Джордж Хигинс
Убивай ги нежно (11)

11

В ранния следобед Коган отпиваше от тъмната си бира в кръчмата на Джейк Вирт. Седеше в дъното откъм страната на бара и гледаше към вратата на заведението. В секцията за хранене зад бронзовата преграда седяха медицински техници и стажанти в бели престилки, пиеха бира и клюкарстваха за медицинския център в Ню Ингланд.

Мич влезе в бара. Бързо огледа помещението, откри Коган и се насочи към него. Беше облечен в обикновено спортно сако, сиви фланелени панталони и леко разкопчана тъмносиня риза. Имаше черна къса коса. Кожата му беше бледа. Приближи се до масата, протегна ръка и каза:

— Здрасти, Джаки.

Двамата си стиснаха ръце.

— Здрасти, Мич — отвърна Коган.

След като седнаха на масата, Коган махна с ръка на един от сервитьорите.

— Уф — изпъшка Мич.

— Какво става? — запита Коган.

— Дебелея.

Сервитьорът доближи масата. Мич се обърна към него.

— Мартини „Бифитър“. С лед. И маслина. Става, нали?

Сервитьорът кимна.

— Обядвал ли си? — запита Коган.

— Обядвах в самолета — каза Мич. — То само името му беше обяд.

— Трябва да пробваш гулаша. Телешко задушено, но слагат домати и подправки в него. Доста е добро.

— Има ли го още онова ресторантче надолу по улицата, дето всички скитници се събират там и човек може да си поръча телешко задушено?

— Да, кръчмата на Конуел и Дауни. Ама наистина там задушеното е страхотно.

— И аз така мисля — каза Мич. — Дилън ме води там веднъж. „Страшен си, викам му, познаваш всички капанчета в града.“ Беше един много гаден ден: сняг, киша, не можеш да идеш никъде, а тогава си имахме големи главоболия с оня човек и Дилъп ме заведе там. Страшно му се беше вдигнало кръвното. Ако някой път решиш да вдигнеш кръвното на Дилън, накарай го да си мисли, че според теб той прави някаква глупост. Направо избухва като бомба. Същото е и ако му кажеш, че му има нещо. Ама сега си мисля, че му има нещо, а?

— Тоя път му има — потвърди Коган.

— Кучи син — каза Мич. — Ей, не знам, но по дяволите, на 51 години станах и почнах да пълнея. Никога не съм имал проблеми с теглото. Когато бях на 30, можеш ли да си представиш кой беше президент? Шибаният Хари Труман.

— Трябва вече да гони стотака.

— Доколкото ми е известно, доста отдавна е гушнал букета. Не знам, тогава обикновено карах основно само на картофи. Никакви проблеми. Поизпотя се тук-там и ги изкарам. Винаги можех да ударя чаша бира, когато ми се допиеше.

— Може би повече от една.

— Е, един-два пъти сигурно е ставало — съгласи се Мич. — Но тогава можех. Сега не мога. Сега само да погледна чаша с бира и започвам да пълнея. Направо изкуквам. Знаеш ли, че вземам кортизон? От него се пълнее. Казвам на доктора: „Абе, тая гадост ще ме превърне в бъчва и накрая ще пукна, бе.“ А той: „Не се безпокойте, когато спрете да го вземате, теглото ви ще се нормализира“. Да, нормализира се, ама другия път.

— За какво вземаш кортизон? — запита Коган.

— Заради колита — отвърна Мич. — Бях болен миналата пролет и лятото. Много бях зле. Ама не вземах много. А и не беше много дълго. Само дето по едно време наистина ми стана много зле. Възникна проблем и трябваше да отида на доктор и той ми предписа пеницилин, аз пък аз не му казах, че съм на кортизон, и сега като гледам, май не е трябвало да ги смесвам двете. Една седмица бях толкова зле, че малко остана да ритна камбаната. Нищо не можех да свърша.

— Жена ми по едно време го вземаше този кортизон — каза Коган. — Май че беше кортизон, ама може да е било нещо друго. Ама не качи много теглото, де.

— Да няма артрит или нещо подобно? — запита Мич.

— Псориазис — каза Коган. — Тя умира да е на чист въздух всеки път, когато има възможност, и все кисне в градината. И тогава е била там и отнякъде го е пипнала този псориазис. Тя не разбрала какво е станало, сигурно е скубала някакви корени, дето не е трябвало да ги скубе, и оттогава всеки ден се мажеше с някакъв лосион, цялата се изприщи и не й минаваше. Накрая отиде при доктора, а той й казал, че имало било нещо в кръвта й и тогава започна да взема това лекарство. Знаеш ли, че тая гадост й се навря даже в косата? По целия скалп, зад ушите, навсякъде. Тя става преди мен, отива на работа по-рано от мен и все ме будеше, когато беше в банята, и все ревеше колко я боляло като си сресва косата. Докторите ни обясниха, че няма как да го излекуваме с мазила, а трябва да се взема някакво лекарство вътрешно. Мисля, че беше кортизон. Известно време направо не можеше да си намери място.

— Догодина сигурно пак ще го хване — предположи Мич.

