Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (20)

18.
Младите посетители

Късно след полунощ те най-после стигнаха до Стария град в Кайро. Както обикновено по това време, улиците все още гъмжаха от хора. Нимрод и близнаците оставиха Кремчо, господин Воплин и лампата с господин Ракшасас вътре в кадилака и се отправиха към магазина на Хюсеин Хюсаут, но още щом влязоха в тясната калдъръмена уличка, която водеше натам, разбраха, че се е случило нещо. Алеята беше пълна с хора, а пред самия магазин стояха на стража неколцина полицаи в бели униформи, които не позволяваха на никого да припари вътре.

— Какво се е случило? — попита Нимрод на арабски един минувач.

— Собственикът на магазина, Хюсеин Хюсаут, е бил открит мъртъв — отговори непознатият.

— Как е умрял?

— Хората казват, че е бил ограбен, но аз чух нещо друго — че го е ухапала змия.

— Кога е станало?

— Преди по-малко от час — отвърна минувачът.

Нимрод хвана двете деца за ръцете и ги поведе към друга, по-тиха уличка. Минаха през богато украсена порта и се спуснаха по стръмно стълбище, което водеше в една стара църква. Влязоха вътре и той им каза какво се е случило.

— Убит? — Филипа усети, че устните й започват да треперят. — Горкият Бакшиш.

— Да се надяваме, че момчето е невредимо — рече Нимрод. — На всяка цена трябва да влезем в магазина и да разберем точно какво се е случило, но се боя, че ифритите наблюдават мястото. От друга страна, нямам никакво желание ние тримата да прекараме нощта в полицейския участък, като отговаряме на цял куп глупави въпроси, а точно това ще се случи, ако се появим в магазина и заявим, че сме познавали горкия Хюсеин Хюсаут. Полицията в Кайро е забележително некадърна.

— Горкият Хюсеин Хюсаут ли? — процеди през зъби Джон. — Та той се опита да те убие.

— Така си е — призна Нимрод, — но не е действал по своя воля, а под чужд натиск, и аз възнамерявам да открия точно как е бил упражнен този натиск. Сега ме слушайте много внимателно. За да влезем в магазина, трябва да се превърнем в полицаи.

Джон и Филипа се спогледаха озадачено.

— Но как бихме могли да го направим? — попита момичето.

— Трябва да оставим телата си в тази църква — обясни Нимрод. — Никой няма да ги обезпокои, ако останалите мислят, че се молим. След това трябва да се понесем във въздуха обратно към уличката и да се вселим в телата на трима полицаи по същия начин, по който се вселихме в телата на онези камили. Много е просто.

Джон кимна. Мисълта да се превърне в полицай, пък било то и египетски, му изглеждаше далеч по-приемлива, отколкото да се превърне в камила; на Филипа обаче идеята не й допадна. Нейната камила се бе оказала женска, но един полицай със сигурност щеше да е мъж, а възможността да се всели в тялото на голям мъж, дори и само за няколко минути, я безпокоеше.

— Защо просто не се понесем във въздуха? — попита тя. — Защо трябва непременно да се вселяваме в тялото на някой друг?

— Много просто — обясни Нимрод. — Ако искате да говорите с някого, по-лесно ще го направите, ако си имате тяло, а и само така можете да вземете нещо в ръка и да го разгледате. Освен това, ако прекарате прекалено дълго време в безтелесно състояние, съществува опасност да се понесете безконтролно в атмосферата. Тялото е един вид котва, разбирате ли? То ви държи привързани към планетата Земя. — Той поклати глава с разбиране. — Но ако това наистина те безпокои, Филипа, можеш да останеш тук и да пазиш телата ни.

Филипа огледа странната малка църквица. От сводестия таван, който приличаше на обърната обратно лодка, се спускаха маслени лампи на дълги вериги; наблизо някой шептеше молитва. Църквата изглеждаше безкрайно стара, поне на хиляда години.

