Джордж Хигинс
Убивай ги нежно (3)

3

— Той ще участва — каза Франки. — Можел да избира и решил, че е по-добре да е вътре в играта.

— Не мога да обвиня човека, че се чуди — отвърна Амато. — Ако ситуацията ме постави и мен пред такъв избор, вероятно и аз нямаше да съм тук. Така, ако приемем, че ти все още си навит да участваш, кой друг можеш да вземеш с теб? Имаш ли си някого наум?

— Нямам. Не знам дали Ръсел още се интересува от тази работа, но и да е така, каза ми, че единствената причина да не дойде, е, че не си му казал да дойде и затова не е дошъл. Но дори и така, всичко е наред. Не те гони карез, няма проблеми.

Амато за момент остана мълчалив. После промърмори:

— Франки, просто тоя тип не ми харесва нещо, разбираш ли? Просто не ми харесва.

— Той е стабилен — каза Франки. — Първия път, като го видиш, ти се струва, че се дърви много, но иначе си е точен пич.

— Кого бихме могли да използваме и двамата, след Доктора.

— Да. Аз самият не бих имал нищо против да му видя сметката на тоя кучи син, когато се почувствам по-добре.

— Не мисля, че ще се наложи — каза Амато. — От известно време никой не е виждал Доктора. Това поне чувам.

— Така ли? — попита Франки. — Чудя се къде ли може да се е заврял.

— Ами, как да ти кажа, никой не знае. Когато беше в Сан Франциско, вършеше работа за групата. Все повтаряше, че искал някога да се прибере там. Оплакваше се, че тук му било прекадено студено.

— Тогава сигурно е отишъл там — предположи Франки.

— Сигурно — каза Амато. — Разбира се, това го чух от Дилън. Той се знае с човека.

— О!

— Дилън нещо не изглежда добре. Бях в града завчера и го видях. Блед като платно, не му казах нищо, ама хич не ми хареса.

— Дилън остарява.

— Всички стареем — обясни Амато. — Нали видя как позволих на оня дребен лайнар да ми се дърви завчера? Никога досега не съм позволявал това на никого. А сега през цялото време крещя на децата, за Бога. В продължение на цели седем години успявах да зърна тия дребни копеленца само веднъж месечно, а сега, когато съм си вкъщи, през цялото време им крещя. Непрекъснато се заяждам с жена си. А преди това никога не съм й вдигал скандали. Не че не съм имал разправии с нея, но не и такива непрекъснати разправии като сега. А аз се заклех, когато бях на топло. Заклех се, че когато изляза, ще изцеждам сока на живота от всяка свободна минута прекарана навън, докато съм жив. Ако пак ме тикнат някъде, моля се само да мога да си лягам, без някой задник да си навира през решетките оная си работа в лицето ми. А правя ли го това? Не. Разбира се, че не го правя. Както и преди, пак съм си същият тъп задник.

— Ръсел може да вдигне кръвното на всеки — съгласи се Франки. — Така е устроен.

— Да, ама тогава никой не можеше да ме изкара от нерви. Даже и това копеле не би могло да го направи. Ако ставаше за работата, щях да го взема. По дяволите, няма да се женя за него. Това, за което ми трябва и което ми е на ума, е дали става за тая работа. Ако мислех, че става, щях да го взема.

— Да не си промени мнението? — запита Франки.

— Не знам. Разпитах тук-там за него. Нали разбираш, трябваше да го направя внимателно, да не вземе някой да си помисли, че трябва да ми свърши някаква работа. Не ми трябва такава беля на главата. Просто се боя, че той не е точният човек за тая работа. Ако такъв като него оплеска нещата, хора могат да пострадат, а на мен такива главоболия не ми трябват. Няма нужда от такива неща, нали разбираш? Ха си гръмнал някого, и край, казваш сбогом на мангизите. Такива неща изобщо не трябва да се допускат. Трябва да вземаш само хора, на които при никакви обстоятелства няма да им избие чивията. Тази работа не е свързана с банка, дето тези, които работят там, са готови всеки един момент някой да нахлуе и да се опита да ограби банката, и тъй като парите не са техни, веднага да ги дадат. Ония там изобщо не са такива хора. Те веднага посягат към ютиите си.