— Знам — съгласи се Коган. — Питах доктора за тая работа, ама той каза, че нямало, че това ставало само когато навлезе в кръвта на човека, и ако не се вземат мерки да го унищожи, тогава пак се появявало, защото само с мазила не можело да се унищожи. Но няма да съм изненадан. Тия доктори невинаги са наясно какво правят. И какъв беше големият проблем с нея? Щото тя винаги имаше проблеми с насекомите. Пчели, оси и тем подобни.

— Цялата отича и се подува, нали? Когато бях малък, и аз имах същото.

— Още по-лошо. Тя като едното нищо може да умре. Никога не напуска къщата, без да носи със себе си спринцовка с адреналин. Сложил съм една в жабката на колата, друга — в джипа. Казаха й, че ако я ужили нещо над шията, има на разположение пет минути да си бие инжекцията. И двайсет — ако е под шията. Казаха ми: „В такива случаи веднага й бий инжекцията. Не се опитвай да я караш в болницата. Няма да имаш време. Сърцето й ще спре“.

— Господи. Наистина лоша работа.

— Тя е кораво момиче — отвърна Коган. — Изкарала е така по-голямата част от живота си. „Светът е пълен с пчели — вика ми тя. — Не мога да седя затворена вкъщи цял живот.“ Аз пък й казвам: „Ами ако някоя пчела се вмъкне вкъщи?“. И тя ми казва, че преди две години една пчела я ухапала, докато вечеряме. Оная кръчма беше над водата и сигурно са имали гнездо или кошер там някъде, тя не носи парфюм, и аз обикновено имам повече мозък, ама някой ми беше дал някакъв одеколон и аз се бях напръскал с него, а в този момент се пръкна една пчела и аз си помислих, че търси мен. Обаче тя се залепи за врата й и сервитьорът я видя и се опита да я прогони. Аз не го видях какво точно прави, щото той вече махаше с ръка. Обаче не успя да я изгони, а я удари и заби жилото навътре в кожата и тя изпищя. Видях, че тя вече посяга към чантата си и цялата посинява. Добре че носех с мен спринцовка и съборих масите, докато стигна до нея, а тя вече не можеше да си поеме дъх, разбираш ли? Обаче й бих инжекцията и тя се оправи. „Почувствах се така, сякаш всички бяха вдишали целия въздух на света“, каза ми после.

Каръл винаги се справя независимо какво й се случва. Ходим при майка й или при сестрите й, тя има две сестри. И всяка от тях има по един милион момчета, които я обожават. А на майка й вече не й е останало много мозък в главата, седи и гледа с каменно лице. Не помни от какво страда дъщеря й, не казва нищо, само си седи така. „Мамо — вика й тя, — за децата леля Каръл винаги трябва да бъде върхът. Невинаги можеш да правиш каквото ти се иска.“

— Никога не можеш да правиш неща, каквито ти се искат — съгласи се Мич. — Никога. Всеки път, когато си го позволиш, и се озоваваш в лайната. Само погледни Дилън.

Сервитьорът им донесе питиетата, след като беше обслужил два пъти медицинските стажанти.

— Първото ми за деня — провъзгласи Мич. — Като изключим, дето ги ударих в самолета. Цял долар и половина за такава пикня. Би трябвало да се засрамят от себе си. Шибани бандити! Но погледни Дилън. Ето това е пич. Никога не съм го виждал да прекалява в каквото и да било. Ще удари понякога по едно питие, ще си угоди на душата с някоя хубава вечеря, а после може и да изчука някое парче. Не знам, не съм го виждал, но сигурно го прави понякога.

— Понякога ходеше и при жена си.

— Тя беше красавица — каза Мич, довършвайки мартинито си, след което махна на сервитьора. — Веднъж ми каза как я хванал да тършува в джобовете му. Викам му: „Само да хвана някоя, че прави това, и я убивам на място“. А той ми казва: „Не. Винаги искам да знам докъде може да стигне всеки, дето е покрай мен. Отдавна знам какво прави“. Абе не знам, мисля, че не му е бил много хубав животът. Единственият път, когато го видях истински да се забавлява, беше във Флорида. Ей, много лоша работа. Да правиш едно и също нещо през целия си живот, не знам. Аз не бих бил способен на такова нещо.

— Още ли си в онзи съюз? — запита Коган.

— Ами, махнах се — отвърна Мич. — Там е истинска навалица. Имаш ли представа какво правят сега там? Само се лигавят с някакъв много шибан пиар. Някой като го чуе, първата му мисъл ще бъде — това е заради негрите. Но не е. На някое друго място може и да е така. Но не и в Ню Йорк. Ню Йорк, това си с пиарска агенция. Не знам въобще какво става. От почти 20 години карам в Ню Йорк. И през цялото време, докато съм там, някой все реве за нещо. Не са негрите, а са шибаните пиарски агенции. Тия тъпи копелета се изсипват със самолети и изведнъж целият град става техен. Изведнъж всички трябва да се нареждаме и да им целуваме шибаните задници. Вземеш си някой сандвич и изведнъж до теб цъфне някоя гладен пиарец, щото от тях, нали разбираш, няма спасение, те са прекалено префърцунени, за да ходят на работа и да си цапат ръчичките. Наоколо винаги ще има някакъв тип от Вашингтон, който само да те гледа строго. „Дай му сандвича, Джейсън. Той е шпионин и има право.“ Аз само се оглеждам, когато си в Ню Йорк, само се огледай и ще видиш наоколо да гъмжи от шпиони. Обзалагам се, че всички са педали. Така че, мерси, вече продавам коли.