— А ако някой направи нещо на телата ни, докато сме извън тях? — разтревожи се Филипа.

— В църква ли? — Нимрод коленичи на една възглавничка и наведе глава, сякаш се молеше. — Ти би ли обезпокоила някого, който изглежда така?

— Не — призна момичето. — Добре де. Ще го направя.

— На това му се казва истински дух! — похвали я Нимрод. — И като казвам „дух“, наистина точно това имам предвид. Опитайте се да не забравяте, че щом веднъж напуснем телата си, не бива да говорите. Мундийците се плашат, ако чуят гласове от въздуха.

— Кои? — не разбра Джон.

— Мундийците — повтори Нимрод. — От латинската дума mundus, която означава „свят“. Така джиновете наричат човешките същества. Както и да е, не забравяйте какво ви казах. Немалко от суеверията и религиите по света се дължат на пакостливи джинове, които са говорили на мундийци, докато са се намирали извън тялото си. Ако не искате такъв товар на съвестта си, най-добре не казвайте нито дума. Какво още? А, да, опитайте се да не се блъскате в разни предмети, ако не искате някой да си помисли, че го преследват призраци. Повярвайте ми, това не е лесна работа, когато не виждаш ръцете и краката си. И още нещо. В топла нощ като тази не би представлявало трудност, но все пак си имайте едно наум. Когато сте невидими, избягвайте хладните течения. Студът винаги има отрицателно въздействие върху силата на джиновете и когато сте невидими, може да ви направи полупрозрачни, така че да приличате на призраци.

— Това означава ли, че призраците не съществуват? — попита Филипа.

— Напротив, съществуват, но са призраци на хора. Обикновено призраците са благи по природа, но могат да станат много неприятни, ако са обсебени от духа на някой мъртъв джин. За щастие досега не съм имал случай да наблюдавам подобно явление със собствените си очи. Разбирате ли, по принцип джиновете не се превръщат в призраци, но е имало случаи, когато духът на някой джин — неговата нешама — е установявал контрол над човешки призрак по същия начин, по който ние сега ще установим контрол над човешки тела. Но както вече ви казах, всичко това е съвсем различно от напускането на тялото, с което ще се заемем сега. — Нимрод се усмихна. — Просто се опитайте да се отпуснете и да се насладите на преживяването. В началото ще се почувствате странно, но скоро ще си намерим подходящи тела и всичко отново ще бъде наред. Обещавам. — Той кимна към лявата, а после и към дясната си страна. — Хайде, да тръгваме.

Джон коленичи отляво на Нимрод и сведе глава.

— Готов съм — каза той.

— Готова съм — добави Филипа, като зае същата поза от другата страна на вуйчо си.

Нимрод хвана близнаците за ръцете.

— Постарайте се да не изпускате ръцете ми, докато не намерим полицаи, в чиито тела да се вселим — заръча той. — Добре ще е да знаем къде се намираме и тримата във всеки един момент. Но ако се случи да се разделим, тогава ще се срещнем при колата. Добре, мисля, че това е всичко.

— Това ще бъде жестоко — възкликна Джон.

— Надявам се да не бъде — рече Нимрод. — Хайде сега. УЕИШЩКСДЗЦ!

Филипа нададе едва чут вик, когато усети как излиза от тялото си. За миг й се стори, че е станала по-висока, много по-висока, но когато погледна надолу, откри, че се взира в главата на червенокос човек с очила, когото не познаваше, и едва след няколко секунди осъзна, че това е нейната собствена глава. Защо сресваше косата си по този начин? До нея Джон се чувстваше също толкова дезориентиран и би могъл лесно да се паникьоса, ако не усещаше ръката на вуйчо си, стиснала неговата.

— Напълно нормално е да се чувствате малко странно — успокои ги Нимрод, който бе почувствал тревогата им. — Просто си поемете дълбоко дъх и вървете след мен.

— Ако не сме наистина тук, тогава къде сме? — обърка се Джон, докато се носеха по въздуха обратно към тъмната уличка, която водеше до магазина за сувенири.

