Джордж Хигинс
Убивай ги нежно (6)

6

Стив и Бари Каприо чакаха заедно във входа на „Хейс Бикфорд“ срещу „Лобстър Тейл“ на Бойлстън Стрийт.

— Да ти кажа — каза Бари, — нямаше да мога да позная човека.

— Джаки обясни — уточни Стив. — Човекът е поотслабнал доста и Джаки счита, че носи перука или нещо такова. Също така е започнал да носи доста изискани дрехи, а до този момент това не му е бил навик.

— Може да е изкарал някой и друг долар — предположи Бари.

— Вероятно не, поне така мисли Джаки. Според него тук има нещо нечисто, щото тоя юнак изведнъж почнал да пръска пари наляво и надясно. Според Джаки бил излязъл от развода с положителен баланс. Казва, че навремето бил най-голямата скръндза, която някога си виждал.

— Че какъв друг да бъде? Не помниш ли как гонеше курвите през цялото време? Колко пъти беше женен? Девет пъти ли бяха? Май бяха девет.

— Дилън мисли, че е бил женен три пъти. Господи, Дилън направо не изглежда на човек.

— Ще се оправи. Тоя боклук е прекадено мръсен, за да умре. Вглеждал ли си се някога в очите му?

— Не особено.

— Никога не съм виждал човек с такива очи — обясни Бари. — Никога до този момент не бях виждал такива очи, докато не се вгледах в тях. Първия път, когато го видях, си помислих, че ще прескочи трапа. Обаче няма да го прескочи. Съдя по вида му. Очите му направо са мъртви. Ще умре.

— Всички ще умрем. И Тратман ще умре.

— Да — каза Бари. — Но не и тази нощ, нали, Стив?

— Не разполагам с някаква поверителна информация. Имам да върша възложена работа, това е всичко.

— Не ми ги сервирай такива, не съм се уговарял така. Искам да ми кажеш, че тази нощ Тратман няма да гушне букета.

— Букетът няма да е от нас.

— Добре тогава.

— Още не си е казал молитвите — продължи Стив. — Не мога да му помогна. Но няма да сме ние.

— Окей. Просто исках да съм сигурен.

— Точно това е, което казах, и нищо повече.

— Защото винаги съм харесвал Марки.

— Всички го харесваха — каза Стив. — Ти обаче най-много харесваше блондинката.

— Коя блондинка? — запита Бари.

— О, хайде, оная, която той държеше на кръстовище 1–15, помниш ли я?

— Това беше другата зала.

— Залата, дето той сам си я удари.

— Извадихме късмет тогава, че не ни нае да свършим тая работа. Хич не ми се иска да съм бил там тогава.

— О, за Бога, понякога в главата ти е пълна каша, Бари.

— Защо? Залата я удариха. Ако бяхме там, ние или трябваше да направим нещо, за да попречим, или ако не направехме нищо, щяхме да се озовем в лайната.

— Защо, по дяволите, мислиш тогава, не ни беше наел да го пазим?

— Нали това ти обяснявам и аз. Това беше много почтено от негова страна. Знае, че ще върти някакъв номер, и за да не стане някакъв сакатлък, ни освобождава.

— Ти тъпо, шибано лайно — рече с отвращение Стив. — Трябва да говоря с мама. Сега вече съм сигурен, че тогава се е чукала с млекаря. А може даже и с коня на млекаря. Ти трябва да си най-тъпото лайно на тази шибана земя. Знаеш ли, че се отвращавам от теб? Ти шибан, тъп италиано.

— Не си прав.

— Трябвало е да слагаш каска, Бари. Истина ти казвам. Мисля, че прекалено много са те били по главата. Наистина ли не можеш да се сетиш защо ни освободи тогава?

— Защото е готин пич — каза Бари.

— Защото му досвидя да ни плати. Ако бяхме там, без да ни е предупредил, щеше да стане касапница. А той не искаше никакви такива. Искаше само мангизите. Не искаше да дели нищо с нас. Затова ни каза, че сме свободни онази вечер. Просто е скръндза до безобразие. Като всички останали. Тъпо, шибано лайно!

— Няма значение, човекът пак ми е симпатичен.

— Хайде бе, симпатична ти беше блондинката — възрази Стив.

— Той беше женен за това момиче.

— Джаки не мисли така — каза Стив. — Нито пък Дилън. Просто му служеше за развлечение.

— Беше хубаво момиче. Харесвах я.

— Тя имаше страхотен голям задник. На теб само това ти е в ума, да има голям готин задник.

— Да, имаше — потвърди Бари. — И освен това изобщо не беше лошо момиче. Имаше хубави цици. И беше приятно на човек да разговаря с нея.

— Аха, точно така — каза Стив. — Да разговаряш. Спомняш ли онази вечер, когато се пръкна там с розовите гащички?

— Ами…

— Не помниш. Както и да е, това беше най-страхотното розово изпълнение, което някога съм виждал.

— Тя беше хубаво момиче — отново настоя Бари.

— Трябва да внимаваш. Някоя вечер ще се напия като свиня и ще кажа на Джини, че през цялото време залиташ по някои странни обекти.

— Стив, нали знаеш…

— Знам — прекъсна го Стив.

