Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (8)

6.
Изчезналите Барстолови

Няколко дни по-късно госпожа Гонт заведе децата на летището „Джон Кенеди“, където те трябваше да се качат на самолета за Лондон в девет часа вечерта. Когато пристигнаха, тя им помогна да предадат багажа си и ги придружи до залата за заминаващи на „Бритиш Еъруейз“.

— В случай че усетите пристъп на клаустрофобия — каза им тя, — ето ви нещо, което ще ви помогне да се почувствате по-добре. — Тя подаде на Филипа малко лилаво флаконче със златна капачка. — Взимайте по едно на всеки четири часа.

— Благодаря ти, мамо — отвърна Филипа и въздъхна с облекчение, защото тайно се бе надявала да получат малко от таблетките за пътуване на госпожа Гонт; при досегашните им пътувания близнаците неизменно получаваха лекарството против клаустрофобия разтворено в напитка или стрито на прах в чаена лъжичка или бурканче, но тъй като това бе първият път, когато двамата щяха да пътуват без родителите си, това бе също така и първият път, когато майка им им гласуваше достатъчно доверие да им даде самите хапчета.

— Ще пристигнете в Лондон към седем и половина сутринта — продължи госпожа Гонт, като връчи на Джон двата билета. — Нимрод ще ви посрещне на летището.

Тя се наведе да прегърне децата си и очите й се насълзиха.

— Довиждане, мили мои — каза тя. — Много ще ми липсвате. Лондон и Нимрод може да ви се сторят малко странни в началото, но каквото и да се случи, опитайте се да не забравяте, че баща ви и аз ви обичаме много и всичко, което сме направили, е било за ваше добро. — Тя преглътна буцата в гърлото си и извади една носна кърпичка от чантата си от крокодилска кожа на „Ермес“, за да попие ъгълчетата на замъглените си очи. — Довиждане.

После си тръгна.

След цяла вечност — или поне на Филипа и Джон им се стори така — стюардесата дойде да ги заведе до самолета, което те приеха като знак, че е време да изпият хапчетата, оставени от майка им като средство за борба с клаустрофобията. Джон погледна с любопитство сребристата на цвят таблетка, която лежеше в дланта му, и каза:

— Не знам дали трябва да я изпия, или да я излъскам.

— О, да, красиви са, нали? — съгласи се Филипа и погълна своята. — Няма ли да я пиеш?

— Предпочитам да почакам, докато се качим в самолета, я си представи, че изведнъж се строполиш мъртва.

Но когато стигнаха до самолета, Джон вече се обливаше в пот при самата мисъл да прекара седем или осем часа затворен в голямата метална кутия.

— Тук вътре изглежда толкова тясно — мърмореше той, докато търсеха местата си. — Като че ли се намираш в някоя прахосмукачка. Имаш ли нещо против аз да седна до прозореца, Фил? Имам чувството, че съм затворен в клетка. Мили боже, колко е задушно. Как може човек да си поеме въздух в това нещо? Наистина ли трябваше да затворят тази врата точно сега?

— Изпий си хапчето — каза Филипа хладно.

Без да спори повече, Джон погълна сребристата таблетка. Въздействието беше почти чудодейно: в гърлото му затрептя вълна от топлина, която се плъзна към гърдите и стомаха му, а после и към главата и крайниците му. Стори му се, че някой е включил някакво устройство, което да го накара да се успокои и да свикне с новата обстановка. В следващия миг си помисли, че дори някой да го пъхне в бутилка, пак не би имал нищо, съвсем нищо против.

Двадесет минути по-късно вече бяха във въздуха.

Сервираха напитки и заедно с тях дойдоха и забавленията, предвидени за полета. И двамата близнаци очакваха с нетърпение всички филми, които родителите им биха забранили, ако пътуваха заедно с тях. Джон остана буден през цялата нощ и изгледа последователно два и половина неподходящи за възрастта му филма, Филипа обаче заспа след първия.

