Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (17)

15.
Ехнатон

В Кайро има повече от дузина музеи, но най-големият, най-популярният и най-често посещаваният е Египетският музей, по-известен като Музея в Кайро — огромно, горещо, мръсно, вонящо, хаотично място с изпочупени прозорци, мизерно осветление, старомодни витрини и небрежни обяснения, приложени към безценните експонати в залата. Той също така е и един от най-интересните музеи в целия свят. Докато влизаха през входната врата и минаваха покрай множеството пазачи, за да стигнат до ротондата, Нимрод каза на близнаците, че преди да ги запознае с Ехнатон, трябва да им признае нещо много важно.

— Става въпрос за нещо, което трябваше да ви кажа още от самото начало — започна той, — когато ви обяснявах как да използвате силата си на джинове. Може би сте чули и Хюсеин Хюсаут да го споменава, когато говореше за желанията, които настояваше да му изпълня. Имам предвид причината, поради която не използваме способностите си на джинове по-често. Например, защо предпочитам да пътувам със самолет, вместо на летящо килимче. Защо обикновено плащам на някого, за да ми приготвя храната, вместо да я материализирам сам. Накратко, защо правя толкова много неща като човешките същества, а не със силата си на джин.

— И аз съм се чудил за това — призна Джон.

— Както вероятно сте се досетили — продължи Нимрод, — джиновете живеят дълго — много по-дълго от хората. Около петстотин години и дори много повече, ако си затворен в делва или бутилка, където фактически изпадаш в състояние на летаргия. Но всеки път, когато използваш силата си на джин, ти черпиш от жизнената си енергия. Това е причината използването на мощта ви да ви кара да се чувствате уморени — защото завинаги се разделяте с частица от себе си.

— Точно така — кимна Филипа, — сега си спомням. Когато изпълних желанието на госпожа Тръмп, почувствах, че нещо ме напуска. Затова за миг ми се стори, че ще припадна.

— Това именно е причината силата ни да бъде използвана пестеливо — подчерта Нимрод. — Всеки път, когато изпълняваш наистина важно желание или караш нещо да се появи или да изчезне, огънят, който гори у теб, огънят на джин, затихва за малко; и времето, което ти е отредено да прекараш на тази земя, се скъсява малко. И колкото по-възрастен става един джин, толкова повече жизненост извлича от него изпълняването на желания.

— Колко време се губи по този начин? — попита Джон.

— Никой не знае със сигурност — отвърна Нимрод. — Но по приблизителни изчисления един джин на моята възраст съкращава живота си с един ден всеки път, когато изпълнява някое желание. На вашата възраст един ден не ви се струва кой знае какво, знам, но когато стигнете възрастта на господин Ракшасас, да речем, всеки ден ще ви изглежда безкрайно ценен. Ето защо напоследък той рядко използва силата си на джин освен за транссубстанциация, която за щастие отнема много малко от силата ни. Не исках да ви казвам това поне за известно време, за да можете да се позабавлявате, без да мислите за последиците, но тъй като чухте думите на Хюсаут, нямах друг избор. Ако не друго, поне вече знаете защо джиновете нямат навика да изпълняват по три желания на първия срещнат. Освен очевидния хаос, който това би причинило в целия свят, то също така би съкратило живота ни, и то значително.

— Колко дълго може да живее джин, затворен в бутилка или лампа? — попита Филипа.

— Отличен въпрос — похвали я Нимрод, — чийто отговор е една от причините, поради които сега сме тук, в този музей. Дълго време никой не е знаел колко дълго може да живее джин, затворен в бутилка, но след хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година научихме повече по въпроса. Сигурно сте чували за прочутата „глинена армия“, открита край древния град Сиан, в Централен Китай? Тя бе открита съвсем случайно от местни селяни през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта, след две хиляди и двеста години под земята; и точно там, между глинените войници, бе открита и една делва, в която са намерили няколко джинове.

— Искаш да кажеш, че те все още са били живи след две хиляди и двеста години, прекарани в делвата? — изуми се Филипа.

— Да. Точно тогава разбрахме, че докато се намираме в бутилка в състояние на летаргия, животът ни може да продължи почти безкрайно дълго. И ето как в картинката влиза Ехнатон и защо е толкова важен.