— Джини е най-хубавото нещо, което ми се е случило в живота — каза Бари. — Знам, ти винаги твърдиш, че съм пълен тъпанар. Добре, нека съм такъв. Но знам няколко неща. Не мога да преброя колко пъти сме го правили с това момиче. Може да се бъзикаш с мен колкото си искаш, пет пари не давам дали си ми брат. Да ти кажа ли нещо? Когато и да се прибера вкъщи, без значение в колко часа, може да е късно, ама Джини ме чака. Ще пийнем по бира, ще си поговорим. Всеки може да каже лоша дума за нея. Е, аз може да съм малко старомоден, но няма друго момиче като Джини, с което да си поприказваш като човек.

— О, за Бога, стига — каза Стив. — Само се бъзиках.

— Само не и с нея. Джини е свята за мен.

— Да бе, да.

— Истина ти казвам — настоя Бари. — Вие останалите можете да си мислите каквото си искате. Но не и аз. Но не и за Джини.

— Да не искаш да ми кажеш, че не си чукал розовото парче на Тратман? — запита Стив.

— Не. Нали ти казвам, че тя тогава беше омъжена за Тратман. Човек не чука жените на приятелите си. Аз не бих го направил.

— Джаки не смята така.

— Джаки да си гледа работата — каза Бари. — Самата тя ми го каза.

— Ти си я питал?

— Не съм я питал дали е омъжена.

— Бари, срамувам се от теб. Собственият ми брат да пита момичето на някой друг мъж дали иска да се чука с него.

— Не съм — отрече Бари.

— Не, непременно ще кажа на Джини. Ще извадиш голям късмет, ако не ти запрати цял сервиз с чинии в муцуната, когато се прибереш. Шибан тъпкач!

— Тогава не бях женен за Джини.

— Бари, ти си женен за Джини откакто навърши дванайсет години, и това ти е добре известно — каза Стив. — Само дето не бяхте венчани в църква. Когато и да ти кажеше „Скачай!“, ти само я питаше: „Колко високо?“.

— Не беше така — възрази Бари.

— Беше — настоя Стив. — Ти се отказа от бокса, защото Джини не искаше да те гледа с разбито лице.

— Не, не го отказах заради това. Спрях да се боксирам, защото не бях добър.

— Кой беше шампион в полутежка за 63-та? — запита Стив.

— Добре де, добре — каза Бари. — Само дето не беше шампион много дълго време.

— Кой беше? Все му забравям името.

— Когато се боксирах с него, беше с друго име.

— Да, сега си спомних. Боби Уокър от Тенеси. Да. Той беше. Колко дълго продължи боят ти с него?

— Това беше преди.

— Не чак толкова преди — възрази Стив. — В дванайсетия рунд ти го смъкна в нокдаун, а в петнайсетия той те разцепи. А кой беше оня пич в Тикондерога?

— Напомняш ми на Джаки — каза Бари.

— Напомням ти на Джини.

— Винаги се заяждаше така с мен, също като теб. Питаш ме за онази вечер, когато Уокър ме победи ли? Той беше пълен лайнар. А аз бях ранен. Копелето ми цепна едната вежда и през цялото време ме целеше само по шевовете там.

— Ти нали постъпи по същия начин с него по-рано?

— Това изобщо не променя нещата — възрази Бари. — Единствената мисъл в ума на това копеле беше колко пари ще изгуби.

— Трябваше да го размажеш.

— Пробвах, ама не стана. През цялото време държеше главата си прекалено ниско. Да ти кажа ли нещо? Това му харесвам на Марки, че никога не ме е виждал как се бия, докато вие всички сте ме гледали.

— А ние знаехме, че се отказа, щото си бъзльо — каза Стив. — Не че има някакво значение.

— Просто не ме биваше. Такива като мен с лопата да ги ринеш.

— Знам.

— Не, не знаеш — възрази Бари. — Ти си същият като Джаки. Няма да го направя. Нямам никакъв зъб на Марки. Не знам защо не остана женен за тая блондинка.

— Бари, те не бяха женени — отново обясни Стив. — Просто имаха връзка, дето продължи по-дълго време. Тя просто се бъзикаше с теб. Не искаше да се чука с теб, но и не искаше да ти наранява чувствата.

— Всъщност, може би е така, но Марки никога не е имал продължителна връзка с никоя жена. Той се женеше веднага за всяка, която изчукаше. Не е лош пич.

— Разбира се, че не е. Просто стане ли въпрос за парчета, е пълен задник.

— Въпреки всичко ми е симпатичен — упорстваше Бари.

— И на мен ми е симпатичен — каза Стив. — Казах го и на Джаки. Казах му, че не искам да върша тази работа. Наистина не я искам. Марки не е лош пич. Викам му: „Виж, на времето работех за тоя човек, двамата с Бари му вършехме услуги. Господи, направо не знам. Винаги се е отнасял добре с мен“.

— Дилън също беше там, нали? — запита Бари.

— И Дилън беше там — потвърди Стив. — Беше бял като погребален саван, не си отвори устата, сигурно се боеше да не изтърве последния си дъх. Сигурно има и умрели кучета, поздрави от него.

— И двамата са еднакви. Пълни боклуци.

— Не знам, не знам.

— Аз пък знам — каза Бари. — Познавам Джаки още преди да се запозная с Дилън. Не съм работел за Дилън, след като се запознахме с Джаки. Джаки нямаше никакъв бизнес. И двамата са един дол дренки.

