши, нали разбираш? Ходя отдавна с такива. Тази обаче беше нещо много специално. Стоя така и само я зяпам. А тя ми вика: „Ще правим ли нещо или ще стоим цял ден така?“. И аз влизам и я чукам като луд. Беше страхотно чукане. И след това ние си лежим така и аз си играя с нея, а тя има някаква много здрава трева и стана много готино. Само дето е абсолютна откачалка. Пълно кукуригу.

— Дай ми номера й — каза Франки — и не се връщай повече там. Не искам повече да си имам работа с откачени жени. Аз ще отида там горе и ще й прочета Библията или нещо такова.

— Не съм казал, че няма да се връщам там. Казах само, че е побъркана.

— Не мисля, че трябва да се връщаш там. Само ще си навлечеш неприятности и ще объркаш работата. Дай ми я на мен. Аз ще й дам точен съвет какво трябва да направи. Ще я накарам да се чувства по-добре.

— Точно така — съгласи се Ръсел. — И тогава тя ще направи онова, което казва, че ще направи. Тогава ще бъдеш виновният и това ще бъде краят ти. Тя ще се самоубие.

— Те всички казват това. Това е първото нещо, което изтърсват повечето от тях. Не знам защо го правят. Сигурно са ходили в католическо училище или нещо такова. Няма значение. Преди години излизах с едно момиче, приятелка на Санди. Гащите й бяха залепени за задника й, можеш ли да си го представиш? Хубаво гадже беше. Имаше малко едри зъби. Задникът й беше вълшебен. Искаше да се омъжи. Аз не мислех нищо. Исках само да чукам. Бях готов да се оженя, да отида в панделата, да си отрежа крака, ако трябва. Всичко щях да направя. Толкова ми се чукаше, че бих направил всичко, за да я изчукам. Излизах и гледах да паркирам някъде с това парче. Вземах таратайката на стареца ми и карах, карах, карах, само и само да стигна някъде, където никой не познава баща й и може да ни види. Ходихме чак до Чикатобът, водната кула. Бях почти на двайсет години, а тя беше, не знам, може би на седемнайсет, и аз цели часове прекарвах, мъчейки си се да се докопам до голата й цица. Мисля, че мина почти цяла година, докато успея да го направя.

Водех я къде ли не, на танци, купувах й пиене, дишах й в шибаното ухо и единственото, което можех да направя, бе да я опипам отвън. През пуловера, през блузата, а когато беше здраво къркана, успявах да вмъкна ръката си вътре и да я опипам през сутиена. За Бога! Онази нощ най-накрая успях да вмъкна ръката си в сутиена. Представяш ли си? Вътре. Не го разкопчах или нещо такова, просто само си вмъкнах ръката вътре. Изпразних се в гащите.

Ръсел започна да се смее.

— Да, изпразних се — продължи Франки. — И трябваше да се прибирам в тоя вид, целия лепнех в гащите. Тогава имах една компания в Хауди, там се навъртахме. Всички разправяха, че имало парчета, които пускали на всички. И аз им повярвах. Те ми дадоха имена. Ама истински имена. И аз да не направя нищо. Когато работех в нефтената компания, си мислех как ще стана монтьор, как ще ми дадат един малък камион и ще правя около десет бона на година и как ще ми се налага всяка сутрин да ставам в три часа сред някоя шибана зимна виелица, о, това щеше да е страхотен шибан живот. И тогава си мислех, че трябва да си намеря момиче, което да уважавам. Не ми трябваше никоя от ония курви. Истинска любов, шибана истинска любов. Не ми трябваше някакво момиче, на което само чукане й е в акъла. Исках момиче, което иска да се чука само с мен. Знаеш ли какво щяхме да направим? Щяхме да се оженим и да си живеем щастливо. Това щяхме да направим.

— С една купчина пищящи дечурлига, шибана къща и всичко останало, което върви в комплект — уточни Ръсел.

— Точно така — отговори Франки. — А през това време не знам защо, ама баща й вече не й позволяваше да излиза с мен повече от два пъти седмично — само в петък и събота. Можех да я посещавам в сряда, но винаги трябваше да има някой с нас и трябваше да съм си тръгнал до десет часа, тъй като тя на другия ден трябваше да ходи на училище.

— Колеж ли?

— Колеж. Аз съм на двайсет години и излизам с парче, по което съм си загубил ума, а тя ходи в колеж.

— Надявам се един ден да не бъдеш повече такъв задник.

