Роалд Дал
Невероятното лекарство на Джордж (10)

Баба си взема лекарството

Баба му седеше прегърбена на стола си до прозореца. Лукавите й очички проследиха внимателно Джордж, докато той се приближаваше към нея.

— Закъсня! — скара му се тя.

— Само така си мислиш, бабо.

— Не ме прекъсвай по средата на изречението! — извика старицата.

— Но ти го каза докрай, бабо.

— Пак ме прекъсваш! — кресна му тя. — Винаги прекъсваш и спориш. Ужасно си досаден. Колко е часът?

— Точно единайсет, бабо.

— Лъжеш, както обикновено. А сега стига си дърдорил и ми дай лекарството. Първо разклати шишето. После напълни лъжицата догоре.

— Наведнъж ли си изпиваш лекарството, или на малки глътки? — попита Джордж.

— Не ти влиза в работата. Напълни лъжицата!

Докато наливаше много внимателно от гъстата кафява течност в лъжицата, Джордж си припомни всички щури и удивителни неща, които бе използвал за приготвянето на отварата — пяната за бръснене, крема за обезкосмяване, шампоана против пърхот, праха за пране, кучешкия прах против бълхи, боята за обувки, черния пипер, соса от хрян и всичко останало, а да не говорим за хапчетата, сиропите и лосионите за животни… както и кафявата боя.

— Отвори широко уста, бабо — каза Джордж. — Аз ще ти подам лъжицата.

Старата вещица отвори малката си сбръчкана уста, при което лъснаха отвратителните й кафяви зъби.

— Хайде, преглътни! — извика Джордж, тикна лъжицата в устата й и изля лекарството в гърлото й. След това отстъпи назад, за да види резултата.

Баба му извика: „Ауууууууу!“ — и се изстреля шумно във въздуха. Сякаш някой бе закачил електрически кабел за стола й и бе пуснал тока. Баба му изхвърча във въздуха като навита на пружина играчка от кутия… и не падна обратно на пода… а си остана… увиснала във въздуха… на около половин метър… все още в позата, в която преди малко седеше… но сега бе някак си вцепенена… потрепваща… с облещени очи… и щръкнала коса.

— Някакъв проблем ли има, бабо? — попита любезно Джордж. — Добре ли си?

Старицата обаче си висеше безмълвно във въздуха.

Очевидно шокът от удивителната отвара на внука й бе изключително силен.

Беше излетяла от стола, сякаш бе погълнала нажежен до червено ръжен.

В следващия миг бабата се приземи обратно на стола със силно „пльок!“.

— Извикай пожарната! — изкрещя внезапно тя. — Стомахът ми гори!

— Това е от лекарството, бабо. Много е силно.

— Пожар! — разкрещя се старицата. — Пожар в мазето! Донесете вода! Пригответе маркучите! Направи нещо, Джордж!

— Успокой се, бабо — каза й той, но малко се стресна, когато видя, че от устата и ноздрите й излиза дим на черни валма.

— Божичко, наистина гориш! — възкликна Джордж.

— Естествено, че горя! — кресна баба му. — Ще се препека като филийка! От мен ще останат само въглени! Ще се сваря като цвекло!

Джордж изтича до кухнята и се върна с кана вода.

— Отвори уста, бабо! — извика той. Едва я виждаше сред пушека, но успя да изсипе половината кана в гърлото й. Дълбоко от корема на бабата изригна силно свистене, като звука, който се получава, когато сложиш нагорещен тиган под студената струя на чешмата. Старата вещица се сепна и изсумтя. Ахна и изгъргори. От устата и ноздрите й изтекоха струйки вода. И пушекът се разнесе.

— Угасихме пожара — заяви гордо Джордж. — Ще се оправиш, бабо.

— Да се оправя ли? — изкряска баба му. — Как ще се оправя? В стомаха ми гърми заря! Коремът ми се гърчи и извива! Цялата бушувам и бълбукам! — Тя се затресе на стола и очевидно не се чувстваше особено добре.

— Ще видиш колко ще ти помогне лекарството, бабо!

— Как ще ми помогне? Та то ще ме умори всеки момент! — извика старицата.

И в този миг тя започна да се подува.

Как само се надуваше!

Превръщаше се в пухкава топка!

Все едно някой я помпаше с помпа!

Дали щеше да експлодира?

Лицето й от лилаво стана зелено на цвят!