— Че какво значение има? — възрази Стив.

— Познаваш Дилън.

— Да — каза Стив.

— Познаваш и Джаки.

— Да.

— Знаеш как изглежда Дилън сега, когато е болен — каза Бари.

— Не изглежда добре — потвърди Стив.

— Джаки винаги изглежда по същия начин. Винаги. Има същите очи.

— Ооо…

— Истина ти казвам — настояваше Бари. — Наистина е така. Свърших някои работи за този човек. Когато има боксови срещи, знаеш ли? Обзалагам се, че оня пич тогава не тежеше и шейсет килограма, а нямаше нищо върху него, което да види човек, ама човек вижда, нали разбираш?

— Да — каза Стив.

— Едно дребно лайно. Винаги си е бил едно дребно лайно. И винаги държи около себе си яки пичове. И е въшлив с мангизи. И да ти кажа ли нещо? Никой никога не се е ебавал с него. Никой. Даже и ченгетата. И да ти кажа ли защо? Защото изглежда по същия начин както Дилън сега. Това е в очите му. Все едно някой го е ударил. Само дето не е ранен и няма да падне. Просто си стои така. И никой не може да го различи от някой друг задник. Сега, когато Дилън е болен, и той изглежда по същия начин. Нямам му вяра на този човек.

— Той си е наред.

— Той е един мръсен дребен боклук — възрази Бари.

— Не се държа като такъв. Отнесе се е уважение към мен. Отговори на всичките ми въпроси.

— Какво го запита и какво ти отговори той?

— Казвам му: „Виж, Марки ми е симпатичен“. А той ми отговаря: „Знам. На всички е симпатичен. Той е голям пич. Питах го веднъж защо кара момичетата да се чукат с него, след като изобщо не иска да чука. Това му казвам и познай какво ми вика той. За да поддържал форма. А освен това, как, по дяволите, можел да знае дали не иска да чука дадено парче, ако не я изчука? Така че я питал и ако тя кажела, че е съгласна, изчуквал я и след това разбирал. Ама след това“.

После Стив добави:

— Мисля си, че пичът се бои, че някъде по света има някакво парче, дето иска да се чука, и той ще умре, ако не я попита. Това ми каза Джаки. „Тоя пич се радва на повече дамски задници, отколкото тоалетна чиния.“

— Ами тогава значи всичко е наред с него — каза Бари. — Той си държи там една със сто сантиметра гръдна обиколка. Бройна я още преди да свали палтото и вече се беше настанил на столчето до нея, преди да успея да извадя монета за телефон, за да ти се обадя. Не е от тия, дето си губят времето.

— Такъв си е от много отдавна — каза Стив. — Знам го, сваля и чука всяка вечер, освен когато беше женен за пръв път, можеш ли да си представиш? Всяка вечер. Когато се ожени, спира за малко, но много скоро след това подновява. Така че, разбира се, все се намира някое от парчетата, дето после се жени за него, да го изпее на ушенцето на жена му, и тъй като всички са отровни змии, а той не се прибира много у дома, тя започва да схваща картинката. Можеш ли да си представиш? Тоя човек наближава петдесетте, сега не е женен и не се прибира вкъщи. Но никога, можеш да дрънкаш за него каквото си искаш, никога не се предава.

— Надявам се и да се празни бързо.

— Ще свърши бързо. А нашата работа е да стоим тук и да го чакаме. Марки не си губи времето. Знае какво прави. Половината от парчетата, дето ходят в неговото заведение и искат да се чукат, завършват вечерта в кревата с него. Той също отговаря на очакванията им. И да ти кажа ли нещо? Те дори и не знаят кой всъщност е той.

— Че как така? — запита Бари.

— На тия, които чука само по веднъж, не им казва истинското си име — каза Стив.

— Ами чие име казва тогава?

— Ами той познава нас, нали така? Също така познава Дилън и много други момчета. Има и някои, които не познава, а той просто използва техните имена. Зависи от настроението му. Значи, представи си, че се изтърсят тук мъжете на четири-пет парчета някоя вечер, дето си мислят, че ние сме чукали жените им.

— Ама че педал — възмути се Бари.

— Хей, ами кой допреди минута му лижеше задника?

— Брей, ами представи си само, че някое от парчетата, дето е чукал и му се е представил с моето име, го изтърси някъде и Джини научи? Ами аз тогава директно се озовавам в лайната без дори да ми е минавало през ума да правя такива работи.

— По дяволите, Бари, никой не може да се представи за теб. А и какво значение има толкова, нали Джини ти има доверие?

— Има ми доверие, защото знае, че не върша такива работи.

— Виж, аз мисля, че той едва ли се представя често под твоето име. А и тия парчета, с които той се среща, едва ли изобщо чуват името, с което се представя. Те чуват само сърбежа между краката си. Той винаги се представя като някакъв шеф на шибаната мафия. Научил си е репликите наизуст. „Тук съм само за борбите.“ И то наистина е така. Като махнем вечерите, когато е в игралната си зала, той е навсякъде другаде, я в Денвър, я в Лорънс, я някъде другаде. Много си пада по номера с дебелата пачка мангизи. Стъкмил си е една от осемдесет петдесетачки, ама само петдесетачки. И се е накичил с пръстени по всичките си пръсти. И после пуска следващия номер: „Отседнал съм при един приятел. Не мога да поема риск да се регистрирам с всичките си данни. Да ползваме твоето място“. Разбира се, мацката няма терен. Всъщност има, ама там са старецът й и хлапетата, освен това не иска да се знае откъде е. Така че в следващия момент те са вече на хотел и мацето плаща. „Той не може да ги води у дома си — каза ми Дилън. — Там няма и една бълха. Бълхите биха се срамували да живеят на такова място.“ Но си има кадилак и златни пръстени и се върти като някакъв клоун, пълни им ушите с глупости и всички парчета му вярват, а той си чука наред. Раздал е повече подаръци, отколкото дядо ти Коледа.

