Джордж Хигинс
Убивай ги нежно (12)

12

— Нещо не е наред с краката му — каза Кени. Беше облечен в тъмносиньо сако и седеше срещу Коган в „Хейс Бикфорд“, от другата страна на улицата срещу „Лобстър Тейл“.

— Разбира се, че не е наред — съгласи се Коган. — Ранен е. Беше пребит почти до смърт.

— Всяко движение, дори и най-малкото, му отнема страшно много време. Видях, когато се измъкваше от колата си. Доста се проточи.

— Целият е омотан в бинтове.

— Направо е като охлюв.

— Не се чувства особено добре. И ти да беше на негово място, и ти нямаше да се чувстваш добре.

— Какво ще правим, Джаки? — запита Кени.

— Ти ще караш колата — отвърна Коган. — Забрави какво ще правя аз. Мисли си само върху твоята работа.

— Колко мангизи ще изкарам?

— Пет стотачки. Както винаги. Само гледай да не оплескаш нещо.

— Някога да съм оплесквал нещо с теб?

— Кени, светът е пълен с хора, които никога нищо не оплескват, но в един момент нещо им се объркват нещата и оплескват работата, и после лежат на топло — каза Коган. — Така че тая вечер не е най-подходящата за сефтето ти, не и когато съм с теб. На каква кола се спря?

— „Олдсмобил“ — обясни Кени. — Миналогодишният модел 4-4-2. Хубава кола.

— Надявам се, че после няма да те проследят по нея. Взе всичко, което ти дадох, нали?

— Разбира се.

— Както ти го обясних, нали?

— Да, да — потвърди Кени.

— Добре. Работата ти е само да караш колата.

— Кой е този човек?

— Няма значение — отвърна Коган.

— Ама наистина, кой е той? Да не е оня, дето Стив и Бари го понамачкаха? — продължи да упорства Кени.

— Е, стига, стига — скръцна със зъби Коган.

— Нищо не исках да кажа — заоправдава се Кени. — Само се чудех. Искам да кажа, че имаше един човек, който имаше игрална зала, и го пребиха. А тоя човек също не е добре и се чудех дали не е същият човек.

— Кой ти каза за човека с игралната зала, Кени? — запита Коган.

— Джаки, нали ти казах, че се чудя. Не искам да кажа нищо. Какво общо има той с игралната зала?

— Двама души го нападнали и обрали залата му — обясни Коган.

— Виждаш ли, не можах да разбера. Стив и Бари.

— Нали разбра, че трябваше да те питам?

— Мангизите щяха да ми дойдат добре, Джаки.

— Мангизите винаги ще ти дойдат добре. Между другото, просто работата е там, че не съм ги питал, загряваш ли?

— Да — отвърна Кени.

— Работата трябваше да се свърши от двама души. Затова и не ти се обадих.

— Можех да намеря още един човек. Можех да взема човека, дето ми помогна с кучетата.

— Хм — каза Коган. — Добре, Кени. Следващия път, когато ми потрябват двама души за някоя работа, ще ти се обадя.

— Той щеше да свърши добра работа — обясни Кени. — Свястно момче е. Само че не мисля, че ще остане задълго тук.

— Добре, значи да знаеш, следващия път, когато ми потрябват двама души да свършат работа, може би ще потърся първо теб и ако можеш да намериш още един човек, ще се спра на теб. Окей?

— Окей. Просто разсъждавах, това е всичко, Джаки.

— Това ти е слабото място, Кени. Няма значение. Просто прави каквото ти казвам, и всичко ще е наред.

— Той знае ли? — запита Кени.

— Ами, би трябвало да знае, но вероятно не. Поне така мисля.

Марк Тратман излезе от фоайето на „Лобстър Тейл“, в сиво-червено сако и с ръце в джобовете. Пиколото се запъти по улицата.

— Кучи син — каза Коган. — Не пропуска вечер.

— Пиеше си питието през една от ония малки пластмасови джаджи, дето си разбъркваш чашата — обясни Кени. — Ония зелени и бели сламки.

— Аха. Къде е шибаната кола?

— Зад ъгъла. Мислех, че ми каза…

— Забрави какво си мислел, че съм ти казал — изсумтя Коган. — Размърдай си големия тъп задник. Човекът се прибира у дома.

— Не го разбирам.

— Нито той тази вечер — каза Коган. — Нито пък повече ще му се наложи да разбира каквото и да било. Хайде, за Бога, тая вечер се прибираме рано за смяна на тоалета.

Жълтият седан проследи колата на Тратман на осем последователни зелени светофара на Комънуелд Авеню в западна посока. Коган седеше отзад, зад седалката на шофьора. Държеше ръцете си така, че да не се виждат.

— Брей, много го бива — каза Кени. — Пристига на светофара веднага щом светне зелено.

— Знае скоростта, на която са настроени. Настроени са за трийсет километра в час, мисля, че толкова беше. Той го прави открай време, няма начин как да не го е научил наизуст.

— Джаки, ами какво да правим, ако не му се наложи да спре? — запита Кени.

— Ще го закараме у тях и ще го сложим да си нанка в шибаното си легло. Само карай след него и помни какво ти казах за мисленето. Не се тревожи за нищо. Само сменяй лентата от време на време и всичко ще е наред.

На дългия склон при синагогата кадилакът свърна в дясната лента и светлините на спирачките проблеснаха при наближаването на кръстовището на Честнът Хил Авеню. Светофарът светеше червено. От другата страна на кръстовището един трамвай се движеше към Лейк Стрийт.

— Мини в средната лента, Кени. Има три ленти, заеми средната.

Коган започна да се изправя на задната седалка. Приведе се напред и смъкна прозореца откъм предната седалка с лявата си ръка. Седанът им бързо приближаваше кадилака от лявата страна.

— Изравни се с него отдясно, спокойно и точно — нареди Коган.

Светофарът оставаше червен. Нямаше други коли. След секунди светна жълто.

— Вдясно до него. После малко напред. Изравни ме с него. Хайде, момче.

Кени спря автомобила с отворен заден десен прозорец редом до прозореца на шофьора на кадилака. Тратман седеше отпуснат в колата. Хвърли поглед към светофара.

Коган подаде дулото на полуавтоматичната карабина през прозореца на колата и стреля пет пъти. Първият куршум разби прозореца на Тратман. Тратман се люшна надясно. При всеки изстрел главата му подскачаше рязко.

— Браво на теб, Марки, винаги си закопчаваш предпазния колан — изсъска Коган.

Кадилакът бавно се спусна напред след последния изстрел на Коган. Тратман се приведе напред, придържан от предпазния колан. Докато Кени извиваше колата наляво, кадилакът бе застанал напречно по средата на пътя. Когато лампите в жилищата на сградите около кръстовището започнаха да светват, кадилакът вече бе опрял в бордюра.