— Герои — каза Франки.

— Герои — повтори Амато. — Те са съвсем други хора и някои от тях реагират, човек никога не знае кога на някого от тях ще му се вдигне кръвното и ще създаде проблеми и тогава трябва да гръмнеш някого, не дай Боже. Някои от тях се мислят за много печени. И когато някой влезе да им обере паричките и те го видят, че целият трепери, тогава могат да му извъртят някой много готин номер и нещата тотално да се оплескат, ама тотално.

— Нали отново нямаш предвид оная работа в Норт Енд, Джони? — запита Франки.

— Кое, барбута ли? Неее, този път е различно. Макар че трябва да ти кажа, че все още си мисля, че би могъл да свършиш онази работа, ако обмислиш добре нещата и отидеш с точните момчета, дето знаят какво да правят. Някой ден някой тарикат ще друсне крушата там и ще си натъпче хубавичко джоба. Ама много яко ще си натъпче джоба.

— Иска ми се да се срещна с тоя пич след това — рече Франки. — В смисъл, ако изобщо ми се налага да се срещна с него, по-добре срещата ни да мине бързо. Шибана история. Мислил ли си някога върху това? Там на ъгъла има човек в телефонната будка. Ей, ама големи тарикати са тия от телефонната компания — да сложат телефонна будка именно там, а? На прозореца пък седи друг човек, който не отделя поглед от оня в будката. Мини покрай онова място и през най-студената нощ на зимата, ушите ти ще окапят, а оня пич си стърчи в телефонната будка. И не прави нищо. Сега, като се замисля, сигурно така си вади хляба. Май не ми се иска да се захващам, но нещата са ясни като бял ден. Изобщо не трябва да се притесняваш, че някой може да излезе, щото оня стърчи там, там има една алея, и се обзалагам, че в оная стая има не повече от петнайсет горили с ютии, готови да надупчат всекиго за секунди.

— Каквото и да е, там бъка от мангизи — каза Амато.

— Понякога губят много мангизи, щото зарът се обръща. Само влизаш и прибираш кинтите, а те никога няма да посмеят да извикат полицията, няма да има ченгета да ти търчат по петите, просто минаваш покрай щанда за рибени сандвичи на Били, качваш се по стълбите и си опекъл работата си за цял живот. Да, и Дилън веднага хуква подире ти в компанията на още петдесетина типове, още преди да си мигнал. Чух за това място още когато бях на четиринайсет години, да, на толкова бях тогава — каза Франки.

— Дъщеря ми е на четиринайсет.

— Господи — въздъхна Франки, — как лети времето.

— Направо да не повярваш. Тя е само на четиринайсет. Оня ден си забрави нещата върху нощното шкафче. Гледам някаква светлосиня картонена кутийка. Отварям я и опааа! Пие хапчета. Пие антибебе хапчета.

— Стига бе! — учуди се Франки.

— Направо не повярвах на шибаните си очи — каза Амато. — Викам на Кони: „За Бога, ще ми кажеш ли какво става тука?“. А тя ми казва: „К’во се пенявиш толкова? Всички вземат хапчета“. А аз й разправям: „К’ви ми ги дрънкаш, ма, к’ви са тия всички? Защо ги взема, по дяволите? Веднага си отваряй устата, не ме карай да ти тегля думите с ченгел. Пет пари не давам за останалите боклуци“. И веднага, разбираш ли, се превръщам в гадно копеле. „Да не искаш да надуе корема?“, пеняви се тя, ама наистина пяна излиза от устата й, без майтап. Направо не можех да повярвам на шибаните си уши. Викам й: „Кони, за Бога, тя е само на четиринайсет. Четиринайсет. Не мислиш ли, че малко е подранила?“.

— И аз така мисля — съгласи се Франки.

— Да. А тя знаеш ли какво ми отговаря? „На колко години беше Розали, когато ходеше с нея?“

— И на колко години беше? — запита Франки.

— На осемнайсет. Съвсем друго е. Само че, разбира се, това не й го казах. Винаги съм отричал това, когато ме е питала. А и Розали тогава не вземаше хапчета. Ако си представиш само колко треперехме всеки месец… Както и да е, гола вода беше в кревата.