— Ти защо спомена Денвър? — попита Бари.

— Защото често ходи там — каза Стив. — Там има един клуб, който често посещава. Ходи и в Калифорния. Изобщо много обича да обикаля.

— На Джини майка й живее в Денвър.

— Съмнявам се да е чукал майката на Джини, Бари. Мога да я питам, ако искаш да разбереш, мога да й звънна и да я питам за теб.

— Някой ден ще ти счупя шибания дълъг нос, Стив, дето си го пъхаш там, дето не ти е работата — каза Бари.

На входа на „Лобстър Тейл“ се появи Тратман, облечен в сив двуреден костюм, с тъмнокоса жена на около четирийсет години. Той вдигна дясната си ръка, а с лявата хвана жената за лакътя и я поведе към бордюра. Пиколо докара един седан. Тратман отвори пред жената вратата на мястото до шофьора. После заобиколи автомобила отпред. Подаде една сгъната банкнота на пиколото. Пиколото му благодари, без да даде знак, че се познава с него. Тратман се вмъкна в кадилака.

Стив и Бари се качиха в колата на Стив.

Кадилакът пое на изток по Бойлстън Стрийт. Премина няколко кръстовища на зелено. Стив се държеше на около три коли дължина зад него на следващата лента вдясно. Премина кръстовищата на „Феърфийлд“ и „Екзитър“ на жълто.

— Бива си я колата — каза Бари.

— Ами спри един ден да си размяташ оная си работа наляво-надясно и направи нещо за себе си, вместо да скимтиш по цял ден как всички имали какво ли не, а ти нищо си нямал — посъветва го Стив.

— Да ти го начукам — отвърна му Бари. — Миналия месец ми се наложи да се бръкна с 250 кинта за шибания зъболекар. Ха съм успял да си заделя някой и друг долар, и веднага изскача нещо, дето да ми го глътне.

Кадилакът спря на червено на Дартмаут Стрийт.

— Сигурно остарявам — каза Стив. — Всичките ми приятели имат проблеми със зъбите си. Джаки ми казваше как жена му била много притеснена, трябвало да й чистят корените. „И ще ме обрулят към девет стотака“, каза той. Не знаех, че тези услуги струват толкова скъпо.

Светофарът на „Дартмаут“ светна зелено и кадилакът потегли. Жената в колата се притисна към Тратман.

— Сега й казва какви номера ще й покаже — каза Стив.

— Като стана въпрос за правене на номера, ти знаеш ли какъв номер ми извъртя тоя кучи син за оная работа в Мейн? Пет стотака на ден плюс дневни разходи. Бръкнах се 3900 долара. А преди това му бях дал и цял бон, за да ми поеме делото.

На кръстовището на „Кларъндън“ и „Бъркли“ кадилакът отново хвана зеленото. Колата на Каприо мина на жълто.

— Това е, защото си тъп като задник — каза Стив. — Никой друг по света нямаше да я осере така, както ти я осра там. Така че нямаш право да се оплакваш. Мисля, че той направи максималното за теб.

Кадилакът спря на червено на кръстовището на Арлингтън Стрийт.

— Не искам да кажа нищо лошо за Майк — възрази Бари. — Просто е голяма циция, това е.

Светофарът се смени и Стив потегли подир кадилака, завивайки надясно по „Арлингтън“. Мъж в светлосиво палто и с дипломатическо куфарче в ръка пресече улицата пред колата им, крачейки бързо, и се изравни се с един висок албинос с шапка и обувки с високи платформи. Стив Каприо премина в дясната лента и намали дистанцията между колата си и кадилака.

— Май ще тръгне по „Енвой“ — каза Стив. — Този път явно е набарал евтина курва. Не му се бърка в джоба. Та, както ти разправях, едно и също е. Много си размахваш оная работа насам-натам. Ха си изчукал някоя заразна и ще си имаш големи проблеми. Нали не можеш да си представиш мен или Джаки да хукнем към Мейн като последните идиоти и да преследваме разни хора, когато са излезли със семействата си.

— Ами какво да ти кажа, оня се опъваше да плати. Взел пари назаем от Блум и после не ще да ги връща. Блум трябваше да си върне мангизите от тоя пич. Не може да позволяваш на разни дребни тарикатчета да се бъзикат с теб — продължи да обяснява Бари.

Кадилакът премина в лявата лента пред хотел „Статлър Хилтън“ и зави наляво.

— Не, той няма да поеме по „Енвой“ — каза Стив. — Тръгва по „Терас“. Тая слива май наистина има мангизи. Разбира се, Блум си получи мангизите обратно, а ти колко получи за идиотщината си?