— Не съм сигурен — каза Франки. — Спомням си една вечер, като я връщах у дома, тя трябваше да се е прибрала до единайсет и половина в петък вечер, а в събота можеше да седи до полунощ. Тогава обаче я върнах към два сутринта. Не помня дали беше петък вечер или събота вечер. Ходихме до мотела на Блу Хилс и се целувахме, като си бъркахме с езици в устите, и вероятно още два пъти в колата и аз направо подлудявах, направо изкрейзвах. Топките ми се надуваха като балони. Три пъти седмично. И аз я връщам и дъртото му копеле застава на прага и се развиква като луд: „Правихте ли го?“. И ми пищи право в ушите. Аз естествено се правя на луд: „Да сме правили какво?“. Трябваше да му видиш физиономията. Цяло чудо е, че не получи инфаркт или нещо такова, а тя стои до мен. „Чука ли я, ти мръсно дребно копеленце?“ Направо ми бръмна главата. Устата ми провисна, не мога да кажа нищо. Мисля, че онази нощ пак се изпразних в гащите и не смея да погледна надолу да видя дали е избило отгоре, щото направя ли го и той се усети, нещата направо щяха да се сговнясат. „Ти какво си мислиш, че не знам какво ти е на ума ли бе, дребно шибано копеленце? Мислиш, че не знам ли?“ Помислих си, че е на косъм да ме убие. Тя обаче, таз дребна кучка, и на него не му цепеше басма, точно както на мен. „Тате, вика тя, говориш мръсотии.“ И изтропа нагоре по стълбите, а ние двамата с него останахме втренчени един в друг. И той ми затръшна вратата в лицето.

Франки се ухили и продължи.

— След тоя случай ми забраниха повече да се виждам с нея в сряда. Само през уикендите, можеш ли да си представиш, всеки път, когато отивах при нея, очаквах да напъхат стареца в колата при нас. И тогава се събрах с една компания момчета, с които изобщо не трябваше да се събирам. Там се запознах с двама от тях, а единият от тях познава Джони, и тъй аз се запознах с него и започнах да му върша разни работи. И знаеш ли какво? Още бях хлътнал лудо по оная побърканата. Сигурно щях да се оженя за нея. Не знам дали старецът щеше да ми позволи да я чукам, но сигурно щях да се оженя за нея. Срещахме се в петъчните и съботните дни. Редовно я връщах все в полунощ. И тогава ме спипаха и ме осъдиха, изкарах вътре цялото време докато траеше следствието, и те идваха редовно на съдебните заседания, дъртакът и той се изтърсваше по някое време и си получих присъдата. Санди, майка ми, Дженис и всички останали. Десет години. Какво са десет години? Не знаех къде съм. Нямах навършени още двайсет и една години. Някой съобщи, че присъдата ми е десет години. Какво означава това? Оня съдия ми каза: „Ако продължите по този път, млади човече, ще имате сериозни неприятности“. И после ми лепна десет години. Жестока работа. Сигурно е нещо като да ти отрежат топките и да те накарат да си ги изядеш.

И те ме откарват, шибания му шериф, със залятата му от супа униформа, всички реват, майка ми реве, Санди реве, Дженис реве, тя направо изпадна в истерия. Трябваше да й кажа да излезе и да си излее мъката навън, винаги ми е помагала, когато ми се сговнясваха нещата, а сега аз не мога да й помогна. Шерифът пък не им позволява да говорят с мен, а аз съм още с белезниците, седя до него. Току-що са ми лепнали десет годинки, а Дженис още не ме е пипнала за оная ми работа и сега ме очаква цялата тази гадост? Кръвното ми се вдигна. И му казвам: „Махни ме оттук“.

А тя през цялото време нарежда как щяла да направи това, щяла да направи онова. Едвам се изтрайва. И някъде след три месеца Санди идва да ме види и ми изтърсва, че Дженис се омъжила. Ми така стават нещата.

— Нещата сега са различни — каза Ръсел. — Ти си прекарал вътре прекалено дълго. Това парче е много сериозно в намеренията си. Човек може да го види. Така ще си удържи на думата и когато го направи, онзи пич, дето е с нея, ще трябва да обяснява на ченгетата сума ти работи, а на мен това сега най-малко ми трябва. Нито пък на тебе. Тя трябва да остане известно време сама, за да размисли.

— Аз сам мога да реша.