— Стига бе, такова страхотно парче беше — каза Франки.

— Беше страхотно парче, ама не даваше да я пипна между краката. По дяволите, сигурно щях да вляза по-лесно във Форт Нокс. Майтап, ама в обратен смисъл, нали разбираш? Всеки път й редях как съм безумно влюбен в нея и всякакви такива лайна. Трябва да съм бил голям задник, щом съм го казвал. Тя обаче всеки път лежеше като труп. Все едно да чукаш някакъв кочан. Какво ли не пробвах, обаче не ще. Викам й: „Розали, за Бога, няма ли да вземеш някакви предпазни мерки? Не искаш да забременееш, нали?“. И тя веднага отваря клапаните и почва наводнение от сълзи. Било смъртен грях, глупости някакви. Тогава си мислех, че съм голям задник. Май тогава наистина имаше любов. Сега като си помисля, не знам защо го направих. Чудя се колко ми е бил акълът да й търпя всичките номера, само и само да я изчукам.

— Ама си я биваше, де.

— Снощи гледа ли мача? — запита Амато. — Аз го гледах. Бях си вкъщи. Кони накрая си легна. Ченето й се схвана от много мелене. Затова ми харесва телевизията. Можеш да изключиш звука по всяко време. Много як мач беше. Гледа ли го?

— Бях излязъл — каза Франки.

— И така… — продължи Амато. — Завчера вечерта видях Розали, на булеварда. Кони ме накара да спра да купела хляб. Чудя се на акъла си защо го направих. Аз нали не я карам да ми върши работата? Защо, по дяволите, ми трябваше да спирам, когато се прибирахме, и да й върша работата? Както и да е, скивах Розали. Станала е по-голяма и от бъчва, кълна се.

— На времето беше страхотно парче — пак повтори Франки.

— Да, ама се омъжи. Нали само това й беше на ума. Все тая мисъл я глождеше докато я чуках. Мен пък все ме глождеше друга мисъл, защо всеки път лежеше като умряла. Тя се притесняваше, как така, по дяволите, ще се омъжи за мен, нали съм женен за Кони? Аз пък хич не исках и да си го помислям дори. Да се женя още веднъж? Мерси, не ме е таковал луд. Обаче на нея все това й беше на ума. Сега е бременна. Сигурно с петото, предполагам. Страхотно парче, викаш. Обзалагам се, че сега не може да обуе и моите гащи, такава буца е станала. Всичко отива по дяволите, ако проточиш много нещата. А Кони ми разправя: „Не ти харесва какви ги върши дъщеря ти ли? Ами чудесно, тогава разговаряй с нея, тъпи татко, дето изкара шест-седем години в затвора докато тя растеше. Разговаряй с нея. Ти й обясни колко пропаднало момиче е“. Разбира се, Кони и думичка не отваряше за тия неща докато бях на топло, де да знам какво е ставало, по дяволите? Откъде можех да знам? Ама вече нищо не можеш да направиш. Вече нищо няма значение. Само дето ми се вдига кръвното, това е всичко.

— Виж, пет пари не давам колко ти се вдига кръвното. Ти поне имаш семейство и деца.

— Още ли не си направил сефтето? — запита го Амато.

— Знаеш ли какво направих? Отидох в изправителния център. Все едно наистина съм се вързал на лафовете им, дето пишеха в лайняните си брошури. „Имаме нещо за вас. Един завод в Холбрук търси монтажници. 130 долара на седмица. От четири следобед до полунощ. Стабилна работа, така няма да се заплетете в нови бели.“ Направо вълшебно. Аз живея в Съмървил. Как, по дяволите, ще се добирам до Холбрук в четири следобед? Ами как ще се прибирам вкъщи посред нощ? А те знаеш ли какво ми викат, а? Можеш ли само да си представиш? „Купете си кола. Трябва да имате кола, за да можете да вършите тази работа, а ние ще ви помогнем да си приберете шофьорската книжка.“

Франки се замисли, после продължи.