— Стига бе, не съм и подозирал, че това е толкова печеливш бизнес — каза Коган.

— Изобщо не е печеливш — отвърна Мич. — Но ти си си шеф, нали разбираш? Другите момчета, дето се занимават с работа като моята, вадят страшен късмет, ако успеят да изкарат някой долар. Но собственикът се справя. Той е чичо на жена ми, нали разбираш? Трябваше да се оженя за него. Двамата се разбираме много добре. Така че работата си върви добре, през цялото време съм навън и ходя на срещи и всичко останало. Ама това е само на първо време. Ха съм се приближил до някое от сладките местенца с готина работа, всички се разпищяват. Бил съм имал криминално минало. Имал съм това, имал съм онова, а оня задник в Ню Джърси, кълна се, всеки път като вдигне телефона, изтърсва на всекиго какъв опасен тип съм бил. Така че човек само трябва да изчака да се поуталожат нещата. Винаги става така. Шибаното негро ще е следващият. Какво пък, по дяволите, рано или късно сигурно ще направят някакви шибани избори, и оня кукуригу, дето иска да дари света на всеки, щото самият той е негър и си мисли, че негрите трябва да притежават света, ще му нашибат задника с камшик и тогава нещата ще се успокоят и подредят. Все ще се намери нещо.

Сервитьорът донесе още две питиета. Беше възрастен мъж в съответната официална униформа.

— Откъде ги носите? — заинтересува се Мич.

Сервитьорът се изпъна и се втренчи в него.

— Откъде ги носите? — повтори Мич. — По всичко личи, че е някакво място извън сградата. Може даже да е на две преки, да вземате такси или нещо от сорта. Просто се чудя.

— Не, сър, днес имаме само един човек на бара и той е много зает. Наред ли е всичко с питиетата? — запита сервитьорът.

— Ами да ти кажа, не съвсем, просто почти всичко се е изпарило, докато го донесеш — отвърна Мич.

— Мич, моля те — каза Коган. После се обърна се към сервитьора. — Да, всичко е окей.

— Аз ще дам следващата поръчка. Те вероятно получават празна бланка от някое списание или нещо такова, след това я пращат по пощата и когато я получат тук в бара, им отнема седмица да ти я донесат.

— Ти избра заведението.

— Единственото място в шибания Бостън, дето съм чувал за него, за Бога. Досега кракът ми не е стъпвал тук. Знаеш ли колко пъти съм бил в този град? Сигурно това ми е за четвърти или пети път през целия ми живот. Никога не ми е стъпвал кракът тук, това е. Всеки път, когато ми се наложи да ходя някъде по работа, то е Детройт, Чикаго или нещо от сорта. Последния път бях в Сейнт Луис. Един човек ми е обади завчера, питаше дали съм искал да свърша една работа. Казах му, че не мога, щото ми се налага да излизам извън града. „Господи, човече, ще биеш толкова път чак до Бруклин ли?“, вика ми той.

— Ти да не му каза, че идваш тук? — попита Коган.

— О, небеса, не — отвърна Мич. — Просто казвах, че много рядко съм се мяркал насам. Предполагам, че когато им дотрябва човек, обикновено се чуват с хора, с които се знаят. Щото в последно време не съм се претрепал от работа, гледам да стоя настрана. Или пък нещата гледат да стоят по-настрана от мен, знам ли?

— Тъй ли? — запита Коган.

— Тъй — каза Мич, като допи мартинито си и после махна на сервитьора, сочейки към празната си чаша. Сервитьорът бавно тръгна бавно към бара. — Нали нямаш против да изпия твоята бира, докато чакам тоя юнак да ми донесе поръчката от майната си?

— Разбира се, че не — отвърна Коган. — Само се притеснявам, че ще напълнееш, както ми обясни.

Мич отпи от бирата.

— И тъй — каза той. — Първо беше оная работа с телефоните. Господи, насмалко да го удуша оня човек. Честно ти казвам. Можех да намеря някого, да ми кажат да действам и щях да го премахна за нищо. След това трябваше да напусна залата заради тая история. Освен това не се чувствах добре. Така че отидох при доктора. Той ми даде лекарството и ме пита дали съм бил под някакво напрежение или нещо такова. Разбира се, че не, като изключим факта, че името ми се мъдри върху първите страници на вестниците по-често от това на Рокфелер. Навремето бях човек, който можеше да се хване и да свърши всяка работа отначало докрай както трябва, а сега изведнъж се превърнах в човек, който не прави нищо друго, освен да им троши краката и ръцете и да ги замеря с бомби и с още какво ли не, не помня вече какво. А през цялото време жена ми естествено ми къса нервите. Но иначе съм си наред, като изключим тия дребни подробности. И си го взимам това шибано лекарство, и си дебелея. Обаче в Саратога си взех една хубава доза, попрехвърлих малко мярката, а бях там с две момчета по работа. И тогава ме спипаха в Мериленд заради ония пушки.