— Тя не ми даде никакъв шанс. „Ще го направим ли още веднъж?“ „Разбира се — казва ми тя. — Дай ми само да поема глътка въздух и ще го вдигна още един път.“ „Аз ще ти го вдигна“, вика тя и ми прави една свирка. Тя не знае, че съвсем скоро съм излязъл от панделата и не мога да се стискам. И ми е ясно какво ще се случи. Тогава не й казах и след секунди минута изригнах в устата й. Тя, разбира се, едвам не се задави, после се изправи и седна на леглото, избърса си устата, гледа ме и вика: „Благодаря ти много, гадно копеле“. А аз й казвам: „Виж, не знаех. Искам да кажа, че го правиш така, сякаш знаеш какво правиш“. „Да — отговаря тя. — Да не мислиш, че спермата ти е някаква шибана амброзия?“

Ръсел изсумтя и продължи.

— И тогава й казах, че духачът винаги я гълташе. На шибания дърт педал никога не му беше достатъчно. Казваше, че това го поддържало млад. „И аз самият не обичам да се празня в устата, викам й, ама той умираше за сперма.“ А тя ми казва: „Ти си лайно. Всички сте лайна. Няма един от вас, дето не е лайно“. После пък беше страхотно на оная дългата песен или танца. Лежим си така, в един много як апартамент, по стените му накачени всякакви африкански маски и какво ли още не, а тя само мрънка и се оплаква, за пръв път ми вдигна кръвното, и какво се оказва? Тоя апартамент дори не бил неин. А аз си мислех, че бил нейният. Той пък да се окаже, че бил на оня, дето ходела с него, стереоуредбата и всичко останало било негово. Учел в университета. Щял да получи не знам к’ва си диплома, щял да направи не знам к’во си, да, ама щяло да му отнеме много години, и на нея й оставало само да го духа, така че тя почнала да звъни на разни пичове, да пуска обяви по вестниците, и всичко останало. Не че ми ги каза всички тези неща, но така стоят нещата. И аз й разправям: „Стига с тия лайна. Нали искаше да си начетеш оная работа? Ето ме тук, чеша ти я. Другото го махни от главата си“. А тя продължава да ми вдига кръвното. Казва ми: „Той си мисли, че знае всичко. И си мисли, че си нямам хабер за нищо. И че може да се отнася с мене като с парцал. Само че да има да взема“. И тогава ми рече, че щяла да се самоубие. Гледам я и виждам, че е съвсем сериозна. Спомняш ли си как изглеждаше Грийнън, бяха го вдигнали на мушката и той ходеше навсякъде с една желязна пластина под ризата, нали си спомняш как изглеждаше?

— Той беше наясно, че полза от тая пластина няма никаква.

— Така си и беше — съгласи се Ръсел. — Не може да се къпеш с пластината. Та и тая изглеждаше по същия начин. Истина ти казвам. Така изглеждаше. Боже Господи, само това ми трябваше на главата. Представям си как щях да разправям на някое шибано ченге как съм се озовал в чужд апартамент, чийто собственик дори и не съм го виждал, и тая се е самоубила и аз не знам нищо за тази работа. За такава работа направо биха ме сложили на стола. И тогава й викам: „Спокойно, недей бърза, пак ще го направим, нали така?“. И след това изчезвам. Тая е пълно куку. На твое място не бих се приближил до нея и на десет километра, Франки.

— Ще си помисля.

— Добре. Ще й кажа. Тя трябва да ми се обади. Нали разбираш, ти не можеш да й звъниш, щото явно нейният човек понякога се отбива там. Така че тя трябва да ти се обади. Трябва да ми се обади утре. Всъщност трябваше да ми позвъни днес, но бях излязъл. Господи, трябва да видиш какво получих тая сутрин. Тая сутрин се сдобих с една огромна шибана немска овчарка.

Един познат ми се обади. Снощи. Следял една къща в Нийдхам. За собственика й се знаело, че притежава много яка колекция от монети. Сега продавал някакви медали. Направени от сребро и там другите работи. „Мога да се вмъкна там, все едно че влизам в спалнята си — хвали ми се той. — И двамата работят и нямат деца. Само че там са оставили онова шибано куче, дето мяза на някакъв вълк.“ Така че ми казва, ако мога да го отърва от кучето, щяло да бъде мое. Освен това ще ми даде една пета от печалбата.