— Да си купя кола, ама с к’во, с въшки ли? Нямам и пукнат долар. Защо, по дяволите, си мислят, че имам нужда от работа, като живея у сестра ми и се храня там? Да топля на някого мястото? Нямам нито пари, нито кола. „Можете да се уредите някой да ви вози“, представяш ли си? Точно така. Всеки ден да се изтъпанчвам още от сутринта на площада и да чакам някой да тръгва към Холбрук, че да му се моля да ме вземе. Тъпи копелета! Викат ми: „Преместете се да живеете там“. Можеш ли да си представиш? Продължават да дъвчат същите лайна. Нали трябва да имам мангизи, за да си взема квартира. Ако имах мангизи, щях да се преместя там или на някое друго място. И най-малкото — нямаше да си тровя нервите с тях. Ужасно били съжалявали и тем подобни. Само това можели да ми предложат в момента, били сигурни, че човекът, дето наема хора, щял да ме вземе, дрън-дрън. Отивам в социалната служба да взема някакви мангизи и след това да се преместя там. Отивам там, обаче на оня задник му се повдига само като ме види. Да си бил изпиел кафето и не знам к’во още. Теглих им една майна и това беше. И тогава видях Ръсел. Тъкмо минаваше оттам. Кани се да купува хотел или нещо подобно някъде след две седмици.

— Ха, ще купува хотел с продажбите от крадени кучета — каза Амато.

— Той се занимава само с това. Събира мангизите и си ги къта, докато събере достатъчно, за да си купи нещо. Именно това искам да направя и аз и съм си намислил нещо. Първо обаче трябва да събера мангизи, за да купя стоката.

— За какво точно става въпрос?

— Знам един пич. Видяхме се с него и той естествено ме попита как вървят нещата. Ударихме по две бири, той черпи и после ми казва, че щял да ходи на едно място и ако искам, може да отида с него, можело нещо да се уреди и за мен. И така, отиваме на въпросното място, а там всичко в кинти. Само двайсетачки. Ама досущ истински. Ако имах малко мангизи, щях да си купя от стоката. Ако имах един бон, щях да си купя двайсет бона ментета. Ама да ти кажа, и под лупа да ги гледаш, изобщо не можеш да ги разбереш, че са ментета.

— По-добре му звънни на тоя юнак и му кажи сбогом — посъветва го Амато. — Ще го сбарат още на мига. Най-добрия съвет, дето мога да му дам, е да пласира първото менте в някоя аптека и да си купи нова четка за зъби. Щото ще му потрябва.

— Джони, не си прав — възрази Франки. — Стоката наистина е добра. Хартията си я бива, мастилото също, цветовете са точни, казвам ти. Добре ги огледах. Тоя майстор трябва да си продаде част от стоката на правителството. По-добри са и от истинските.

— Тоя юнак се казва Чъби Райън.

— Не го знам.

— Няма и как да го знаеш — каза Амато. — В Атланта е, на топло. Лепнаха му десет годинки за тая готина стока. Смешно, а? Да ти кажа ли нещо? Съгласен съм с теб. Стоката е превъзходна. Абе, почти перфектна. Шибаният Чъби може да е голям майстор на ментетата, ама за останалото няма и грам мозък. Също като твоя приятел тука — кучешкия фен. Не че имам нещо против него. Той просто е гола вода. Такива като него, дето все дружиш с такива, ами те са единствените, дето са по-тъпи и от Чъби. Защото единственото нещо, за което тая стока става, освен да си избършеш задника с нея, е да ви я пробутва на такива като вас, дето и хабер си нямате какво ще ви се случи още на мига, когато излезете и почнете да я пласирате. Затова и цената е толкова ниска.

Знаеш ли какъв е номерът с тая стока? Чъби си въобразява, че живее в някаква страна на чудесата. Няма акъл и за две стотинки. Той си мисли, че стоката е добра и ще си я пласира всичката сам, ще отиде на кучешките състезания и ще пласира цялата партида, представяш ли си? И така и направи. Пласира десет бона съвсем сам-само за една нощ. Петстотин от тия шибани красиви хартийки и всичките с един и същи номер.