Я чакай малко! По тялото й очевидно имаше дупка, тъй като Джордж чуваше отнякъде да излиза въздух със свистене. Баба му спря да се подува. И започна да спада. Постепенно се свиваше обратно в сбръчканото си старо тяло.

— Как си, бабо? — попита Джордж, но не получи отговор.

И тогава се случи нещо странно. Тялото на баба му внезапно се сгърчи яростно и тя се изстреля със салто от стола и се приземи на два крака върху килима.

— Страхотен номер, бабо! — възкликна Джордж. — Не си била толкова пъргава от години! Виж се само! Стоиш на крака, без дори да се подпираш на бастуна!

Баба му не го чу. Вцепененото облещено изражение се бе завърнало върху лицето й. Изглежда, мислите й бяха някъде далеч от тук.

„Удивително лекарство“ — помисли си Джордж, взрян като хипнотизиран в ефекта от отварата.

Какво ли още щеше да стане?

Скоро щеше да разбере.

Изведнъж баба му започна да расте.

В началото съвсем бавно… с по няколко милиметра… но после продължи да се издига… малко по малко… ставаше все по-висока… и да се източва все по-бързо… с по два сантиметра на няколко секунди… и в началото Джордж не обърна внимание…

Но когато баба му достигна метър и седемдесет и продължи да се източва на височина, той подскочи и извика:

— Бабо, ти растеш! Порастваш на височина! Забави малко, че ще се удариш в тавана!

Но баба му не спря да расте.

Гледката беше великолепна — мършавата старица се източваше нагоре, издължаваше се и изтъняваше, сякаш невидими ръце я разтягаха като парче пластилин.

Когато главата й докосна тавана, Джордж си помисли, че вече ще спре.

Но тя продължи да расте.

Чу се изстъргване и от тавана заваляха парченца гипс и мазилка.

— Бабо, престани да растеш! — предупреди я Джордж. — Татко тъкмо ремонтира стаята.

Но нищо не можеше да я спре.

Скоро главата и раменете й изчезнаха в дупката на тавана, а старицата не спираше и не спираше да се издължава.

Джордж се качи тичешком в стаята си на втория етаж, където главата на баба му се подаваше като гъба от пода.

— Юхууу! — извика най-накрая опомнилата се баба. — Пазете се, идвам!

— По-кротко, бабо.

— Раз-два-три, нагоре погледни и как се извисявам проследи с очи! — извика бабата.

— Това е моята стая. Виж каква бъркотия правиш.

— Страхотно лекарство! — възкликна баба му. — Донеси ми още от него!

„Луда е за връзване!“ — помисли си Джордж.

— Размърдай се, момче! Дай ми още лекарство, че растежът ми се забавя!

Джордж продължаваше да стиска шишето с лекарството в едната си ръка и лъжицата в другата. „Какво толкова? Защо да не й дам още?“ Той наля втора доза в лъжицата и я поднесе към устата й.

— Аууууу! — изписка бабата и отново започна да расте. Краката й още си стояха в дневната на първия етаж, но главата й бързо се издигаше към тавана на стаята му.

— Гледай, малкият, гледай как раста!

— Отгоре е таванската стая, бабо! — предупреди я Джордж. — На твое място щях да внимавам! Пълна е с буболечки и други твари!

Тряс! Главата на старицата проби тавана, сякаш бе направен от масло.

Джордж стоеше в стаята си и оглеждаше разрушенията. По средата на пода имаше голяма дупка, друга зееше в тавана, а през тях като стълб минаваше тялото на баба му. Краката й бяха в стаята на долния етаж, а главата — в мансардата отгоре.

— Продължавам да раста! — долетя дрезгавият й глас. — Дай ми още една доза, момчето ми, за да мина през покрива!

— Не, бабо, няма! Ще потрошиш цялата къща!

— Голяма работа! Искам да подишам свеж въздух! Не съм излизала навън от двайсет години!

— Божичко, наистина ще пробие покрива! — каза си Джордж и изтича на долния етаж, а после изхвърча на двора през задната врата.

Не биваше да чупи и покрива. Баща му щеше да побеснее. И щеше да хвърли цялата вина върху Джордж. Та нали той приготви лекарството и пак той й даде твърде голяма доза.

— Не пробивай покрива, бабо! — започна да се моли Джордж. — Умолявам те, недей.