И тъй, отивам там. Къщата е доста отдалечена от улицата, много дървета, все едно че е сред някоя шибана гора. Направо мечта. Минаваме отзад, а там оня пес подскача, ръмжи и се пеняви, сякаш е полудял. Лае и всичко останало. „Добре — казвам му, — пусни го тоя юнак.“ Нямам никакво намерение да влизам вътре и да устройвам борби с този звяр. „Да го пусна? — вика човекът. — Ти трябва съвсем да си изкукуригал, бе. Че то ще ни сдъвче и двамата.“ Както и да е, той вдигна прозореца и шибаното му псе изскочи оттам като ракета. Бях си увил две вълнени ризи на ръката. То ме връхлетя и ме събори на земята, но аз успях да вдигна ръката и то само дъвче ризите. Нагълта разръфаните краища и се мъчи да ги изплюе, ама аз не му давам. И ръмжи като някое подивяло чудовище. И тогава му пъхнах една пръчка в устата. Сега вече то не дъвче, а само се дави. Тогава му натиках шест фенобарбитала в гърлото и измъкнах пръчката, и то, де да ходи, ги глътна, и после отново му я пъхнах. Малко остана да я прегризе на две. А аз малко остана да напълня гащите. После извадих въжето и направих един възел. Завързах му устата около пръчката. Завързах му краката, пичът ми помогна. После го пъхнах в колата. Бях взел колата на Кени. Страхотен пес. Ще го продам на някого, дето търси куче убиец.

— Колко изкара онзи с монетите и останалото? — запита Франки.

— Нищо — отговори Ръсел. — Можеш ли да си представиш, оня ги бил сложил в банката.

— Хайде бе.

— Без майтап. Познавам го добре човека. Само след минути се измъкна от къщата. Показа ми какво е намерил. Две камери, портативни цветни, две-три сребърни украшения. Беше намерил документа от банката, дето пише, че онзи оставил монетите и медалите там. Някои хора оставят монети и медали в банката като залог срещу заем. Случва се.

— Това трябваше и аз да направя — каза Франки. — Трябваше да отида в банката и да тегля някакъв заем. Те сигурно нямаше да имат нещо против. Последния път, когато го направих, отидох в панделата, защото използвах пищов за тегленето на заема.

Франки зави към изхода на детелината на Шосе 128. След мантинелата зави наляво по Шосе 12 и пресече 128 през непрекъснатата линия. Шосе 12, за разлика от 128, беше тъмно.

— А бе те само като те видят к’ъв готин пич си, всичко ще се уреди от раз.

— Има си хас. Имам си и добра работна характеристика, от рехабилитацията. Нека първо само да приключим с тая работа.

Франки свърна в петата пресечка след излизането от Шосе 128. Крайслерът навлезе под оголените корони на високи дъбове. Шосето изви по малък хълм, след което сви надясно, където видяха малка бяла табела, на която пишеше ИНИСХЕЙВЪН.

— Тука сигурно провеждат курсове по голф и всичко останало, а? — попита Ръсел.

— О, всичко е пълен комплект — каза Франки. — Джони ми разправяше, че имали зала за фитнес, сауна и салон за масаж. Първо се изморяваш яката, после се потиш и се напарваш и накрая за десерт те издухват.

Франки завъртя крайслера в паркинга зад северния край на двуетажния мотел. Мястото беше слабо осветено.

— Дай малко да променим сценария — предложи Ръсел. — Вместо да влизаме вътре, можем просто да изчакаме юнаците тука и да им претършуваме джобовете.

— Аха, и да напълним цял чувал с писалки и запалки от леваците, нали? Заеби я тая.

Франки паркира колата на входа на алеята, обърна с предницата към изхода, след което угаси фаровете.

Ръсел се пресегна към задната седалка и отвори една пазарска чанта. Извади две сини вълнени скиорски маски и подаде едната на Франки, а другата нахлузи на главата си. После измъкна два чифта жълти найлонови градинарски ръкавици. И двамата си ги сложиха.

— Много са дебели тия гадости — оплака се Франки.

— В магазина имаше само такива — обясни Ръсел. — Нямат от тънките. Щото дебелите паралии събират с тях клечки, листа и гледат да не се набодат. Искам да внимаваш много. Рязаната пушка ли ще използваш или нещо друго?

Ръсел измъкна от чантата 12-калиброва двуцевка „Стивънс“. Дулата бяха отрязани точно преди предния край на приклада. Той пък беше отрязан зад ръкохватката. От пушката не бяха останали и трийсет сантиметра. Беше заредена с два патрона. Краят на всеки патрон стърчеше на пет милиметра от отрязания край.

— Господи! — зарадва се Франки.