— Шест стотака. Много бях затънал. Джини беше започнала да си слага пломби и това беше първият път, когато трябваше да плащам.

— Шест стотака — повтори Стив. — Значи си загубил само около три и двеста, четири и двеста от тая работа. Блум компенсира ли те за разходите покрай Майк?

— Ъъъ, не.

Кадилакът влезе в гаража на хотел „Терас“.

— Ъъъ — подигра го Стив. — Ти тракна ли със зъбите?

— Не бе, не.

— Има си хас — Стив паркира на половин квартал от гаража и изключи запалването. — Значи беше на косъм да те тикнат обратно в панделата и си се бръкнал да дадеш толкова пари, колкото съм дал аз за тази кола? Това исках да ти кажа. Рано или късно ще ти се наложи да почнеш да мислиш с главата си както правя аз. В противен случай си ще прекараш остатъка от живота си в ситуации, в които изобщо не е трябвало да се озоваваш, и винаги ще си с празни джобове.

— Виж, след като ми изчете цялата тая лекция, нека да те питам нещо. След като си толкова умен, защо продължаваш да работиш като бияч, а?

— Не е заради парите — каза Стив. — Искаш ли да видиш колко мангизи имам в себе си в момента?

Той се размърда на седалката, посягайки за портфейла си.

— Не — отвърна Бари.

Стив се отпусна.

— Сега в момента имам точно две хиляди и сто долара в джоба си — каза той. — Не дължа дори един цент за тази кола и завчера изпратих чека на Рита. Не, аз просто върша услуга на един човек. Просто навремето Джаки направи някои неща за мен, когато не бях в състояние да ги свърша, а сега тъкмо се появи тая работа…

— Джаки не пребива хора — каза Бари.

— Така е — съгласи се Стив, — но пък имам други неща, които Джаки ги прави, нали знаеш? На света има много неща, дето хората ги вършат, освен да си размятат оная работа насам-натам и да бият други хора, Бари. Само че няма как да ги разбереш, защото единственото нещо, което те интересува, е да изчукаш набързо някой долар и пет пари да не даваш за следващия ден. Джаки ми даде тази кола, когато гледаше да се отърве от машините, които беше наслагал покрай Шосе 9. Не беше длъжен да го прави.

— Ами щото сам не е можел да си свърши работата.

— Така е — отново се съгласи Стив. — Но и не беше длъжен да ми подарява колата. Не беше длъжен да казва на момчетата: „Айде сега дайте тази кола на Стиви, той е много мой човек“. Но го направи. Така че ако Джаки ме помоли да му свърша услуга и аз мога да осигуря някоя и друга стотачка на тъпия си брат, ще я свърша.

— Имам нужда от мангизите — каза Бари и запали една пура.

— Защо ги пушиш тези гадости? — запита Стив.

— Защото не ме убиват толкова бързо — отговори Бари.

Стив запали цигара и запита:

— Добре, ама нали вдишваш пушека?

— Понякога забравям и го вдишвам — каза Бари. — Макар че не го правя много често. Това е все едно да гълташ живи въглени.

— Разбира се. Само не ми разправяй, че съдържат по-малко отрови, отколкото моите.

— По дяволите, от колко време пушим?

— Започнах ги, когато бях на дванайсет — каза Стив.

— Така, аз и тогава бях същият тъп задник, какъвто съм сега, да правя всичко, което ми кажеш. Значи съм бил на единайсет. Значи пуша вече 30 години, така че едва ли има някаква разлика. Джини обаче не ме оставяше на мира заради цигарите, тогава пушех „Омега“ за известно време. Оставих ги и вместо тях сега карам с тия.

— Между процесите — уточни Стив. — Никога не съм могъл да ги проумея тия работи и никога няма да ги проумея. Когато ти си ги пушиш, те направо ухаят. Ако обаче си до някого, дето ги пуши, можеш да се закълнеш, че това копеле цял ден е пърлило котки.

— Да — отвърна Бари. — От една година не съм слагал цигара в устата си, освен когато бях в Мейн по оная работа. За три дни тогава изпуших двайсет пакета „Лъки Страйт“. Но това е изключение, от една година насам пафкам само пури. Не че се чувствам по-добре. Мислих си, че ще е по-добре, ала не е. При всички тия хора, дето се мъчат да ни изхвърлят от бизнеса, през цялото време човек си мисли, че ще е по-добре, ако ги остави. И Джини ми набива все това в главата. Аз обаче не ги отказвам. Само се тъпча повече. Някой ден ще кажат, че повече не можем да продаваме тая шибана стока. Точно това ще се случи един ден.

— Никога няма да стане — каза Стив. — Според теб колко хлапаци има като теб, които могат да сноват нагоре-надолу? А? Може би двама. Няма да го направят. По дяволите, те направиха същата работа с алкохола. Направиха го, ама виж сега как го разрешиха и го таксуват с данъци. Колко данъци мислиш двамата с Джаки плащаме за тая стока, а? И ти си мислиш, че след като не могат да ми сложат данък върху това, което ми позволяват да продавам, ще могат да ме спрат да си продавам стоката ли? Плащам данъци върху една трета от стоката, която продавам. Напълно достатъчно, за да не могат да ме спипат. И никой не гледа на проблема издълбоко. Така че те знаят, че аз го правя и че другите го правят, и знаят, че не могат да ме спрат.