— Може да се каже, че в момента се намираме в две различни измерения — поясни Нимрод. — Или, за да бъда по-точен, тялото ти се намира от едната страна на оградата, а духът ти е от другата. Мога да го обясня и по научен начин, но тогава ще ви трябва научна степен по физика, за да го разберете. А може би и две степени.

— Умолявам те — изхленчи Филипа, — само не физика. Мразя физиката.

— О, не изричай подобно нещо — каза Нимрод. — Всичко, което правят джиновете — всичко, което могат да правят, е резултат от физиката. Един ден ще го разбереш.

— Стига да не трябва да държа изпит, за да докажа, че наистина го разбирам — отстъпи Филипа, — това ме устройва напълно.

Те минаха покрай полицейската лента и невидими влязоха в ярко осветения магазин, пълен с полицаи. Единият от тях рисуваше с жълт тебешир на пода местоположението на тялото на Хюсеин Хюсаут, което лежеше между шахматните комплекти и древноегипетските тронове. Близнаците видяха, че мъртвецът изглежда по същия начин, както и Бакшиш, когато лежеше болен в леглото: устните и ръцете му бяха съвсем посинели.

— Клетият човек — прошепна Филипа.

Чувайки това, единият от полицаите се огледа наоколо, но не видя нищо. Той видимо потръпна и отиде в другата част на магазина при двама от колегите си, които се бяха облегнали на стената, пушеха цигари и общо взето изглеждаха отегчени.

— Това е — прошепна Нимрод. — Ето три тела, които ни молят да се вселим в тях. — Той многозначително стисна ръката на племенницата си и поведе близнаците към въздуха непосредствено над главите на тримата нищо неподозиращи полицаи. — Дръжте пръстите на краката си насочени надолу, а погледа си фиксиран върху избрания от вас полицай — даде им тихо наставленията си. — Не е по-трудно от това да облечеш костюм, който е съвсем мокър. Веднага щом се вселите в телата, ще усетите как духовете, които ги обитават поначало, ще бъдат толкова щастливи от вашето пристигане, че няма изобщо да ви пречат. По-късно полицаите няма да си спомнят нищо.

Веднага щом всички се озоваха в избраните от тях тела, Филипа погледна към двамата мъже, застанали до нея, и изрече с глас и на език, които едва разпознаваше:

— Нимрод?

Единият от полицаите кимна и Филипа се усмихна.

— Чувствам се странно изведнъж да се превърна в мъж — сподели тя.

— Да — съгласи се полицаят, в чието тяло се бе настанил Нимрод. — Но по-добре не го повтаряй, а? Представи си какво ще стане, ако някой от колегите на тоя юнак те чуе? И си направи съответните изводи за него — изцяло погрешни? А и говори на арабски, Филипа.

— Можем ли? — попита полицаят на Джон.

— Разбира се — отвърна полицаят на Нимрод. — Нали не си забравил, че си египтянин?

— Спомням си цял куп неща — призна Джон, — и някои от тях не са особено приятни.

— Хайде — подкани ги полицаят на Нимрод и захвърли цигарата си на пода. — Оттук.

Близнаците последваха полицейския сержант вън от задната врата, през двора и нагоре по дървените стълби към жилищната част.

Завариха Бакшиш сам в стаята му. Той седеше на ръба на месинговото легло, на което близнаците го бяха видели за първи път, и тихо плачеше. Сержантът коленичи пред него и взе ръцете му в своите.

— Слушай ме много внимателно, Бакшиш — рече той. — Не се плаши от това, което ще ти кажа. Твоят баща беше добър човек и мой приятел.

Момчето се намръщи, докато се опитваше да си спомни дали баща му някога е споменавал, че има приятел полицай.

— Знам, че ти е разказал всичко за джиновете, затова съм сигурен, че няма да се уплашиш, когато ти кажа, че аз съм Нимрод, само че в тялото на този полицай.

