Роалд Дал
Невероятното лекарство на Джордж (4)

Бабата

— Отивам на пазар в селото — каза майката на Джордж в събота сутринта. — Бъди послушен и не прави пакости.

Изключително глупаво е нещо такова да кажеш на малко момче. Това незабавно го накара да се зачуди каква ли пакост може да стори.

— И не забравяй да дадеш лекарството на баба си в единайсет часа — добави майка му, излезе и затвори вратата след себе си.

Баба му, която дремеше на стола до прозореца, отвори лукаво едно око и се обади:

— Чу майка си, Джордж. Не забравяй за лекарството ми.

— Няма, бабо.

— И поне веднъж бъди послушен, докато нея я няма.

— Добре, бабо — отвърна Джордж.

Джордж умираше от скука. Нямаше си брат или сестра. Баща му беше фермер, а фермата, в която живееха, бе отдалечена на километри и нямаше други деца, с които да си играе. Омръзнало му бе да гледа прасета, кокошки, крави и овце. Най-много му беше омръзнало да живее в една къща със старата си мърмореща баба. Да се грижи сам за нея, не бе най-приятният начин да прекара съботната сутрин.

— За начало можеш да ми приготвиш чаша чай — каза баба му. — Така за няколко минути няма да правиш бели.

— Добре, бабо.

Джордж ненавиждаше баба си. Тя беше егоистична, свадлива старица. Имаше светлокафяви зъби и малка, нацупена като кучешко дупе уста.

— Колко захар искаш в чая, бабо? — попита я Джордж.

— Една лъжичка. И без мляко.

Повечето баби са мили, добри и услужливи старици, но не и неговата. Тя по цял ден седеше на стола си до прозореца и все се оплакваше, мърмореше, цупеше, мрънкаше и роптаеше за това и онова. Нито веднъж, дори в дните, в които беше в добро настроение, тя не се усмихна на Джордж с думите: „Какво ще кажеш да поиграем на «Не се сърди, човече»?“ или „Как беше днес в училище?“. Тя, изглежда, изобщо не се интересуваше от другите хора, а само от себе си. Баба му бе една проклета стара мърморана.

Джордж отиде в кухнята и приготви чаша чай от пакетче с филтър. Сложи захар, но не и мляко. Хубавичко разбърка чая и й го занесе в дневната.

Баба му отпи от чая.

— Не е достатъчно сладък — рече тя. — Сложи още захар.

Джордж върна чашата обратно в кухнята и добави още една лъжичка захар. Пак разбърка добре чая и го сервира внимателно на баба си.

— Къде е чинийката? — попита тя. — Няма да пия от чаша без линийка.

Джордж й донесе чинийка.

— А лъжичка няма ли да ми дадеш?

— Вече разбърках чая, бабо. При това много добре.

— Сама ще си го разбъркам. Донеси ми лъжичка, ако обичаш.

Джордж й донесе лъжичка.

Когато майка му и баща му си бяха вкъщи, баба му никога не го командваше така. Само когато двамата останеха сами, започваше да се държи зле с него.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита старицата, втренчила лукавите си очички в момчето над ръба на чашата. — Растеш твърде бързо. Момчетата, които растат твърде бързо, стават глупави и мързеливи.

— Не мога да спра да раста, бабо — отвърна Джордж.

— Разбира се, че можеш — сопна се тя. — Растежът е отвратителен детски навик.

— Но децата трябва да растат, бабо, иначе никога няма да станат големи.

— Глупости, момче, това са глупости. Я ме погледни. Аз раста ли? Не!

— Но някога си растяла, бабо.

— Съвсем малко — отвърна старицата. — Отказах се да раста, докато бях още съвсем малка. Тогава се отказах и от другите противни детски навици като мързела, непослушанието, алчността, немарливостта, разхвърлянето и глупостта. Ти не си се отказал от всички тях, нали?

— Но аз съм още малко момче, бабо.

— На осем години си — изсумтя тя. — Достатъчно голям си. Ако не спреш да растеш в най-скоро време, ще стане твърде късно.

— За какво ще стане твърде късно, бабо?

— Нелепо е — продължи баба му. — Вече си висок почти колкото мен.

Джордж огледа баба си. Тя наистина беше изключително дребна. Краката й бяха толкова къси, че се налагаше да ги поставя на табуретка, а главата й стигаше едва до половината на облегалката на стола.

— Татко казва, че е хубаво един мъж да е висок — възрази Джордж.

— Не слушай баща си, а мен.

— Но как да спра да раста? — попита Джордж.

— Яж по-малко шоколад.

— От шоколада ли се расте?