— Абе, тоя тъпкач нещо много проточи работата — оплака се.

Бари.

— Спокойно, нека оставим човека да си поразклати ташаците на спокойствие. Аз го питах Джаки, викам му: „И сега тоя пич ще чука и аз ще вися там цяла нощ, така ли?“. А Джаки ми отговаря: „Не, не, той не остава до късно. Изчука ли парчето, се прибира вкъщи. Никога не се забавя след един“.

— Аз пак си мисля, че това е много почтено от наша страна — каза Бари, — да го оставим да се изчука на спокойствие. Сигурно така поддържа формата си.

— Той е много хитро копеле.

— Не, тая вечер няма да е много хитър. Е, исках да кажа, че като съдя по отношението му към мацките, явно си е и такъв. Но сега няма достатъчно акъл, за да се ожени за която и да е от тях. Понякога не е толкова хитър. Ами че то същата работа е и със залите му. Нали виждаш? През цялото време управлява добра зала и всички са щастливи. Не вдига никакъв шум и взема само хора, които искат да участват, и така си пази хляба, нали разбираш? Не ги смуче прекалено много. И не се хвали наляво и надясно как ги работи. Само че понякога започва да работи всички и във всичко, това имах предвид.

Кадилакът спря на изхода на гаража и Стив запали колата си. Кадилакът се вмъкна в една къса уличка и зави на запад по Нийланд Стрийт. Стив включи на скорост и пое на изток по същата улица. В огледалото за обратно виждане зърнаха задните светлини на кадилака да изчезват към Парк Скуеър.

— Сигурен ли си, че се прибира вкъщи? — запита Бари.

— Аха — каза Стив. — Голяма скръндза е, щом е поел по „Търнпайк“.

Стив караше в средната лента на Масачузетс Търнпайк и не превишаваше 100 километра в час. След около десетина минути зави в платения трафик и пое надясно по Кеймбридж Стрийт. В 11:50 паркира колата до един хидрант на Шеридан Стрийт, изключи двигателя и каза:

— Третата тухлена къща надолу по улицата от лявата страна.

— Оная с жълтия шевролет пред нея ли? — запита Бари.

— Следващата.

— Я виж, няма алея към къщата.

— За какво му е алея на тоя — каза Стив. — Това свидливо копеле паркира направо на улицата.

В 12:09 кадилакът мина покрай колата им. Стив и Бари се снишиха на седалките.

В 12:12 отново мина бавно покрай тях.

— Ако още веднъж мине покрай нас, ще преместя колата и ще му освободя място — измърмори Стив.

В 12:35 Тратман се появи пеш по Шеридан Стрийт, приближавайки ги отзад от същата страна на улицата Стив го изчака да приближи задната броня на колата и изкомандва:

— Сега!

Бари и Стив излязоха от колата.

— Стой! — нареди Бари.

Тратман спря и се навъси.

— Вие, момчета…

Стив насочи един 38-калибров револвер с петсантиметрово дуло срещу него.

— Влизай в колата, Марки.

— Нямам пари в себе си, момчета, никакви пари нямам — каза Тратман.

— Влизай в колата, Марки — каза Бари.

Приближи се до Тратман и го хвана за десния лакът. Тратман не оказа особена съпротива. Бари повтори:

— В колата. Влизай в шибаната кола, Марки. Ще влезеш в шибаната кола, защото знаеш, че трябва да влезеш, затова влизай.

Тратман бавно закрачи към колата. Погледна към Стив. Револверът в ръката на Стив не мърдаше.

— Стив, момчета, не съм направил нищо.

— Бари, вкарай го в колата и седни до него — нареди Стив.

Бари побутна леко Тратман. Тратман се обади:

— Истина ви казвам. Не съм направил нищо.

— Марки, ще имаме достатъчно време да обсъдим разни неща. Само влез в колата, окей? — каза Бари.

Тратман се приведе и влезе в колата на задната седалка. Стив седна на седалката на шофьора и затръшна вратата. Извърна се и насочи револвера към Тратман. Бари също се качи и се протегна да затвори отсрещната врата. Стив подаде револвера на Бари.

— Защо правите това, момчета? — запита Тратман.

Стив запали двигателя.

— Да знаете, че ще взема мерки — каза Тратман. — Направите ли ми нещо, познавам нужните хора и ще им се обадя, да знаете. Знам на кого да се обадя.

— Ти може би вече си взел някакви мерки — каза Бари. — Може би затова си тук, защото си взел някакви мерки.

— Не съм направил нищо — каза Тратман.

— Ами тогава всичко е наред, Марки — каза Стив.

— Няма за какво да се тревожиш — допълни Бари.

Стив подкара колата по Комънуелд Авеню. Направи ляв завой и се качи на шосето към Честнът Хил. На разклона свърна наляво по шосе „Сейнт Томас Мор“. И после направи десен завой на Бийкън Стрийт.

— Момчета, познаваме се. Защо правите това с мен? Винаги съм те имал за точен пич, Стив, защо го правите? — запита Тратман.

— Защото един човек и едни други хора ме помолиха да поговоря с теб — каза Стив. — Казах им, че ще поговоря с теб. Нали разбираш, Марки, просто ще си поговорим. Не си ли ни пращал нас двамата, за да говорим с хора от твое име?