Разбира се, ония типове, дето държат кучешките борби, са тъпи като задници. Сигурно е. На тях никога и през ум не им е минавало, че залаганията на кучешки борби е много добро място за пласиране на ментета. Ама хич даже. И те никога не са обучавали касиерите си да внимават за такива. И, разбира се, касиерите са кьорави като деветдесетгодишни бабички. И тъй, оная нощ Чъби бил там, пръскал наляво и надясно двайсетачки и никой нищо не видял. Ама на следващата нощ на залаганията, когато Чъби се върнал за осмата гонка, там имало само деветстотин ченгета и федерални. И можеш ли да си представиш какво им е изтърсил? Когато му прочели правата и всички останали лайна, че не е длъжен да казва нищо, дъра-бъра, и ако не го е знаел тогава, сега вече го знае със сигурност. Казали му, че е арестуван за фалшифициране на пари. А той само ги изгледал ококорен и им изтърсил, представяш ли си? „Ама аз ги топих в кафе и те вече изглеждат стари“…

След малко Амато продължи да разказва.

— И какво направил той? Дали му да се обади по телефона и той се обадил на Майк, а Майк му казал да си държи устата затворена. Отива Майк там, гледа, все познати физиономии. Та отива той там и всички му се смеят в лицето, ама ще се скъсат, Майк само пита: „К’во става?“. А те му показват докладите и стоката. И тогава Майк отива при клиента си. Влиза в килията, само го изглежда, а Чъби изтърсва: „Ей, така се радвам, че те виждам“. А Майк само го изгледал и му казал: „Чъби, ще ти дам един безплатен съвет. Признай се за виновен“. И си излязъл.

Това ви е основният проблем на вас. Знаете как да правите нещата, но за другото си нямате мозък и за две стотинки. Нямате грам въображение. Единственото нещо, дето ви е на ума, е да направите първото нещо, в което има печалба, и толкоз. Само дето преди вас може би петстотин човека са направили същата работа, след което всеки знае какво следва, и въпреки всичко вие като папагали повтаряте същото, а те само ви дебнат и ви скачат на врата. Вместо да потърсите някакъв друг начин, нещо, дето друг не го е пробвал преди вас или просто да постъпите на работа в Холбрук и да си бачкате от тъмно до тъмно. Всичко останало е загуба на време, а и освен това е опасно, щото ще лежиш на топло.

— Добре — съгласи се Франки, — да речем, че си намерил този човек с другия начин. Кажи ми тогава какъв е този шибан начин? Само не ми казвай, че става въпрос за барбута, щото нямам никакво намерение някоя нощ да мина по оная уличка зад щанда за рибени сандвичи на Били и да осъмна в моргата на болницата в Еверет с два куршума в тиквата. Няма да стане. Трябват ми мангизи, ама нямам намерение да хвърлям петалата докато си ги набавя.

— Какво ще кажеш да си поговорим? Преди да вземем решение. Как мислиш, кучешкият фен може ли да удари някоя игрална зала?

— Ами според мен е фасулска работа. Че кой не може. Можем да намерим някоя, в която няма юнаци с ютии. Само дето там се въртят по-малко мангизи, отколкото при барбута, там е работата. Ония зали с барбута ги пазят добре. Не можеш да ги удариш, освен ако си наистина толкова тъп, че да си мислиш, че няма да ти пръснат мозъка докато го правиш.

— Има една игрална зала, дето можете да я ударите — предложи Амато.

— Знам поне десет такива, дето мога да ги ударя, Джони — каза Франки. — Ама след това няма начин минимум по осем брикета да не ми хукнат по петите.

— Споко. Удариш ли точно тази зала, на никого и през ума няма да мине да те гони.

— Що така? — полюбопитства Франки.

— Щото, когато тази работа стане, те няма да разберат кой се крие зад нея.

— Не знам защо, ама тая мисъл хич не ми вдъхва спокойствие, Джони.

— Нямам предвид нас. Имах предвид, че съм наясно как мислят тия типове. На тях и през ум няма да им мине, че това може да сме ние. Те още на мига ще нарочат за тая работа един пич, ще го намерят, ще му видят сметката и това е. А ние двамата с теб и оня дребния, ако въобще се спрем на него, ще си гушнем 40–50 бона. Проста работа.

— Не знам, не съм сигурен дали мога да натопя някой невинен за тая работа — каза Франки.