— Какви пушки? — запита Коган.

— Ами ловувах, за Бога. Аз и още един пич. Познаваш ли Топър?

— Не — отвърна Коган.

Мич довърши бирата. Сервитьорът пристигна с мартинито.

— Обзалагам се, че не си му донесъл бира — каза Мич.

— Не, сър — отвърна сервитьорът. — Помислих, че искате само това.

— Много мислиш, там ти е грешката. Донеси му една бира, не виждаш ли, че току-що изпих бирата на човека?

— Не искам повече — обърна се Коган към сервитьора. — Всичко е наред.

Сервитьорът кимна.

Мич сви рамене.

— Окей, не носи повече — съгласи се той. — Да. Топър. Много точен пич. Живее на Лонг Айлънд. Отиваме там и аз го оглеждам. „Старея, ама пак съм точен пич“ обяснява той. Също като мен. Обича да ходи за риба.

— Ходих веднъж на риболов — започна да разправя Коган. — С шибаната му риболовна лодка. Всички момчета жулеха бира като удавници. „К’ви са тия работи? — викам аз. — Ако толкова много ми се иска да гледам как пият бира, ще отида в някоя кръчма.“ Беше отвратително. Пълен кошмар. Всичките тия пияндета пиха бира до побъркване и в един момент до един започнаха да бълват. Да му се не види и риболова.

— Топър се занимава с кастинг за сърф — каза Мич. — Отиваш, заставаш на брега и така нататък. Много е красиво.

Мич отпи половината от мартинито, след което се оригна безшумно.

— Само дето има една гадна работа — трябва да ставаш много рано. Но какво да правя, след като той настоява. Жена ми естествено веднага се нахвърля върху мен. „О, стига — казвам й аз. — Остави ме на мира.“ Ходил ли си някога да стреляш по диви патици?

— Не — отвърна Коган. — Там е работата, че работя. Нямам ден, нямам нощ, и като се прибера у дома, рухвам в леглото. Така че, естествено, след като си взема няколко дни почивка, отново я карам пак по същия начин. Жена ми все ми повтаря, че съм работел прекалено много. Не е лъжа. Аз направих тая операция, и всичко беше наред, но всеки вижда накъде отиват нещата, то е само въпрос на време, държавата почва да се организира. Бизнесът пак ще си е там, няма къде да се дене, но няма да е толкова добър, както е сега. Така че се захванах с тоя бизнес с цигарите и го развих много добре. Шест месеца, откакто го ръководя, всичко си върви по мед и масло. Така че ми се наложи да взема допълнително един човек и да му прехвърля част от бизнеса, аз продължавам да го снабдявам, но той ръководи обектите на запад оттук, които придобих, а аз се занимавам с останалите. Така че нещата се подобряват. Жената обаче направо изкуква, трябва да излизаме насам-натам и после не мога да заспя. Не съм свикнал да си лягам рано, стоя буден до късно, след това спя до късно и не можем да свършим никаква работа „Ти си каталясал“, вика ми тя, и то си е така. Няколко пъти се опитах да сменя режима си, ама неуспешно. Прекадено дълго време съм живял по тоя начин. Предполагам, че би трябвало да сменя малко разписанието. Да си съставя някакъв по-добър план на деня.

— Човек трябва доста често да се променя — каза Мич. — Питаш ме за оная работа със съюза ли? Отиде по дяволите, а и да ти кажа, хич не ми харесваше. Аз обаче я върших доста дълго време, и то по начин, с който се гордеех. Точно това ми казваше Топър. Той е прехвърлил седемдесетте и повече не се занимава с поръчки. „Проблемът с вас, момчета, е този, че прекарвате целия си живот, като правите едно и също нещо, и само остарявате. Трябва малко да сменяте дейностите, да пробвате нови неща.“ Така че аз го слушам, ние пътуваме към крайбрежието на Мериленд, а там цял куп хора превземат хотела, все точни пичове, каним се да стреляме по диви патици, а когато стигаме там, заварваме мястото да гъмжи от ченгета, сигурно трябва да имаше най-малко двеста ченгета. А пушките ни в багажника. Направо адски красиво. „Къде отивате? Какво ще правите? Откъде сте?“ Разбира се, ние обаче не им казваме нищо, те се пенявят, ама тая страна още не се е превърнала в шибаната Русия, викам си аз, а наоколо всички се оглеждат и изведнъж, представи си, почват да претърсват колите. Аз се каня да ги питам дали имат разрешение за обиск, ама Топър ме ръгва в ребрата. Наоколо стоят четири или пет от тях и наистина се уплаших, че той може да изтърси нещо. Той обаче само поклати глава. Всъщност даже и това не направи. Топър е много точен пич. Не казах нищо.

Мич пийна малко и продължи.