— Ами, да — съгласи се Тратман. — Затова не мога да разбера защо правите това с мен?

— Ами поради същата причина, както ние ходихме да ти кършим разни неща, които ти искаше да ти свършим. Само че гоя път го правим за други хора — обясни Стив.

Стив сви наляво по Хамънд Стрийт, после зави на паркинга зад търговския център на Чесънът Хил по Шосе 9 и спря в сенчестата част зад „Р. Х. Стиърнс“. После излезе от колата и дръпна напред седалката откъм страната на шофьора.

Тратман изгледа Бари. Бари насочи револвера към него.

— Излизай от колата, Марки.

— Момчета, моля ви, нека да се разберем, става ли? — примоли се Тратман.

— Хайде, Марки — каза Стив.

— Не съм направил нищо.

Бари завря револвера в лицето на Тратман.

— Марки — каза той, — знаеш, че има неща по-лоши от говоренето. Сега в момента от нас се иска само да разговаряме и искаме да направим само това. Ако си решил да късаш нервите на всички, продължавай да се държиш така.

Тратман се колебаеше. Стив се пресегна в колата и сграбчи Тратман за лявото рамо, като го дръпна навън.

— Марки, не ми ходи по нервите. Знаеш какво може да се случи на някого, който не слуша какво му говорят. И не се прави на тарикат, ясно? Ние сме просто двама души, които трябва да говорим с теб, и ще говорим, и ти ще говориш с нас, и това е всичко. Освен ако не искаш да говориш. Тогава вече нещата се променят, нали разбираш? Знаеш как стоят нещата. А сега излез от шибаната кола, преди да ми е паднало пердето.

Тратман излезе от колата. Бари го последва, като подаде револвера на Стив.

— Не съм направил нищо, момчета. Не знам за какво става дума. Ако бях направил нещо, щях да знам за какво става дума, нали? Не съм направил нищо. Трябва да ми повярвате, момчета.

— Заобиколи колата и застани отзад, Марки — каза Стив.

Тратман вдигна леко ръце с длани нагоре.

— Мърдай, Марки, дребен шибан педал такъв! — повиши глас Стив. — Не ме карай да ти тегля куршума.

Тратман се придвижи заднешком до лявата задна броня на автомобила. Застана с ръце до тялото. Стив стоеше на около метър от него с насочен револвер. Бари мина зад Стив и застана от дясната му страна.

— Кълна се в Бога — разтреперан каза Тратман. — Стив, майка ми да хване рак, ако лъжа, но нямам нищо общо с тая работа. Кълна се в Бога, Стив. Ти не можеш ли да им обясниш това? Знам, знам как изглежда отстрани. Кълна се в Бога, Стив, нямам нищо общо с тая работа.

— Дали не го е направил той — обади се Бари. — Нали това щеше да го питаш, Стив?

— Да — каза Стив.

— Затова трябва да поговорим с теб, Марки — каза Бари.

— Да — потвърди Стив, — нямаш нищо общо с тази работа, нали?

— Стив, моля те — каза Тратман.

— Какво точно стана, Марки? — запита Стив.

— Стив — почти шепнейки каза Тратман и гласът му се пречупи. — Стив, някога да съм те лъгал? Някога да съм те лъгал за каквото и да е било?

— Сега? — запита Бари.

— Аха — каза Стив.

Бари направи две крачки към Тратман, свивайки дясната си ръка в юмрук и замахвайки с нея с характерното движение на софтболен питчър. Тратман инстинктивно вдигна ръце пред лицето си. Бари изви юмрук и го заби в слабините му, като след това тялото му падна върху капака на двигателя. Когато юмрукът попадна в целта си, торсът на Тратман спря движението си назад. Лицето му се откри, устата му се отвори, а очите му се оцъклиха. Рязко издиша и простена едновременно. Сграбчи с две ръце слабините си и се сгъна на две.

Бари отстъпи назад. После направи крачка напред с левия крак и нанесе силен удар с коляното на десния си крак, което се стовари в челюстта на Тратман. В устата на Тратман нещо изпращя. Главата му рязко се люшна. Сгънатото му тяло клюмна наляво.

Бари сграбчи Тратман за реверите и го издърпа нагоре, след което го подпря на колата. Главата на Тратман се люшкаше. Той заплака. Изплю кръв от устата си. После изправи глава. Беше затворил очи. Носът и устата му представляваха кървава маса. По палтото му се стичаше кръв.

— Каква беше тая работа, за която казваш, че си нямал нищо общо с нея, Марки? — запита Стив.

Тратман поклати глава наляво-надясно. Езикът му излезе навън от устата, после се прибра, като обиколи с върха устните му. Провеси глава и изплю кръв върху настилката на паркинга.

— Не отговаря — каза Бари.

— Може би главата му е празна или нещо такова — предположи Стив.

— Може би ще е по-добре да я почукам отново. Да се убедим.

— Добра идея.

— Неее! — изпищя Тратман.

— Затваряй си устата, педал такъв! — обади се Бари.

После много силно удари Тратман в стомаха. Той започна да се превива напред още след първия удар. Вторият удар изкара въздуха от устата му. Стив и Бари бързо отстъпиха назад. Тратман се свлече върху настилката, като избълва полусмляна пържола, салата и кръв. Остана проснат по гърди с извита наляво глава. Дишаше шумно.