Нимрод ги поведе нагоре по стълбите, оттам завиха в посока на часовниковата стрелка, минаха покрай зловонните тоалетни и стигнаха до най-отдалечения край на сградата, за да застанат пред една статуя. От всички експонати в музея този имаше най-чудат вид. Фигурата пред тях бе с удължено лице, тесни бадемовидни очи, плътни устни, увиснала долна челюст, дълъг лебедов врат, приведени рамене, голям корем и най-масивните бедра, които близнаците бяха виждали през живота си.

— Джон. Филипа. Бих искал да ви представя на Ехнатон — рече Нимрод.

— През целия си живот не съм виждала по-грозен човек — промърмори Филипа, без да откъсва поглед от статуята пред себе си.

— Има вид на същинска гротеска, нали? — призна Нимрод. — Ехнатон, наричан също така и Аменхотеп Четвърти, цар на Египет, произхождащ от Осемнадесета династия, който властвал над Египет преди три хиляди и петстотин години.

Джон докосна огромната гранитна статуя, една от четирите, които се намираха в галерията „Амарна“ в музея на Кайро, и й отправи любезно кимване.

— Как сте, Ваше Величество? — попита той.

— При раждането са му дали името Аменхотеп — обясни Нимрод, — но той го променил, когато се избавил от всички стари египетски богове — Изида, Анубис, Сет, Тот — и обявил, че съществува един-единствен бог — Атон — с което предизвикал истинска религиозна революция. Тази промяна никак не се понравила на жреците, най-богатите и най-могъщите хора в Египет. Дори и днес Ехнатон е наричан „фараона еретик“ — човек, за когото всички смятат, че е извършил ужасно престъпление срещу своята религия. Поради пламенната отдаденост на Ехнатон на новата религия се смята, че той е пренебрегнал народа си и защитата на страната от враговете. От военната слабост на Египет, причинена от нехайството на царя към състоянието, в което се намирала армията, се възползвали враговете му и завладели страната. Ехнатон бил принуден да избяга от двореца си и скоро след това починал — така поне твърди историята. Истината обаче била малко по-различна. Разбирате ли, Ехнатон бил нещо повече от фараон. Той бил също така и велик магьосник. Майка му била магьосница, чийто баща бил джин, така че тя знаела как да обвързва джиновете, за да ги накара да й се подчиняват. Научила на тези умения и сина си и той ги използвал, за да стане по-могъщ от който и да било джин. Не е известно как Ехнатон е успял да подчини толкова много джинове и да ги принуди да му служат, но се знае със сигурност, че именно мощта на тези, над които властвал Ехнатон, била източникът на собствената му сила. Историците предполагат, че е въвел в Египет боготворенето на слънчевия диск, но в действителност тъй нареченият бог слънце изобщо не бил бог, а представлявал обединената мощ на седемдесетте джинове, роби на Ехнатон. Фараонът нарекъл тази сила Атон, по името на слънчевия диск. Този слънчев диск, Атон, се превърнал в символа на новата религия.

Останалите джинове обаче останали ужасени от подобно богохулство и помогнали на народа на Египет да свали Ехнатон от трона му и на това боготворене на джинове да бъде сложен край. И така, заедно с много от последователите си и седемдесетте джинове, принудени да му служат, Ехнатон побягнал от столицата Амарна, която бил издигнал като център на своята нова религия. Така той изчезнал в пустинята и никой не видял повече нито него, нито седемдесетте жреци джинове, които му служели. Сигурно е умрял в пустинята, но гробът му така и не бил открит. — Нимрод посочи към грамадната черна фигура пред тях.

— Тогава защо всички вие — ти, Иблис и останалите ифрити — толкова много искате да намерите изгубената му гробница? — поинтересува се Филипа.

— Заради съкровището, разбира се — рече Джон. — Нали има съкровище, вуйчо Нимрод?

— Съкровище ли? Да, струва ми се, че има, но не него искам, нито пък на ифритите им е притрябвало. Те изкарват луди пари от своите казина.

— Защо тогава?

— Както ви казах по-рано, в света на джиновете съществува баланс на силите между доброто и злото.

— Тюхемерът — досети се Джон. — Равновесието.