— Расте се, но по неподходящ начин — изсъска баба му. — Нагоре, вместо надолу.

Бабата отпи от чая си, без да сваля очи от момченцето пред себе си.

— Не бива да растеш нагоре, а само надолу — рече тя.

— Добре, бабо.

— И престани да ядеш шоколад. Вместо това яж зеле.

— Зеле! А, не, не обичам зеле.

— Въпросът не е какво обичаш и какво не — скара му се бабата. — Важното е кое е полезно за теб. Отсега насетне трябва да ядеш зеле по три пъти на ден. Трябва да изяждаш планини от зеле! А ако в него има гъсеници, още по-добре!

— Гнусно е! — възкликна Джордж.

— Гъсениците са полезни за мозъка — отвърна старицата.

— Мама ги пуска в канала на мивката, когато мие зелето — отбеляза Джордж.

— Майка ти е глупава също като теб. Зелето е напълно безвкусно, без да е сварено с няколко гъсеници. И плужеци.

— А, никакви плужеци не искам! — извика Джордж. — Не мога да ям плужеци!

— Винаги когато видя плужек на някое листо маруля, го излапвам, преди да успее да избяга. Истински деликатес! — Бабата стисна устни толкова силно, че устата й заприлича на малка сбръчкана дупчица. — Истински деликатес! — повтори тя. — Червеи, плужеци и буболечки. Нямаш представа какво е полезно.

— Шегуваш се, бабо.

— Никога не се шегувам. Най-полезни и вкусни са бръмбарите, защото хрускат!

— Бабо, това е отвратително!

Старицата се ухили и показа всичките си покафенели зъби.

— Понякога, ако имаш късмет, можеш да намериш бръмбар в стръковете целина. Ето това е вкуснотия!

— Бабо, как не те е гнус?

— В стръковете сурова целина можеш да попаднеш на какви ли не деликатеси — продължи старицата. — Понякога има дори щипалки.

— Не искам да слушам повече! — извика Джордж.

— Големите тлъсти щипалки са превъзходни — облиза устни бабата. — Но трябва да ги излапаш много бързо, скъпи, защото имат остри задни щипки и вкопчат ли се в езика ти, няма пускане. Затова трябва да сдъвчеш добре щипалката, преди да е успяла да те захапе.

Джордж започна да отстъпва бавно към вратата. Искаше да избяга далеч от противната старица.

— Опитваш се да избягаш, а? — каза бабата и тикна пръст в лицето му. — Опитваш се да избягаш от баба си.

Малкият Джордж стоеше до вратата и се взираше в дъртата кикимора на стола. Тя не сваляше очи от него.

Замисли се дали наистина не е вещица. Досега беше смятал, че вещиците съществуват само в приказките, но вече не бе толкова сигурен.

— Приближи се, малкият — подкани го тя с кокалестия си пръст. — Ела по-близо и ще ти кажа една тайна.

Джордж не помръдна.

Бабата също не помръдна.

— Знам много тайни — продължи тя и неочаквано се усмихна. Усмивката й беше вледеняваща, със стиснати устни, усмивка като онези на змиите, преди да те ухапят. — Ела при баба и тя ще ти прошепне тайни на ухо.

Джордж направи още крачка назад към вратата.

— Не се страхувай от мен — продължи старицата и отново му хвърли ледена усмивка.

Джордж отстъпи още малко назад.

— Някои от нас — каза баба му и внезапно се приведе напред на стола и зашепна дрезгаво с тон, който Джордж досега не бе чувал, — някои от нас имат магически сили, с които могат да претворят създанията по земята във великолепни форми…

По гръбнака на Джордж пробягнаха студени тръпки. Момчето наистина започваше да се плаши.

— Някои от нас — продължи старицата — притежават огнедишащи езици и искри в коремите, и вълшебства на върха на пръстите… Някои от нас знаят тайни, които ще те накарат да облещиш очи…

Джордж искаше да избяга, но краката му сякаш бяха приковани за пода.

— Знаем как да накараме ноктите ти да изпопадат и от пръстите ти да поникнат зъби.

Джордж се разтрепери. Най-много го плашеше изражението й, смразяващата усмивка и ясните й очи, които не примигваха.

— Знаем как да направим така, че някоя сутрин да се събудиш с дълга опашка.

— Бабо! — извика той. — Престани!

— Знаем тайни за тъмни места, обитавани от мрачни създания, които се гърчат и плъзгат едно върху друго…

Джордж се спусна към вратата.

— Колкото и да бягаш — чу той баба си да казва, — няма къде да се скриеш…

Джордж изтича в кухнята и затръшна вратата след себе си.