— Какво мислиш, Стив — попита Бари, — дали това е всичко?

— Нека изчакаме още минута-две, може да изплюе още нещо — каза Стив.

Тратман повърна още от съдържанието на стомаха си и кръв. Очите му продължаваха да са затворени. Бузата му остърга настилката.

— Направи още една проба — каза Стив.

Бари пристъпи напред. Сграбчи Тратман за яката на палтото му, после го опря отстрани на колата. Главата на Тратман се люшна наляво. Очите му останаха затворени.

— Кои бяха ония момчета, Марки? — запита Стив.

Тратман се сгърчи, от устата и носа му рукна кръв. Протегна немощно ръка към лицето си и го опипа с връхчетата на пръстите си. Бавно поклати глава.

— Не те чувам, Марки — каза Стив. — Кои бяха момчетата?

Тратман опипа размазаната плът около устата си и простена. От затворените му очи течаха сълзи. Бавно поклати глава.

— Аз — изстена той, — те… аз не…

— Пак твърди, че не знае нищо — оплака се Бари.

— Ами сега? — зачуди се Стив.

— Мислиш, че наистина ли не знае нищо? — запита го Бари.

— Господи, може пък и наистина да не знае нищо.

— Човек никога не може да е сигурен с тези хора.

— Знам — съгласи се Стив. — Чух веднъж за един човек, някой го попитал дали познава двама души, и той казал, че не ги познава. Обаче знаеш ли какво се оказало? Оказало се, че ги познава.

— Мислиш, че е по-добре да го попитаме пак? — запита Бари.

— Да — каза Стив.

Тратман нададе немощен писък през размазаните си устни.

— Внимавай само къде ще го удариш — каза Стив. — Нали не искаш да те облее целия?

Тратман простена. Главата му се люшна надясно. Очите му се отвориха с пристъпването на Бари към него. Видя свитата в юмрук дясна ръка на Бари да замахва. Бързо затвори очи и се люшна наляво. Бари изви юмрука си в обратна дъга. Върхът на юмрука му се стовари върху дясната страна на челюстта. Главата на Тратман се завъртя наляво, като се чу трясъкът на счупената му челюст. Тялото му се изпъна нагоре и наляво, след което провисна. Тилът му се блъсна в ръба на лявата задна броня на колата. После той рухна върху настилката върху лявата си страна с извито нагоре лице. Клепачите му примигаха и после се затвориха. В гърлото му нещо загъргори.

Стив се приведе над Тратман.

— Марки — запита тихо той, — сигурен ли си?

Тратман простена. Главата му остърга асфалта.

— Става въпрос за ония момчета — настоятелно каза Стив. — Става въпрос за момчетата, Марки, за тях ми е думата. Наистина ли не знаеш кои са били?

Тратман едва завъртя глава.

— Защото аз трябва да съм сигурен, наистина трябва да съм сигурен в това, Марки. Ако ме накараш да останем тука цяла нощ, докато се уверим, че това наистина е така, хич няма да ми стане хубаво, Марки. И нощта ще ти се види безкрайна — каза Стив.

Тратман внезапно повърна още кръв. Част от повърнатото падна върху обувките и крачолите на Стив.

— Мръсно копеле! — изръмжа Стив.

Дръпна се бързо назад, след което се засили и изрита Тратман от лявата страна на гръдния кош, близо до колана. Изпращяха ребра. После протегна крака си и избърса обувката си в палтото на Тратман. Тратман рязко изпусна въздух и простена.

Стив отново се дръпна назад и пак изръмжа:

— Шибан духач!

— Какво мислиш, Стив? — запита Бари.

— Влизай в колата — нареди Стив. — Звучи ми правдиво, вярвам му на това копеле.

Задните светлини на колата осветиха овъргаляния в кръв Тратман. Той потъна в мъглата и мрака, като от време на време дишаше шумно и с хъркащ звук. После загуби съзнание.

Автомобилът напусна паркинга през изхода към Хамънд Понд Паркуей.

— Навехнах си шибаната ръка. Винаги става така — оплака се Бари, след като поеха по Шосе 9.

— Целуни я и ще ти мине — посъветва го Стив. — Майната му на шибания Коган. Ще го накарам да ми плати за дрехите, които тоя педал ми съсипа.

— Как мислиш, дали не трябва да измием колата? — запита Бари.

— Ще я измием. Само да се измъкнем до някое безопасно място. Ще се разделим, а ти ще вземеш револвера, окей? В Уотъртаун знам една кръчма, работи цяла нощ. Ще отида там.

— А след това къде ще отидеш? — заинтересува се Бари.

— Не ти влиза в работата — отвърна му Стив. — Защо, да не искаш да дойдеш?

— Няма да мога да заспя. Винаги се налага малко да разпусна след такива случаи.

— Кажи на Джини, че не искаш бира — посъветва го Стив. — Нека ти даде малко топло мляко.

— Да ти го начукам. Кажи ми какво мислиш за Тратман? Дали знае?

— Не знам. Кой, по дяволите, дава пет пари за такъв лайнар?

— Ами — каза Бари, — аз го обработих доста добре.

— Вероятно знае.

— Държа се доста добре. Имам предвид за човек, който може да знае.

— Няма друг начин, освен да издържи — обобщи Стив. — Знае какво го очаква, ако не издържи. Наясно е.