— Точно така. За последен път равновесието бе нарушено през хиляда деветстотин седемдесет и четвърта, когато няколко джинове излязоха от вази, открити заедно с Глинената армия в Сиан. За известно време на всички ни се струваше възможно тези древни джинове да се обединят с ифритите, шейтаните и гуловете срещу онези племена, които държат страната на доброто. Но се случи нещо друго: оказа се, че половината от тези китайски джинове, шест на брой, са добри, а другата половина — лоши. Но ако Иблис и приятелчетата му ифрити успеят да намерят изгубените джинове на Ехнатон, нещата могат да се развият съвсем не както се случи в Сиан. Балансът на силите може да бъде нарушен. А седемдесет джинове са повече от достатъчно за тази цел.

— Мен ако питаш — обади се Джон, — на тоя свят и така има достатъчно лош късмет. Не мога да си представя, че би могло да стане по-лошо, отколкото вече е.

— Последствията от нарушаването на равновесието в посока на лошия късмет при появата на тези седемдесет джинове са прекалено ужасни, дори не ми се мисли за това — потрепери Нимрод. — Хората забутват вещите си на невероятни места, губят пари, забравят разни неща, изпускат си самолетите и влаковете, нараняват се. Да, много от така наречените инциденти всъщност произтичат от лошия късмет, който един или друг злобен джин е решил да изсипе върху хората. — Нимрод поклати глава и потръпна. — Прекарал съм целия си живот в опит да измисля система, която да премахне казината, чрез влияние върху правителствата да поставят извън закона схемите за твърде бързо забогатяване, борил съм се със силите на лошия късмет по всички възможни начини, но накрая неизменно се стига до това да използвам собствената си сила, за да донеса добър късмет. Да, понякога дори като изпълнявам по три желания. Но ако лошият късмет нарасне много повече, добрите джинове като мен и като вас ще бъдат принудени да работят много по-усърдно, за да наваксат разликата, и то на огромна цена. Накрая ще загубим цялата си сила и ще умрем, а след нас и човешкият род ще угасне. Това наистина може да се случи, Джон.

— Но защо тези изчезнали джинове трябва да са по-различни от китайските? — попита Филипа. — Защо половината от тях да не са добри, а другата половина — лоши?

— Не е толкова просто — рече Нимрод. — Разбирате ли, откриването на онези китайски джинове бе чиста случайност. Никой не знаеше за съществуването им, никой не ги беше търсил. Но след хиляда деветстотин седемдесет и четвърта, след откриването на Глинената армия и на тези шест джинове, разбрахме, че служителите на Ехнатон, за които винаги сме знаели, могат да променят баланса на силите, ако ги открием някога. И така, вече повече от тридесет години ифритите и маридите ги търсят. Който ги открие пръв, ще се сдобие със силата да ги подчини на волята си. Така стават нещата. Седемдесетте джинове ще бъдат принудени да служат на този, който ги намери пръв.

— Но как е възможно Хюсеин Хюсаут да знае къде се намира изчезналата гробница? — удиви се Джон. — Може би лъже.

— Щом казва, че знае, значи знае — отсече твърдо Нимрод. — Може и да се занимава с магазин за сувенири, но и самият той, и неговите баща и дядо са били сред най-големите откриватели на гробници в египетската история. Не вярвам, че в цялата страна има по-способен в тази област от Хюсеин Хюсаут. Той има и едно огромно предимство, което не притежава никой археолог. Може би сте чували за Розетския камък. Това е голям каменен къс с надписи на три езика, с чиято помощ един англичанин, Томас Йънг, успял да разгадае значението на египетските йероглифи. Говори се, че през петдесетте години бащата на Хюсеин Хюсаут е намерил друг такъв камък — плочата на нетер. „Нетер“ е дума на кеметски^[1] или с други думи, от древноегипетски произход и означава „божествена сила“. Предполага се, че плочата на нетер съдържа някои важни сведения, като например местоположението на няколко царски гробници, включително тези на Ехнатон и Рамзес Втори. Работата е там, че данните са кодирани и плочата е съвсем безполезна без една по-малка каменна плочка, наречена стела. Според мен Хюсеин трябва да е намерил стелата веднага след земетресението.

— Щом е така, кога се връщаме в магазина? — попита Джон.

Нимрод поклати глава.