За миг Бакшиш изглеждаше ужасен; очите му се разшириха от страх и на близнаците им се стори, че ще избяга от стаята с крясъци. Нимрод обаче продължи да държи ръцете му и продължи да му говори с успокояващ, почти хипнотичен глас, докато момчето се успокои.

— Вие мъртъв ли сте? — промълви то. — Затова ли сега се намирате в това тяло?

— Не, не съм мъртъв — рече сержантът. — Намирам се в това тяло, защото е възможно тези, които убиха баща ти, все още да наблюдават магазина ви.

Бакшиш отново се разплака.

— Спомняш ли си момчето и момичето, които дойдоха да ви видят миналата вечер? — продължи сержантът. — Моите племенници. Те дойдоха тук да ме търсят. Помниш ли?

— Да — потвърди Бакшиш и си избърса очите с ръкав. — Помня ги.

— Те също са джинове — обясни сержантът. — И сега са тук, с мен, в телата на тези двама полицаи. Филипа, ела насам и поговори с Бакшиш — ако можеш, със собствения си глас.

Филипа коленичи до сержанта и се опита да изобрази на небръснатото лице на полицая изражение на съчувствие; за своя изненада обаче установи, че все още може да говори със собствения си момичешки глас.

— Бакшиш — каза тя нежно, — много съжалявам за баща ти.

— Радвам се, че вуйчо ви е добре — отвърна Бакшиш. — Баща ми, той не искаше да му причини зло.

— Знам — кимна тя и го погали нежно по косата.

— Иблис го принуди да ви измами. Неговата змия ме ухапа по крака, мятах се между живота и смъртта, така че баща ми бе принуден да изпълни нарежданията на Иблис. Едва когато ви плениха, Иблис остави слугата си Палис да оближе крака ми, за да изсмуче отровата.

— Палис? — попита сержантът. — Този, който обича да ближе крака? И той ли беше тук?

— Той е много зъл джин — рече Бакшиш и сведе поглед към превързания си крак.

Сержантът погледна към Филипа и обясни:

— Палис ближе стъпалата на жертвите си, преди да започне да смуче кръвта им. Разбираш ли, езикът му е груб като шкурка или като танкова верига — достатъчно груб, за да смъкне кожата само с няколко облизвания, а после Палис изпива кръвта на жертвата. — Той се обърна отново към Бакшиш: — Извадил си късмет, че е изпил само част от кръвта ти, Бакшиш. Обикновено изсмуква всичката.

— Не смятам, че съм толкова голям късметлия — поклати печално глава Бакшиш.

— Не, разбира се, че не. — Нимрод замълча за миг. — Видя ли Иблис?

— Не, само чух гласа му. Говори с толкова мек тон, че човек би го сметнал за много благ и възпитан човек. Но винаги заставаше в сянката. Мисля, че се страхуваше да не го видя. Винаги в сенките. Винаги говореше толкова учтиво, като змията, която го придружаваше. Египетска кобра. Най-голямата, която съм виждал през живота си.

— Разкажи ми какво точно се случи с баща ти — подкани Нимрод. Момчето не каза нищо и той добави: — Ако искаш да отмъстя за баща ти, трябва да разбера точно какво се е случило.

Бакшиш си пое дълбок, неравен дъх и кимна.

— Един скорпион умря — поде той. — Беше в клетка от бамбук и беше близнак на онзи, който Иблис е оставил да охранява вашата гробница, така поне каза. Остави го на баща ми и когато скорпионът умря, баща ми побледня целият и много се уплаши. Знаеше какво означава това: че сте се измъкнали от гробницата и че Иблис ще дойде тук всеки момент, за да се увери, че тайната му ще бъде запазена. Баща ми знаеше, че няма време да избяга, защото Иблис се движи бързо като вятъра. Успя само да ме скрие в един стар саркофаг на двора, за да не може Иблис да накара змията си отново да ме ухапе, затова тя ухапа само баща ми.