— Нали ми каза, че искаш лупара? — запита Ръсел. — И аз му казах на човека: „Искам лупара“. А той ми разправя, че имал една лупара за мен, дето никога не съм виждал такава. И ми я даде.

— Брей, бива си я.

— Специална изработка. Ченгетата от Лос Анджелис много си падат по нея. За нула време можеш да изчистиш от лошите цяла зала. Вземаш ли я?

— Вземам я — каза Франки.

Ръсел измъкна един 38-калибров „Смит и Уесън“ от чантата и го пъхна под колана си. После закопча якето, за да го скрие, и излезе от колата.

Франки също се измъкна от колата и напъха дръжката на лупарата под колана си от лявата страна. Дулата с посребрени ръбове по отрязаната част прилепнаха плътно към тялото му. Той дръпна ципа на якето си и затвори вратата на колата.

Двамата закрачиха с умерен ход през паркинга. Приближиха външното стълбище, което водеше към втория етаж на мотела. Стъпалата бяха дървени. Почти никакъв шум не се чуваше.

От стаите на втория етаж се процеждаше светлина, която се промъкваше през сини пердета на стаите с четни номера и през оранжеви на тези с нечетни номера. Пред всяка стая имаше поставени по два стола от алуминий и дърво, облегнати на первазите на прозорците.

— Четвъртата — прошепна Франки.

Вратата на стая 26 беше леко отворена.

Франки измъкна лупарата изпод якето си. Стисна ложата с дясната си ръка, а остатъка от приклада — с лявата. Държеше оръжието на нивото на кръста си.

Ръсел издърпа револвера от колана си и приглади скиорската маска по врата си. Изрита вратата и връхлетя в стаята. Франки мигновено го последва. Ритна вратата и я затвори, след което опря гръб в нея. Ръсел спря до бюрото.

В стаята имаше три кръгли маси, две легла, нощно шкафче, пет лампи, цветен телевизор на стойка от хромирана стомана и четиринайсет мъже. Мъжете стояха застинали на масите, държейки карти за игра в ръцете си. На масите се издигаха купчинки от червени, бели и сини жетони. На едната маса имаше четирима мъже, на другите две — по петима. Пред някои от мъжете имаше чаши за вода.

Франки кимна към мивката и затворената врата до нея. Ръсел безшумно се приближи.

Кльощав мъж с червен пуловер, който седеше на средната маса, измъкна цигарата от устата си и я остави в пепелника. Остави много внимателно и бавно картите върху масата с лицето надолу и само каза: „О, о!“.

Франки поклати глава.

Вратата на банята се отвори и на прага й се появи Марк Тратман, който сресваше дългата си сива коса. Главата му беше наклонена надясно и гледаше надолу към синьо-зеления килим. Каза: „Добре де, ти…“.

Ръсел размаха дулото на револвера в лицето му. Тратман бавно вдигна глава. Мускулите на лицето му се отпуснаха. Той погледна зад Ръсел и револвера и видя Франки.

— Гледай ти — каза Тратман. — Надявам се, че знаете какви ги вършите, момчета. Ще ви дам каквото търсите.

Ръсел погледна към Франки. Франки кимна. Ръсел свали револвера. Тратман мина покрай Ръсел и отвори вратата на килера. Вдигна две дипломатически куфарчета от пода. Излезе и постави куфарчетата върху едно от леглата до мивката. Ръсел го следеше с дулото на револвера си през цялото време.

— Мога ли да седна? — запита Тратман, гледайки към Ръсел.

Ръсел погледна към Франки. Франки кимна. Ръсел погледна обратно към Тратман, след което също кимна. Тратман седна на първото легло, като сплете ръце между краката си.

Ръсел се приближи до леглото. Премести револвера в лявата си ръка, след което отвори всяко куфарче с дясната. И двете куфарчета бяха пълни с банкноти. Ръсел затвори едното куфарче. Другото го остави отворено. Изправи се, след това се дръпна назад и кимна на Франки.

Франки пристъпи към масата, която се намираше най-близко до вратата, и спря пред първия мъж. Мъжът беше облечен в светлосин пуловер с висока яка. Имаше сива късо подстригана коса. Франки поднесе лупарата до лицето му. Краищата на патроните почти опряха в очите на човека. Мъжът каза: „Не“.

— Вие, момчета, няма нужда да правите това. Нали получихте всичките пари? — запита Тратман.

— Извади всички пари от джобовете си и ги сложи върху масата — заповяда Франки.

— Оставете човека на мира — обади се Тратман.