— И те отвориха багажниците на колите, а там, разбира се, са моята пушка и тая на Топър. Всъщност колата му се водеше на жена му. А пушките бяха в багажника. Току-що си бях купил шибаната пушка, да му се не види. Трябваше да накарам чичото на жена ми да се подпише за нея, разбира се, но ей на, отидох и я купих. Дори не бях я използвал дотогава. Ченгето само ги погледна. После дойде при нас. От агенцията по контрола на оръжията били. Бил съм арестуван. Тежко криминално престъпление, свързано с притежаване на оръжие. Мислиш, че им казах дори и една думичка ли? Не. Той обаче си знае неговото: „Мистър Мичъл“, и после почва да ми чете правата. Знаеха ми досието и всичко останало. Поглеждам към Топър. Опа, арестуваха и него. Знаеха и неговото име. А аз си мисля — ха съм си отворил устата, и тия шибани ченгета ще ме провокират да осера ситуацията.

„Само за ваша информация — казва ми ченгето, — трябва да знаете, че ви засякохме на моста «Трог Нек» тази сутрин. Хора като вас трябва най-накрая да си научат урока и повече да не си правят такива сборища.“ И сега какво да правя? Сигурно ще ме пъхнат на топло заради една шибана пушка, дето я купих в един шибан магазин, и с която се канех да стрелям диви патици.

— Господи.

Мич допи мартинито си. Махна на сервитьора, сочейки към празната бирена чаша на Коган.

— Май бая голяма глътка ти се е отворила, а? — установи Коган.

— Цяла нощ се кокорих — отвърна Мич. — Не мога да мигна и за секунда, когато на следващия ден ми се налага да пътувам някъде със самолет. Тия шибани машини ме изнервят. И когато пристигна някъде, трябва да се наспя, преди да върша какво го и да е било през деня. И сега като приключим с теб, се прибирам в хотела да му хвърля една дрямка. Казахме на доктора, а той се канеше пак да ми предпише шибания кортизон. Проблемите отново изникнаха след оная история в Мериленд. Аз обаче твърдо му отказах. Пет пари не давам, ако трябва ще сменям долните гащи три пъти на ден, но трябва да смъкна тези килограми, дето ми се натрупаха заради онова шибано лекарство. Само че си мисля, че Топър се чувства виновен. Гледам го, един такъв дребен и стар, и сигурно трийсет години не е помирисал панделата. Така че вероятно ще му запишем и двете пушки на неговата сметка. Аз само съм му направил услуга на стареца, просто съм го закарал и точка.

— Да, ама ако те… — започна Коган.

— Ще лежа — каза Мич. — Работата е много проста — не са ли негови пушките, влизам. Правил съм го и преди. Ако се наложи, мога пак да го направя. Ще докарат от девет кладенеца вода и с това досие, дето го имам, ще ми лепнат повече от три години. Ей, тия гадни копелета, душа дават да арестуват човека. Направо си умират от кеф. Ами когато хванат накрая някого, направо се насират от кеф, че му знаят името, направо като някакви малки деца са. Така ти се приисква да ги халосаш по муцуната. Копелета. Но както и да е. Ще лежа една година. Не ми харесва, но какво пък, по дяволите, така стоят нещата.

— Лошото е, че на жените се отразява много зле. Това му е гадното, нали разбираш? На Каръл все това й е на ума, че всеки момент могат да ме спипат и да ме пратят на топло. Повечето време не ме тормози, освен когато се притеснява за мен, когато съм навън през цялото време. В един момент обаче заловиха четири момчета, знаят кой е човекът, когото търсят. Обаче не казват нищо. И тогава получават тоя имунитет.

— Така правят в Бруклин — потвърди Мич. — Събират всички в участъка и какво правят? Хората не казват нищо.

— Да — съгласи се Коган. — И пак същата работа, отиват на топло. Ако не кажат нищо, което е нормално да направят, ще останат там, така че пак са на топло. Жена ми все ми трие сол на главата и аз накрая й викам, че не съм някаква голяма клечка, какво се е заяла с мен. Аз, така или иначе, се махам от шибания бизнес. Големите босове дори и не знаят за съществуването на такива като мен. Ония, дето са горе на шибания им Олимп или к’вото беше там. Но на мен ми е ясно като бял ден. Мисля си, че няма да може да понесе такова нещо. Точат се гадовете на върволица и всеки пита за заплащането, и тръбят навсякъде, даже и в кафенето го обсъждат. И тя все повече и повече се притеснява. „Обещай ми само едно нещо, че ще стоиш далеч от телефоните, където те знаят.“ Е, обещах й. Ама на практика вече съм вън. Не мисля, че ще може да го понесе, ако нещо такова се случи отново.

— Никоя от тях не може да го понесе — каза Мич.

Сервитьорът донесе мартинито и бирата. Мич грабна бирата, изпи я, избърса си устата и тихо се оригна.