— А намерили ли са изчезналите джинове на Ехнатон? — попита Нимрод. — Изчезналите джинове.

— Не — отговори момчето и се усмихна. — Зададоха на баща ми много въпроси, от които съдя, че все още ги търсят.

— Къде са те? — намеси се Филипа. — Ти знаеш ли?

Момчето поклати глава.

— В какъв съд се намират? — уточни въпроса сержантът.

— Не знам.

— Какво ще правиш сега, Бакшиш? — попита Филипа. — Кой ще се грижи за теб? Можем ли да ти помогнем с нещо?

— Имам леля в Александрия и чичо в Хелиополис. Предполагам, че отсега нататък те ще се грижат за мен.

— Не забравяй, че имаш и чичо в Англия — каза сержантът с благ глас. — Един ден, когато завършиш образованието си, ела да ме видиш и аз ще ти помогна във всичко, с което решиш да се заемеш. Ще ти изпратя адреса си. Разбираш ли ме?

— Да, благодаря ви, сър.

Откъм стълбището се чуха гласове и Нимрод се изправи.

— Боя се, че трябва да вървим. Желая ти много късмет, момчето ми. Довиждане.

— Довиждане, сър.

— Джон? Филипа? Трябва да тръгваме.

Филипа също се изправи и се обърна към вратата.

— Не — спря я сержантът, — няма време за това. Ще стане по-бързо, ако пътуваме в астралните си тела. Бързо. Хванете ръцете ми.

Близнаците сграбчиха протегнатите ръце на сержанта и незабавно почувстваха как отново се издигат към тавана, но този път по-бързо: едва успяха да зърнат как тримата полицаи се смутиха ужасно, когато установиха, че се държат за ръце.

— Обратно към църквата — прошепна безплътната форма на Нимрод и ги поведе надолу по стълбите.

— Какво ще правим сега? — попита Джон, докато тримата се носеха във въздуха към вратата на магазина и после, преминавайки през сенките, по калдъръмената уличка, която водеше към малката църква, където бяха оставили телата си.

— Трябва да намерим Иблис и неговата клика, преди те да са открили изгубените джинове на Ехнатон — рече Нимрод. — И за тази цел трябва да го измъкнем от сенките и да го принудим да се покаже на светло.

— А как ще го направим? — полюбопитства Филипа.

— Няма да бъде никак лесно. А може да се окаже и опасно.

След като се върнаха в телата си, тримата излязоха от малката църква и се запътиха — близнаците с малко неуверена походка, тъй като не бяха свикнали да се превръщат от тяло в безтелесен дух — по тъмните улици обратно към мястото, където бяха оставили кадилака, а веднага щом ги видя, Кремчо запали фаровете, за да осветяват пътя им.

* * *

— Утре трябва да свършите една важна работа — съобщи Нимрод на близнаците, след като се върнаха в къщата в града градина.

— Има ли нещо общо с измъкването на Иблис на светло? — попита Джон.

— Да — потвърди Нимрод. — Нека ви кажа какво си мисля.

Той ги заведе на покрива и посочи над тъмните морави, които обграждаха дома му, към резиденцията на френския посланик. Домът на посланика беше ярко осветен, с охрана, която обикаляше напред-назад, а в една квадратна кула в италиански стил бе запалена лампа.

— Виждате ли тази кула? — попита той. — Това е библиотеката. Освен че е запален по египтологията — бил е студент по тази специалност — посланикът също така е и любител астроном. Ето защо в библиотеката има не само безброй книги, но и мощен телескоп. Когато гледа през него, човек може да види почти всичко, което се случва от тази страна на къщата и в градината. Затова ви предлагам да помолим госпожа Кьор дьо Лапен за позволение да прекарате деня, като разглеждате книгите в библиотеката й.

— Какво? — изохка Джон. — Трябва ли наистина? — и продължи недоволно: — Тя постоянно ме пипа по косата и ми повтаря колко съм бил хубав, пък и не виждам как ровенето из разни стари книги ще ни помогне да заловим Иблис.