— Няма нужда да топиш когото и да било — възрази Амато. — Той самият се е натопил. Тая зала е на Марк Тратман. Това е втората му зала. Първата му зала я обраха. И знаеш ли кой свърши тая работа? Самият Марки.

— Стига бе — не повярва Франки.

— Той я свърши, и после стана една, да си такова майката. Един от обраните бил доктор, имал брат, дето бил щатско ченге, и оня се заканил, че ще завре всички на кучето в гъза, ако не върнат парите на брат му. Та те се принудили да му ги върнат, не знам колко точно, три или четири бона, за да му запушат устата. После отиват и се срещат с Тратман. Той почва да си скубе косите. И те му се връзват.

И сума ти време всички пикаят кръв, както става винаги в такива случаи, и минава цял месец; и повече никой не смее да отвори зала или каквото и да било, после обаче някой се обажда, мисля, че беше Томи Болс, и вика: „Ебал съм му майката“, и наема някъде към десетина пича да пазят, и отваря зала, и нищо не се случва. Поглеждат към залата на Теста, и там нищо не се случва. След още някое време и други отварят, и всички са щастливи.

И тъй, една вечер момчетата се събират и приказват, пият си, и един от тях казва: „Каква странна работа, как е станал тоя удар и всички страшно се изнервили, а сега всичко било спокойно и никой не пробвал да направи нов удар. Сигурно щото всеки е сложил повече охрана“. И тогава в тоя момент Марки се пръска от смях. Направо не може да се сдържи. И той им казва, представяш ли си? Той им казва каква била работата, че той самият я бил свършил. Наел двама хлапаци да го направят, двамата получили по пет бона на калпак, били две момчета, дето били вършили такава работа, а той се знаел с тях, и гушнал близо трийсет бона.

— Тоя трябва да е страшен късметлия щом не са му пръснали черепа — каза Франки.

— Ами така е, страшен късметлия си е. Трябва обаче да си наясно с Марк. Всички го харесват. Той е страхотен пич. И виж само кога разбират: когато всички отново отворили. Ако го бяха спипали, когато всички зали бяха затворили и всички се бяха изпокрили в миша дупка и се гърчеха с празни джобове, тогава сигурно нямаше да му простят. Обаче не го спипаха, а пък когато работата се разкри, на кого му пука, нали не бяха техни пари. И стига да не се повтаря номерът, щото инак клиентите няма да ги хванеш да дойдат отново да залагат, ако не са сигурни, че залите са защитени добре, а тъй като те наистина са защитени, всички са спокойни. Ето това е другият начин.

— И к’ва ще ми е ползата от тоя начин? — запита Франки.

— Ами ще ти кажа — отвърна Амато. — След като излязох, ходих там два пъти. Една вечер се сблъсках с Марки, бях в града да огледам как вървят нещата, къде какво има, и се сблъсках с него. Ударихме по две питиета, а той ми вика, че залата работела и да съм я посетял да поиграя. Така че ходих два пъти, и двата пъти в сряда. Той я отваря два пъти седмично, в сряда и петък. Има хора, дето ходят в сряда, неколцина, дето ходят и в двата дни, но основно са две групи: едната ходи само в сряда, а другата — в петък. На вечер се въртят някъде към четирийсет бона.

— Нещо не вярвам — изсумтя Франки.

— Бях там, казвам ти. Имаше един куку с едни лайняни кадифени панталони и той и двата пъти имаше у себе си най-малко пет бона, там някъде. А това беше само което успях да зърна. Повечето хора, които ходят по такива места, носят повече мангизи, отколкото си виждал, защото понякога, като им дойде лоша карта, се овътрят лошо. Така че влизаш вътре, обясняваш културно на всеки какво се иска от него и ще извадиш поне още десет бона.

— Не е зле.