Тя се събуди, когато навлязоха във въздушно течение, което разлюля целия самолет, като че ли пътуваха с автобус по път, осеян с безброй дупки. Самолетът изскърца застрашително като евтина панаирджийска въртележка, а от другата страна на прозореца крилата му се разлюляха нагоре-надолу като трамплин над плувен басейн. Тъй като отново бе започнала да се чувства малко нервна при мисълта, че е затворена в херметизираната атмосфера на самолета, Филипа глътна още една от таблетките против клаустрофобия, които имаха вкус на месо, изпечено на скара, и после продължи да надава ухо към разговора на двойката, седнала срещу тях от другата страна на пътеката. Двамата се държаха за ръце, трепереха видимо и бе очевидно, че този тресящ се полет до Лондон не им доставя ни най-малко удоволствие.

— О, мили боже! — възкликна едрата жена с бейзболна шапка и ярко пончо. — Това е ужасно. О, господи! Трябва ли самолетът да подскача нагоре-надолу така? Струва ми се, че се разпада на парчета. Отис? Ако оживеем тази нощ, обещай ми, че никога, никога повече няма да се качим на самолет. Освен за да се върнем в Щатите.

Отис, доста по-едър от своята половинка, имаше шест или седем дипли на гушата си с размера на връх Ръшмор. Той погледна към Филипа и се усмихна едва-едва, сякаш въпреки страха си се надяваше да донесе успокоение на някой друг. Това бе достатъчно, за да накара Филипа да реши, че Отис й харесва, и изпита съчувствие към него. Той хлъцна, преглътна конвулсивно, като че ли се опитваше да потисне гаденето си, сложи дундеста ръка пред устата си и попита:

— Добре ли си, малка госпожичке?

Филипа кимна.

— Добре съм — отвърна тя.

— Възхищавам ти се на куража, малка госпожичке, наистина. Лично на мен ми се иска да си бях в Пофкипси, казвам ти. Имам само едно желание: да си бях у дома. — Пофкипси, както знаят всички, е малко градче (населението му е едва тридесет хиляди души) близо до Ню Йорк, прочуто с производството си на електрически крушки.

Филипа му се усмихна на свой ред със съчувствие — поне тя се надяваше, че усмивката й това изразява. Беше очевидно, че горкият човек е направо ужасен.

— Ние пътуваме за Лондон — оповести Отис.

Филипа устоя на изкушението да му напомни, че всеки един от пътниците на този самолет пътува за Лондон.

— Светът е малък — отвърна тя. — И ние отиваме там.

— Но точно и аз, и жена ми от сърце желаем да си бяхме в Пофкипси.

— Наистина друса малко — призна Филипа.

— Добре, беше ми приятно да си поговоря с теб, малка госпожичке. И аз имам дъщеря. Сега вече е голяма. Но ако имаш нужда от нещо, само ми дай знак и ще видя какво мога да направя, за да ти помогна.

— Много благодаря. — И Филипа си помисли, че Отис е най-милият мъж, когото е срещала през живота си.

Скоро след това тя отново задряма.

Не знаеше колко дълго е спала, но когато бе събудена от стюардесата, както й се стори, доста грубо, Джон гледаше съвсем друг филм — в този имаше говорещи маймуни. Стюардесата изглеждаше доста притеснена.

— Виждали ли сте двойката от другата страна на пътеката? — Тя посочи към двете места, където трябваше да седи двойката от Пофкипси.

— Отис и жена му ли имате предвид?

— Точно така, Отис Барстол и неговата съпруга Мелъди.

— Да, видях ги. Говорих с Отис, много мил човек е. Малко уплашен от въздушното течение, но мил.

— Знаеш ли къде са отишли? Възможно ли е да са се скрили някъде?