— Последния път тя самата отнесе документите. Не я обвинявам. Тогава беше къде-къде по-млада. Тогава обаче, последния ден, пробвахме пак да се разберем. Съдът щеше да разглежда делото ми същия ден. Ставам, а тя вече станала преди мен. Не знам, трябва да беше пет сутринта да се изпикая, а тя вече не беше в леглото. И ми разправя: „Не изглежда добре работата, не е ли тъй?“ Има си хас да изглежда добре, викам си аз. Шибаното ченге естествено излъга при свидетелските си показания, каза, че съм бил на мястото в девет и половина, а онази нощ вече минаваше десет, когато стигнах там. Съдът повярва на него, разбира се. Какво да правя, съгласих се с нея. Отиваме в спалнята да се облечем. Слагам си панталоните и я гледам докато се облича, не знам как го прави, начина, по който пие и се храни и всичко останало, но тя винаги е имала страхотно тяло, и ми се въртят из главата разни мисли, нали разбираш? Сега трябва да изчезна от живота й, тя направо ще превърти сама и знам, че ще почне да се чука. По дяволите, всичко вътре направо ми стърже при тая мисъл, но аз дори и не смея да я помоля да не го прави, нали разбираш? Само защото ще съм в панделата, тя трябва да живее така, сякаш и тя е с мен вътре? А тя ме гледа. „Това е третият път, при който ме принуждаваш да преживявам всичко това, Харолд“, вика ми тя. Никога не ме нарича Мич, а знае много добре, че това ме вбесява.

Той отпи от мартинито.

— А аз й казвам: „Виж, човек никога не знае какво ще му сервира животът в следващия миг“. Няма такъв човек, дето да си носи някоя от ония шибаните кристални топки в джоба. А тя ми казва: „Ти много добре знаеше какво ще се случи, и аз знаех какво ще се случи, но не знам дали вече този път ще го понеса“.

И то се случи, тогава донесоха документите и аз щях да ги подпиша, каквото иска, това щях да подпиша. Тя вече два пъти мина през този ад. Не ми дължи нищо. Сигурно вече й се повръща от цялата работа. Тогава обаче я помолих да дойде да се видим, и й викам: „Марджи, виж сега. Ако наистина искаш да се разведем, ама наистина, ще ти подпиша. Но какво ще ти донесе това, а?“. Тя тогава беше някъде на трийсет и девет, четирийсет най-много. „Децата пак ще са при теб, наясно си, че пак ще изляза, няма да остана вечно да гния в шибания им дранголник, и тогава пак ще трябва да се виждаме, когато идвам при децата. Ще идвам да ги виждам докато съм жив. А ние изкарахме доста дълъг съвместен живот. Освен ако си имаш някой друг, с когото много искаш да живееш заедно, ама много, тогава, да, окей?“ Щото, нали разбираш, знаех, че се среща с оня човек. А тя нищо не ми отговаря. А аз й разправям: „Виж, да те помоля нещо, става ли? Не прави нищо сега. Ти трябваше да решиш тогава, нали разбираш, когато излязох последния път, и двамата бяхме много по-млади тогава, ти трябваше тогава да вземеш това решение“. А тя само ме гледа и след малко ми вика: „Тогава ти пак ми обеща същото, каза, че приключваш завинаги. И ето ни пак двамата както тогава, и сега пак ми обещаваш същото, и ще чакам още пет години, а ти след това пак ще постъпиш по същия начин“.

Мич се замисли и продължи:

— „Виж, Марджи — казвам й аз. — Какво да ти кажа? Знам. Права си. Но всичко, за което те моля, е да изчакаш докато изляза. Защото тоя мъж не го познавам“.

Пък аз го знаех, разбира се.

— „Разбрах за него два дни след като беше излизала с него за пръв път. Не обвинявам и него. Най-малкото аз трябва да обвинявам, но ти би могла поне това да направиш за мен. Трябва да съм тук, както и той е тук. Щото винаги с теб се разбирахме добре.“

А тя заплака и аз наистина се замислих. Какво да правя? Мисля си, знаеш ли какво им е на децата? Сигурно не.

Мич допи мартинито си.

— Край на пиенето ти за днес — каза Коган. — Изпиеш ли още едно, ще се строполиш на земята.

— Нямам никакви проблеми — отговори Мич. — Започнал съм да пия още преди да се родиш. Не ме учи какво да правя.

Той направи знак на сервитьора, като посочи два пъти празната халба на Коган.

— Никой не знае какво им е на децата. Но страдат много. Аз мисля, че това беше причината да се променят. Не са добри. О, исках да кажа, че са достатъчно добри. С дъщеря ми нямаме никакви проблеми. Синът ми обаче не иска да има нищо общо с мен. И си мисля, че това е комичната страна на нещата, нали разбираш? Мисля, че се дължи на нейната постъпка, и сигурно щеше да бъде по-добре за тях, ако не го беше правила. Затова си мисля, че това е причината, поради която пия толкова много сега.

— Когато бяхме тогава във Флорида, аз си мислех, че с нея всичко е наред — каза Коган.