— Там има доста момчета — продължи Амато. — Бях там, чух ги да разправят, че Марки току-що се бил развел отново и затова организирал малко тържество. Извикал две курви, дето яката се олигавили една друга, и всички си прекарали времето много яко, само че другите момчета много се ядосали, че не бил ги поканил. А той бил казал: „Само приятели, без клиенти“. Само че някои от момчетата, дето ходели в петък, разбрали за тая работа и също отишли. „Те са добри клиенти — казал Марки. — А добрите клиенти са все едно добри приятели, така пише в моя правилник.“ И така разбрах, че в петък има повече мангизи, отколкото в сряда. Въпросът е кога да ударим. Все още си мисля, че сряда е по-добрият вариант, щото в петък заведението става различно. През седмицата е доста спокойно, но в петък и събота се събира доста народ, едни пристигат, други си отиват, чукат и всичко останало, а това много усложнява нещата, щото трябва да мислиш за сума ти работи, вихрят се разни празненства и к’во ли не. Не съм сигурен, но си мисля, че може би в петък идват разни хора, дето не ходят в сряда, такива, дето е по-добре да не ги пипаме. Когато бях там в сряда, не видях там никакви печени пичове, така че в сряда си е по-добре.

— Как ще делим? — запита Франки.

— На три — каза Амато. — Аз вземам една трета.

— Много е, Джони.

— Не и за тая работа. Знам къде е и знам какво трябва да се прави. Полага ми се една трета по право. Ти как ще делиш с другия човек, не ме вълнува. Можеш да вземеш оня побъркания или някоя друг да ти свърши работата за пет бона, а останалото си е твое, това не ме бърка.

— Когото и да взема с мен, делим по равно — каза Франки.

— Това си е твоя работа.

— Ти не си излагаш задника.

— Сигурно — каза Амато. — Те ще ме изчислят още на мига, в който прекрача прага. Неее, в същата нощ няма да се мяркам и на триста километра оттам. Ще бъда някъде, където да е пълно с хора около мен и всеки да може да свидетелства къде съм бил в този ден и този час. Нали разбираш, затова се спирам на теб. Всичко е готово, остава само да покажа на нужния човек къде се намира работата, която трябва да свърши. Аз не мога и да припаря там, а ми трябва човек, на когото да се доверя, който няма да ми каже, че са събрали само трийсет бона, а всъщност са били петдесет, и да ме преебат и аз да не мога да проверя по никакъв начин. Аз ще бъда човекът, който съставя плана за удара. Имам нужда от две момчета, които да свършат работа така, както им кажа.

— Няма проблеми. Брой ме. А сега какво ще правим с Ръсел?

— Какво да правим с него? — запита Амато.

— Пак смятам, че той трябва да е другият човек — настоя Франки. — Ти вече свикна ли с тая мисъл?

— Пет пари не давам. Ако искаш, можеш да вземеш със себе си в оная шибана дупка и Тарзан, стига само да го научиш какво да прави. Мен друго не ме интересува. Искам само да намериш човек, който ще свърши точно работата. Тоя трябва да се отличава само в две неща, разбираш ли? Трябва да е куражлия, а ти нали ми разправяш, че имал здрави топки, значи тук работата е наред. Другото условие е да е човек, когото моите шефове не познават.

— Господи, Джони, Чайна Танзи ме познава.

— Чайна не го брой — каза Амато. — Чайна е в Луисбърг и ще остане там дълго време. Бичи мебели за правителството или нещо от този сорт, а там има доста момчета, които не го долюбват. Те смятат, че и на него е трябвало да му лепнат петнайсет-двайсет годинки в Атланта като на всички останали, забъркани в тая работа, а не пет. По дяволите, той има досие, по-дебело от това на всеки друг, забъркан в тая работа, и въпреки всичко му дават само пет години и не в един и същи затвор с тях, а това съвсем естествено кара момчетата да се чудят, нали разбираш? Как така? По едно време се говореше даже, че Чайна не е и в Луисбърг. Били го пъхнали в някаква програма за защита на свидетелите, всеки ден го тъпчели с пържоли, водели семейството му при него и си лафели. Е, някой казва, че това не било вярно, не знам. Но вече никой не му обръща никакво внимание. Вече го забелязах.

— Ами добре — съгласи се Франки. — Тогава ще питам Ръсел. Не знам дали има някакви познати.

— За какво е влязъл в панделата?