Ръсел бързо пристъпи напред. Франки се отмести от човека с пуловера.

— Няма да ви размине — заплаши Тратман.

Ръсел пристъпи близо до Тратман и опря дулото на револвера в челюстта му. Останалите мъже следяха развоя на нещата. Франки ги държеше под око. Той притисна назад главата на Тратман с дулото на револвера. Тялото на Тратман се изви в дъга и главата му се наклони назад. Успя да се закрепи, като се облегна с ръце на леглото. Очите му бяха изпъкнали. Не проговори нищо. Ръсел внезапно дръпна револвера си, отмествайки се от леглото. Тратман с облекчение се приведе напред и каза:

— Не можеш да ме стреснеш, те ще ви…

Ръсел халоса Тратман с дулото на револвера си със саблен удар в ключицата. Тратман простена, но успя да се задържи върху леглото.

Франки пристъпи напред. Допря дулото на лупарата в лицето на мъжа със синия пуловер. Онзи се сви на стола и измъкна портфейла си, извади парите и ги остави на масата.

През това време Франки посочи с лупарата следващия мъж, облечен с бледозелено поло. Мъжът посегна за портфейла си.

— Сега, момчета, има два начина да свършим тая работа — каза Франки. — Единият е лесен, а другият е труден. Лесният начин е всички вие да направите същото. Трудният начин е да ни накарате да ви обработваме един по един, което ще ме изнерви много.

После посочи с лупарата към Ръсел.

— Виждате ли го онзи там? Когато съм в добро настроение, приличам много на него, когато е изнервен. Когато обаче аз се изнервя, тогава трябва да видите той какво представлява, но не мисля, че е добра идея. Не и когато държи револвер в ръката. Точно какъвто е случаят сега. Сега искаме от вас да пребъркате портфейлите си, обувките си, саката си и всичко останало. И ония хубави колани, дето имат ципчета от вътрешната си страна, да видим какво има в тях. Вие или можете да почнете да правите всичко това сега, или можете да си останете така и да се преструвате, че нямате нищо нито в чорапите си, нито някъде другаде. И след като всички приключат с изваждането на всичко, което считат, че имат, аз и моят нервен приятел ще минем през всеки един от вас, за да видим дали не сте забравили нещо. А на тези с късата памет ще им вкараме като за начало по някое друго зъбче в гърлото. Какво ще кажете, а?

Никой от мъжете не каза нищо.

— Добре — продължи Франки. — И аз мисля, че така е по-добре. Колкото по-малко пострадали има, толкова по-добре. Тъй че не се ебавайте. Извадете всичко от джобовете си, стойте мирно и никой няма да пострада. Става въпрос само за пари.

Другите мъже извадиха портфейлите си и оставиха парите върху масите. Двама от тях свалиха мокасините си, обковани с бронзови пластини по ръба на подметките, извадиха парите и ги сложиха върху масата. Един мъж със синя риза свали колана си, отвори ципа на джобчето от вътрешната страна, измъкна четири сгънати по дължина петдесетдоларови банкноти и ги сложи на масата пред себе си.

Франки се върна до вратата. Ръсел се местеше от маса на маса, събирайки парите, като ги пъхаше в отвореното куфарче. После го затвори и затъкна револвера в колана си. След това вдигна двете куфарчета с двете си ръце. Франки пристъпи две крачки напред. Ръсел мина зад него и застана близо до вратата.

— Промених плана — каза Франки. — Моят приятел е много изнервен. Иска да си тръгва. Аз никога не му противореча. Няма да правим персонални проверки. Всички проявихте много здрав разум. Заслужавате награда. Всички сте живи и здрави. Не се опитвайте да ни преследвате.

Ръсел отвори вратата и излезе. Бързо се приближи до стълбите. Пусна куфарчето и свали скиорската маска. Пъхна я в джоба си и отново взе куфарчето. Слезе безшумно по стъпалата.

Франки бавно размаха лупарата напред-назад, покривайки стаята. Изчака някъде към минута. Никой от мъжете не помръдна. Бързо отвори вратата, шмугна се зад нея, затръшна я и я подпря с един от столовете. После зачака.

След малко пъхна лупарата под палтото си и се насочи към стълбището, смъквайки маската си в движение. Бързо слезе по стъпалата и прекоси паркинга. Ръсел го чакаше в колата. Франки седна на седалката на шофьора и запали двигателя, след което подкара по алеята под дъбовете, без да включва фаровете. Колата изчезна в мрака.