— Беше — отвърна Мич. — Виж, когато бях там, тя беше наред. Когато я заварих, си беше наред. Сигурен съм. Но това беше първият път, когато тя беше наред, а оттогава насам нали виждаш какво се случи. Разговарях с няколко момчета, всеки един от които се е озовавал в подобна на моята ситуация, и първия път те се отърсват, нали знаеш, отърсват се и се съвземат, и така приключват. Те винаги така си мислят, но всъщност никога не успяват да го направят. Никой не може да стане такъв, какъвто е бил преди това, никога. Аз се върнах, прекарах около месец у дома, и отново започнахме непрекъснато да дъвчем проблема, нали разбираш? Но нека ти го обясня по тоя начин, не съжалявам, че трябваше да дойда тук. Тя отново го беше задъвкала. Стигнат ли до такова положение, жените нямат спиране. Най-много да спрат от време на време за малко. Мисля, че претърпяват някаква необратима промяна. Аз бягам, а тя отново се връща и няма да спре, докато не ми нахлузят сивия костюм. А този път, о, ще разбера какво означава, тоя път ще приема документите за развода и ще ги подпиша. Не издържам вече.

Сервитьорът донесе две халби тъмна бира и ги постави пред Мич.

— Донеси сметката — каза Коган.

Сервитьорът кимна. Мич обърна половината от първата халба.

— Чакат те изключителни неприятности — предупреди Коган.

— Хей, разбираш ли? Какво може да направи човек? Да направи най-доброто, на което е способен. Да не си мислиш, че ще напусна страната като някой беглец от военната служба? Даже не си го и помисляй. А сега какво ще правим?

— Значи, имаме да се занимаваме с двама хлапаци — започна да обяснява Коган. — Всъщност са четири, но един от тях вероятно не е наблизо, а и не съм много сигурен за него, всъщност ни трябва другият. Значи имаме двама души със сигурност, като единият от тях ме познава, та затова си тук.

— Ха, двойна поръчка ли има за мен, или какво? Тия двамата в комплект ли се движат?

— Ами, нещо такова — отвърна Коган. — Искам да кажа, че ако искаш да поемеш двойната поръчка, нямаш проблеми, стига само да си сигурен, че ще се справиш. Ще я вземеш ли?

— Парите ще ми свършат работа — каза Мич. — Трябва да се опитам да се измъкна от тая ситуация, в която се наврях, а това ще ми струва яки мангизи. Знаеш ли къде ще ме пращат тия гадове на топло? В Мериленд. Не в Ню Йорк, а в Мериленд. Така че ще трябва да ходя там и да уреждам всичко, да се пъхам в някакъв шибан мотел, и всичко това означава двама адвокати. Моят човек има вид на някого, дето кракът му не е стъпвал извън квартала с магазини за дрехи. Соли е голям пич — ако някога си виждал хитър нюйоркски евреин, това е само Соли. Другият пък е някакъв пич, дето носи работен комбинезон или нещо подобно, за да не ми вдигнат мерника за това, че съм наел Соли. Да, мангизите ще ми свършат добра работа.

— Добре, ако смяташ, че можеш да поемеш и двамата, нямам нищо против.

— Би трябвало да приема офертата ти. Но нали разбираш, че не трябва да се намирам тук? Забранено ми е да напускам населеното място, Ню Йорк, Мериленд и така нататък, не мога да отида никъде, ако не ги питам. Пък аз не съм ги питал. Така че вероятно изобщо не трябва да се мяркам наоколо, освен ако не е абсолютно наложително. А и двама си е доста рисковано. Не, по-добре да се заема само с единия.

— Така, значи положението е следното — продължи Коган. — Това трябва да е оня, дето ме познава. Всъщност той не ме познава лично, но е един от малцината, дето вероятно знае кой съм аз, нали разбираш? Той познава и мен, и Дилън, и само да дочуе нещо, веднага ще загрее каква е работата и ще чака мен или Дилън да се появим. Така че трябва да се заемеш с него.

— Има ли приятели? — запита Мич.

— Единият от двамата, дето трябва да ги премахнем, има — отвърна Коган. — Той е момче, може да е някъде наблизо. Корав хлапак е. Другият е онзи, който очевидно не е тук. Така че ще е само единият.

— Ще правим ли нещо с него?

— В момента е малко проблематично. Честно да ти кажа, не знам. Виж, другият съм го планирал за довечера. Много зависи какво ще се случи след това.

— Какво всъщност е станало, по дяволите? — поинтересува се Мич.

— Ами стана една лайняна работа — отвърна Коган. — Един от въпросните юнаци има игрална зала, нали разбираш. Навремето наел няколко души уж да я ударят и представи си, номерът му минал. Другите тогава си казали: „Дотук — добре“. После обаче на сцената се появява онзи другият, води със себе си двамата хлапаци, те отиват и удрят залата. Мислят си, че и този път собственикът ще бъде на топа на устата. Това е оня, дето ще го елиминирам. Ако довечера всичко е наред, ще му отрежа квитанцията.

— Тъпо копеле — каза Мич и доизпи първата бира.

— Вярно — потвърди Коган.

Сервитьорът донесе сметката и Коган я плати.

— Ако се случи на връщане да минаваш пак през тоя край, донеси ми още две — обърна си Мич към сервитьора.