— Не сме вече деца, нали знаеш? — подкрепи брат си Филипа. — Ако не бяхме ние, все още щеше да си седиш в онази гробница.

— За това, разбира се, съм ви безкрайно признателен — рече вуйчо им. — Но ще ми позволите ли да довърша?

Близнаците кимнаха утвърдително.

— Ако използвате телескопа на господин Кьор дьо Лапен, ще можете да държите тази къща под наблюдение.

— Защо? — удиви се Джон.

— Защото, мой скъпи и нетърпеливи племеннико, възнамерявам да заложа капан на Иблис и искам вие двамата да го щракнете, за да се затвори.

— Ооо! — възкликна Джон.

— Капан, какъв капан? — смая се Филипа.

— Ще се погрижа да разпространя из онези кътчета на Кайро, в които понякога се навъртат ифритите — кафе-сладкарница „Иблис“ на гърба на хотел „Кайро Хилтън“, „Гропи“, разбира се, а също така и клуба за кючек на Ясмин Алибхай — че съм намерил ковчежето, в което са затворени изчезналите джинове на Ехнатон. С малко късмет, Иблис ще се появи тук, за да се опита да открадне ковчежето, ще завари къщата празна, разбира се, и ще се възползва от отсъствието ни, за да я претърси. В една от стаите от тази страна на къщата, докато вие го наблюдавате с телескопа на господин Кьор дьо Лапен, той ще намери дървено ковчеже от времето на Осемнадесета династия с изписаното на него име на Аменхотеп Трети, в което аз ще съм сложил капан за джин — нещо, с чиято помощ ще успеем да го заловим.

— Но откъде ще намериш такова ковчеже? — недоумяваше Филипа.

— Имам едно в спалнята си — отвърна Нимрод. — Използвам го, за да съхранявам най-различни лекарства. Разбира се, Иблис не е глупав и ако аз или господин Ракшасас се намираме в непосредствена близост до него, веднага ще усети присъствието ни, затова няма да сме тук и това ще го окуражи да проникне по-навътре в къщата. Не мисля обаче, че ще почувства вашето присъствие. Тъй като не сте напълно пораснали, вие не притежавате същата аура като мен или като господин Ракшасас. — Нимрод сви рамене. — В общи линии, това е. Веднага щом видите, че Иблис е затворен в ковчежето, ми се обадете на мобилния.

— А ти къде ще бъдеш? — попитаха го близнаците.

— На няколко мили оттук. Веднага щом разбера, че Иблис е вече в ковчежето, ще се върна и ще довърша процеса, с който окончателно ще го затворим. Разбира се, Кремчо и Воплин ще дойдат с мен, няма смисъл да поемат излишни рискове. Трудно е да намериш толкова добри прислужници като тях двамата.

Филипа подозрително присви очи. Нещо в плана на Нимрод не й вдъхваше доверие.

— Сигурен ли си, че не искаш да ни разкараш от тази къща само за да ни отстраниш от пътя на бедата, за наше добро? — попита тя Нимрод. — За да можеш сам да се захванеш с нещо много по-опасно. Познах ли?

— Както и двамата сте наясно — рече Нимрод, — госпожа Кьор дьо Лапен е буквално очарована от вас. Наистина не мисля, че тя ще има нещо против да използвате телескопа на съпруга й. Но едва ли ще е толкова отзивчива, ако аз или Кремчо, или господин Воплин я помолим да разгледаме библиотеката й. Не, не се опитвам да ви разкарам оттук за ваше добро. Както скоро ще разберете, ако се позамислите малко, цялата тежест на изпълнението на плана ляга на вашите плещи, скъпи мои деца.

— Добре — каза Филипа. — Ще направим точно каквото ни кажеш.

— Ще е за първи път. Мисля, че промяната ще ми хареса — усмихна се Нимрод.