Джордж Хигинс
Убивай ги нежно (19)

19

В късния следобед Коган паркира своя боядисан в пламъци бял пикап „Ел Камино“ до сребърното „Торонадо“ на паркинга на „Холидей Ин“ в Саут Атълбъро, Масачузетс. На табелата до торонадото пишеше: ДОБРЕ ДОШЛИ, ЮЖНЯЦИ.

Във фоайето шофьорът беше седнал на бара, като се лигавеше с една голяма халба джинджифилова бира. Коган седна на стола до него.

— Закъсняваш — каза шофьорът.

— Майка ми все това ми повтаряше — отвърна Коган. — „Ще закъснееш и за собственото си погребение.“ Надявам се така и да стане.

— Добре си се повеселил — установи шофьорът.

— Правя каквото мога. Една бира — обърна се Коган към бармана.

Барманът му напълни една халба „Мишлоб“.

— Доколкото разбирам, нещата вече са под контрол — каза шофьорът. — Най-после.

— Виж какво, за човек, на когото се мъча да помогна да се отърве от адски проблеми, ти си адски досаден. Можех да те накарам да биеш път чак до Бостън. Трябваше да отида във Фреймингам, нямаше нужда да идвам тук. Полагам максимални усилия да бъда любезен към теб — отвърна Коган.

— Че какво му е лошото на Фреймингъм? — запита шофьорът. — Да не би небето да се е срутило отгоре му или какво?

— Нямаше как да стане. Аз бях с колата на Стиви, а той беше с моя камион, така че отидох там, видях се с него и му дадох една сума. Понякога си падам да правя услуги на някои хора.

— Направи ми една услуга и на мен. Никога повече не ми прави никакви услуги. Вече те видях как работиш.

— Като стана дума за работата, защо не ми дадеш парите? — запита го Коган.

Шофьорът му подаде дебел бял канцеларски плик.

— Извини ме — каза Коган, като се смъкна от стола.

— Ще ги броиш ли? — запита шофьорът.

— Ще ме оставиш ли вече на мира? Нервираш ме, а когато се нервирам, винаги ми се допикава. Пийни си още от бирата, за Бога.

Коган отиде до тоалетната и след малко се върна.

— Сега вече по-добре ли се чувстваш? — запита шофьорът.

— Не — отвърна Коган. — Вътре има само петнайсет бона.

— Трима души — каза шофьорът. — Не съм сигурен, трябваше да го питам дали да ти платя и за хлапака или не. Той ми каза да ти платя.

— И с право. По пет бона на калпак.

— Да. Точно тази сума ми беше казал да платя на Мич.

— Да, само че, както научавам, Мич се забъркал в някакъв побой над някаква курва, тъпото му лайно, и набързо го прибрали в панделата. Мич не можа да се справи. Все трябва да рина по спешност нечии чужди лайна. Оттук нататък цената се покачва на десет бона на калпак.

— Дилън взема само по пет — възрази шофьорът. — Той ми го каза.

— Вече не.

— Виж. Ти замести Дилън. Получаваш това, което получава той. Нито цент повече. Уреди въпроса с Дилън. Аз не мога да направя нищо по въпроса.

— Ти не можеш да направиш нищо по никой въпрос — каза Коган. — Никой от вас не може. Всичко хвръква по дяволите, всички почвате да кършите ръце, викате хора на помощ да ви решават проблемите. Казвам ти, отсега нататък ще ви струва двойно повече, това е.

— Кажи го на Дилън — настоя шофьорът. — Уреди въпроса с него.

— Дилън е мъртъв. Умря тази сутрин.

Шофьорът остана мълчалив за момент. След малко каза:

— Той ще съжалява да го чуе.

— Едва ли ще съжалява повече от мен — отвърна Коган.

Шофьорът отпи от бирата си.

— Предполагам — каза той, — мисля… какво го е убило?

— Знам името на онова, което го е убило. Прибрах се вкъщи сутринта, жена ми оставила бележка. Закарали го в болницата някъде към полунощ. Казаха ми каква била причината за смъртта му. Това е всичко, което знам.

— Значи е починал в болницата.

— Както ти казах, не знам точно какво е. Знам само онова, което ми казаха. Било миокарден инфаркт. Имаш ли представа какво е това? Предполагам, че е някаква болест на сърцето.

— Да, имаше проблеми със сърцето — съгласи се шофьорът. — И сега какво? Дилън е мъртъв. Ама че кучи син.

— Всъщност, не беше лош човек.

— Да, предполагам, че не беше лош човек. Наистина не беше лош човек.

— Знаеш ли, познавах се с Дилън от много отдавна. Дилън беше човекът, който ме убеди да се включа, каза, че трябва да си имам и нещо друго покрай залаганията, нещо, дето да си ми е сигурен бизнес, разбираш ли? Той беше човекът, който наистина ме запали. Познавахме се много отдавна — каза Коган.

— Той също се знаеше с него много отдавна. Изпитваше огромно уважение към него.

— Разбира се, аз също. И знаеш ли защо?

— Защото се боеше от него ли? — запита шофьорът.

— Ами, няма нищо общо с това — каза Коган, допивайки бирата си. — Той беше човек, който знаеше как да се вършат нещата.

— И аз така знам.

— А когато нещата нещо се закучеха, той знаеше как да ги оправи.

— Също и ти — каза шофьорът.

— Също и аз — съгласи се Коган.