— Да са се скрили някъде ли? — Ако гласът на Филипа прозвуча изненадано, това се дължеше само на мнението й, че един боинг 747 предлага ограничен брой скривалища дори за дете като нея, а какво остава за двама толкова едри хора като Отис и Мелъди Барстол. Филипа би могла да пропълзи в някой от шкафовете над главите им, но подобен акробатичен подвиг не бе по силите на Отис и със сигурност бе невъзможен за Мелъди; като се изключат тоалетните и шкафовете за връхни дрехи, на Филипа просто не й хрумваше къде горката стюардеса би могла да потърси липсващата двойка. Пък и Отис не й се стори човек, който обича да върши пакости, така че едва ли би се втурнал да се крие някъде на борда на самолета по време на презокеански полет, за който бездруго имаше закупен билет. — Защо да се крият?

Пилотът се появи зад стюардесата.

— Надявах се ти да ми кажеш — отговори стюардесата, — ти, изглежда, си последният човек, който е разговарял с тях. Разбираш ли, Филипа, те не са си на местата, а командирът на полета даде знак за вдигане на седалките, защото съвсем скоро ще кацнем в Лондон. Претърсихме целия самолет и никъде не успяхме да ги намерим. Погледнахме дори в отделението за багажа.

Пилотът приклекна отстрани до Филипа и се усмихна дружелюбно.

— Правим списък на хората, които се качват на самолета, отбелязваме къде седят — човек не може просто ей така да изчезне. Трябва да са се скрили някъде. Единственият въпрос е къде и защо. Ако разберем защо, можем да се сетим къде са. — Той сви рамене. — Това е много сериозен проблем, пътници да изчезнат по време на полет. Много сериозен. Има цял куп всевъзможни правила, които се стремят да предотвратят това. Ако можеш да се сетиш за нещо, което да ни помогне да ги намерим, ще ти бъдем безкрайно благодарни.

Филипа поклати глава, защото наистина не знаеше какво да му отговори.

— Съжалявам, но не мога да се сетя за нищо, освен че летенето не му харесваше особено.

— Правите преброяване на пътниците ли? — намеси се Джон.

— Разбира се — търпеливо обясни пилотът. — На летище „Джон Кенеди“ в този самолет се качиха четиристотин и деветдесет души, а сега можем да преброим само четиристотин осемдесет и осем.

— Ауу! — ухили се Джон.

Пилотът и стюардесата уморено кимнаха и се отдалечиха с още по-притеснен вид.

— Какво може да им се е случило? — разтревожи се Филипа.

— Не мога да си ги представя да скочат с парашут и да затворят вратата зад себе си — отбеляза Джон. — Не и ако не са имали съучастник на борда. Но пък тогава пилотът щеше да разбере, че вратата е била отваряна. Всички щяхме да разберем. Така че май остава само една възможност.

— И каква е тя?

— Нали си чела за хора, които изчезват от кораби. Като „Мари Селест“^[1]. Или пък в Бермудския триъгълник. Такива неща, знам ли. Може би е станало нещо такова. Може би са били отвлечени на борда на някой космически кораб.

— Радвам се, че реши да не споделяш тази мисъл с пилота — подхвърли Филипа.

Близнаците погледнаха към двете празни места от другата страна на пътеката. Всичко изглеждаше така, сякаш пътниците ще се върнат всеки момент.

— Предполагам, че ще ги намерят — въздъхна Филипа. — Той беше толкова мил. Надявам се тази случка да не им съсипе ваканцията.

— Слушай — каза Джон. — Когато се появят, ще видиш, че съм бил прав. Ще потвърдят това, което ти казах, помни ми думата. Ще потвърдят, че са били отвлечени от извънземни.

— Извънземни! — изпухтя презрително Филипа. — Ще престанеш ли най-после с тази глупава теория? Толкова е невероятна, че чак се чудя как може да си ми близнак.

— Нищо ли не си чела за Шерлок Холмс?

Филипа поклати глава.

— Може да те заинтересува нещо, което той казва в една от книгите.

— И какво е то?

— Че когато си елиминирал невъзможното, това, което остава, колкото и невероятно да е, е истината. — Джон кимна. — Претърсили са самолета от горе до долу, следователно те не са в самолета. След като веднъж признаеш този факт, тогава ми се струва, че ще ти се наложи да признаеш и че се е случило невероятното, независимо дали ти харесва или не.