— Ами честно да ти кажа, не знам. Нали знаеш как е, ако човекът реши да ти каже, ще ти каже. Той обаче не ми каза. Доколкото разбрах, той и още един пич решили да ударят една аптека. Аптеката била денонощна. Е, другият хлапак бил от ония, дето бесовете никога не го напускат, имал пистолет и станала голяма тупурдия. Почнал да стреля, след като събрали стоката, онзи де, дето бил с Ръсел, така разбрах. И двамата имали една и съща марка пистолети и си мисля, че Ръсел сигурно е разменил пистолетите. Човекът от аптеката бил ранен, но успял да улучи онзи, когото Ръсел бил взел със себе си. Както и да е, Ръсел на делото изкарал работата така, че убитият бил организирал всичко, бил наел Ръсел да му помага и всичко останало. Ръсел бил просто някакъв изпълнител, дето тръгнал с другия без изобщо да разбира за какво става дума, да му били погледнели досието от войната и всичко останало. Предполагам, че на войната се е представил добре. Така че се е измъкнал с минимални загуби, иначе са щели да му одерат кожата.

— Сигурен ли си, че няма да тръгне надрусан по работата? — запита го Амато.

— Той взема всичко насериозно. Ти го чу. Много трезвомислещ пич е. Знае какво прави. Не се заема с нищо, с което няма да се справи.

— Човек трябва да е сигурен във всичко. Хора, дето обират аптеки, невинаги го правят само заради парите. Понякога пострадват и странични хора, а те самите се нуждаят от някои лекарства и не могат да си ги набавят по никакъв начин. И не могат без тях. Ако такъв като него не си набави дрогата, ще се гръмне, нали разбираш?

— Виж — продължи да го убеждава Франки, — Ръсел е луд на тема мотоциклети. Това му е единствената слабост. Първия месец, след като се запознах с него, през цялото време само се псуваше и стенеше, че продал своя шибан мотоциклет. Май имал „Мюнх Мамут“, едно от ония чудовища. Трябвало да продаде мотоциклета, за да плати на шибания си адвокат. Тъй че ако в тази работа имаше замесен мотоциклет, в никакъв случай нямаше да го взема с мен. Той щеше да издивее още на мига, в който го възседне. Питаш за дрогата ли? Използва дрога, но това е всичко, не е пристрастен.

— Защото тук единственото нещо, от което нямаме нужда, е да наемем някакъв пич, дето още като влезе, ще превърти, ще почне да гърми и ще нарани или убие някой друг. Защото в такъв случай ще трябва да се обадят в полицията и тогава всички се озоваваме в комплект в лайната до шиите. А Марки го е правил този номер спокойно и по-рано. Тъй че и този път пак ще го направи, пак внимателно като последния път, ще хване няколко момчета, които ще свършат работата както трябва. Тия хлапаци са негови клиенти. Той иска да ги ограби, не да ги гърми. Иска подир някое време пак да се върнат при него, когато размислят и забравят какво се е случило.

— Ръсел е железен — каза Франки.

— Надявам се да си прав. А сега вече трябва да действаме, нали така?

— Няма проблеми. Ако не направя някакъв удар в най-скоро време, остава ми само да се върна и да почукам на портите на панделата и да им кажа: „Пуснете ме обратно. Навън няма нищо интересно и почва да застудява“.

— Това е само въпрос на време — обясни Амато. — На някое ново копеле може да му хрумне тази идея и да ни изпревари и да останем с празни ръце.

— Няма за какво да се тревожиш. Ошушкан съм до дупка, той пък скоро трябва да кара кучетата на едно друго място, и както вече ти казах, не си ли размърдам задника в най-скоро време, направо казвам сбогом на живота. Имаш ли нещо за придвижване?

— Лека кола — каза Амато. — Кони е събрала персонал, дето мозъкът им е полиран, ама има един от тях, дето ако е навън и завали, може да загрее какво става и да се прибере на сушина. Знам къде има един много хубав „Крайслер“. Мисля, че той може да го гепи, без да си опържи топките. Имам две ютии 38-и калибър, които може да свършат работа. Ти трябва да осигуриш някакви скиорски маски или от нещо от сорта.

— За тази работа ми трябва някаква рязана пушка. Нещо голямо, да им се дръпне лайното от страх още като прекрача прага.

— Ако си намериш такава, използвай я — съгласи се Амато. — Нямам нищо против. Само не се туткай много. Не сме единствените тарикати на тоя свят.