— Не, няма да му носиш — каза Коган на сервитьора, като вдигна своята халба. — Аз ще я си изпия, въпреки че не ми се пие. Той ще пие кафе. Донеси на човека едно силно черно кафе.

— Хей! — извика Мич.

— Хей ще викаш на себе си — каза Коган. — Трябва да водя разговор с теб. Не искам като дойда другия път, да те видя в панделата. Тук се въртят прекалено много тарикати и се вслушват в разговорите на хората. За теб кафе.

— Няма да мога да мигна — оплака се Мич.

— Гледай телевизия — посъветва го Коган.

— Вероятно няма — отвърна Мич. — Трябва да ми намериш помощник.

— Не можеш ли да се оправиш сам? — запита го Коган.

— По дяволите. Тази вечер нали ми е свободна?

— Да.

— А и като гледам, и утре вечер не ми се очертава да работя — каза Мич. — Ще трябва да го уредим. Кой ще ми помогне?

— Разполагам с един хлапак. Не е от най-печените, но прави всичко, което му кажеш. Кажеш ли му да кара, ще кара. Каквото му кажеш.

— Да не оцапа нещата? — запита Мич. — Няма значение кой какво му казва, важното е да не оцапа нещата.

— Виж, ако му наредиш, тоя хлапак ще счупи една кола с голи ръце. Много е изпълнителен. Но трябва да му наредиш. Кажеш ли му нещо, ще го свърши. Ако се наложи, ще мине през цяла сграда — каза Коган.

— Аз лично бих предпочел някой да заобиколи сградата, когато я види. Хич не ми трябва човек, дето го сърбят ръцете да прави всевъзможни бели в мига, в който го изгубя от погледа си. Сигурен ли си, че не можеш да се включиш?

— Виж, нашият човек се казва Джони Амато — обясни Коган. — Познавам го. Веднъж искаше Дилън и аз да му свършим една работа, но Дилън нямаше възможност. Така че Дилън му казал, че ако няма нищо против, да ме пита, и човекът казал, че е съгласен. Така че аз я свърших и той ми плати. Познава ме.

— Колко е наясно това момче? — заинтересува се Мич.

— Кой, Кени ли? Кени не знае нищо. Аз не му казвам нищо. Той не знае, че си в града. Но и да знае, това няма значение за него.

— Не го искам — каза Мич.

Сервитьорът донесе рестото на Коган и кафето. Мич посочи чашата:

— И това не го искам.

Сервитьорът си тръгна.

— Не съм казал, че си го искал — каза Коган.

— Не искам и никакви кексчета.

— Добре, но в такъв случай трябва да ми кажеш какво искаш, нали разбираш? Защото аз не знам.

— Къде се намира този човек? — запита Мич.

— В Куинси. Всъщност в Уолъстън.

— Изобщо не знам къде се намира.

— Мога да ти покажа.

— Но той те познава. Страхотно. Добре, а другият ти ли ще го премахнеш?

— Да.

— Като го премахнеш, както ги схващам нещата, това ще въздейства по някакъв начин на другия, дето аз трябва да го приспя — каза Мич.

— Трябва.

— Ще го накарам да се отпусне или нещо подобно.

— Така мисля.

— Добре тогава. Значи трябва да го предразположим така, че да се отпусне, нали? И трябва да ми намериш някого, който може да кара кола, без да се блъсне в първия крайпътен стълб, а и трябва да ми намериш някакво желязо. Доколкото разбирам, още не си осигурил и двете.

— Тъкмо се канех да те питам какво искаш — каза Коган.

— Добре. Четирийсет и пети калибър военнополицейски. Никога не използвам друго.

— Имаш го.

— След като ти си човекът, дето се занимава с тая операция, значи всичко трябва да е наред — успокои се Мич. — Единият от двамата. И някой, който е сръчен в ръцете. Колко време ще ти отнеме?

— Един ден или някъде там — отвърна Коган.

— И кола — добави Мич.

— Пак няма да е повече от ден.

— И местоположението му.

— Същата работа.

— Да ти кажа ли нещо? — почна да се съмнява Мич. — Не мисля, че можеш да свършиш толкова бързо всички неща.

— Мога — каза Коган.

— Да ти кажа, не мисля, че ще се справиш толкова бързо, но не ме е грижа дали можеш или не. Днес е четвъртък. Ще го премахнем в събота вечер. Тогава ще свършим работата. Като гледам, по това време всички ще сте вече кьоркютук. Не отделяте нужното време за обмисляне на нещата, а аз го правя.

— Винаги е добре да срещнеш човек, от когото можеш да научиш нещо — отвърна Коган.

— В тоя бизнес съм от много време. Оплесквал съм някои неща, но не и поръчките. Значи имам на разположение тая вечер и утре вечер. С коя ще ме уредиш тая вечер?

— Не мога да ти обещая нещо специално — каза Коган.

— Не си падаш по чукането, така ли да разбирам?

— Никога не съм давал пари за тая работа.

— Е, имам нужда от компания. Намери ми някаква за тая вечер. Оттам нататък вече е моя грижа.

— Ще направя за теб най-доброто, което мога — каза Коган. — Ти ще прецениш по-нататък.