— О, не, не. Този път ще отида сам. Начинанието може да се окаже опасно. Тази вечер вие двамата ще си останете вкъщи и ще разгледате картите на джиновете, които ви даде господин Ракшасас.

Нимрод и децата вече се отдалечаваха от статуята, за да разгледат останалата част от музея, в това число и мумиите, и съкровището на Тутанкамон, когато Джон забеляза на стената зад гърба на Ехнатон нещо, което привлече вниманието му.

— Пукнатината — посочи той. — Това е пукнатината, причинена от земетресението, Фил, помниш ли? Пукнатината, която ти видя във вестника. Тази, която е съвсем същата като пукнатината на стената в моята стая.

— Ето значи къде била! — ахна Филипа.

— Чудя се — рече Джон, — дали е само съвпадение, че се е появила точно тук, до статуята на Ехнатон?

— Не ви ли казах? — намеси се вуйчо им. — Съвпадението е само научната дума за късмет. Не, това не е случайност. Както ви споменах още в Лондон, това е съобщение, но от кого?

След като се отдалечиха от статуята на Ехнатон, Нимрод и близнаците се върнаха вкъщи и се изтегнаха да се насладят на следобедното слънце като три златни гущера. В пет и половина Нимрод излезе сам с кадилака, но не преди да съобщи на близнаците, че Кремчо им е приготвил своя специален специалитет, и да им напомни да предложат от него на господин Воплин, преди той да ги заведе някъде навън.

— Внимавай — помоли Филипа вуйчо си.

— Ще внимавам.

— Може да е капан — добави Джон.

— Знам.

Специалният специалитет на Кремчо се оказа задушено, подправено с много лют червен пипер, за което Джон и Филипа откриха, че е забележително вкусно, доста пареше при ядене. Тъкмо бяха започнали да се хранят, когато господин Воплин, облечен в бежов тропически костюм, със сламена панамска шапка на главата и значително по-слаб от последния път, когато го бяха видели, излезе от стаята си в задната част на къщата и съобщи на близнаците, че е готов да ги придружи при разходката им.

— Не и преди да опиташ яденето — покани го Джон. — Това е един от специалитетите на Кремчо и е много вкусно.

— Трябва да призная, че наистина мирише доста добре — кимна господин Воплин. — Когато сме в тази ужасна страна, обикновено избягвам местната кухня, защото тук хигиенните стандарти не са особено високи. Като нищо може да ти се разбърка стомахът, както казват тук. — Господин Воплин се засмя горчиво. — Позволете ми да ви кажа, че „разбъркан стомах“ далеч не описва всичко. По-скоро би трябвало да се каже „стомах на Борджия“, „стомах на Крипън“ или на някой друг прочут отровител. А може би „корем на Уилям Уолъс“ — в чест на онзи шотландски бунтовник, който бил публично изкормен от Едуард Дългокракия. Но не и „разбъркан“. Твърде мека дума е, за да опише разтърсващия цялото тяло, раздиращ червата кошмар в това прокълнато от Бога място.

Джон налапа една препълнена вилица от специалитета на Кремчо и примлясна от удоволствие.

— Но как ще оцелееш, ако не ядеш нищо? — попита той.

— В стаята си имам хладилник — обясни господин Воплин. — Там държа минерална вода и бурканчета бебешка храна, които си нося от Лондон. Това ям.

— Ядете бебешка храна? — Джон почти се задави от изумление. — Пюрета от ябълки и круши, оризова каша и кайсии, такива неща ли?

— Разбирате ли, всички те са стерилизирани — подчерта господин Воплин. — В малки запечатани бурканчета. В тази мръсна страна няма друга храна, за която да е сто процента сигурно, че няма да ти докара болки в стомаха. — Воплин хвърли поглед към чинията на Джон и облиза устните си с явен апетит. — Това ядене наистина изглежда много добре, а има и чудесен аромат.

— Вземете си — подкани го Джон.

— Не знам дали бих могъл — поколеба се Воплин, но седна на махагоновата маса, притегли огромната купа за сервиране със специалния специалитет на Кремчо към себе си и си позволи да се наслади на божествената миризма, излъчваща се от нея. — Този Кремчо не е никак лош готвач, признавам му го — рече нацупено. — Ако обичате чуждестранни буламачи. — Воплин наведе дългия си нос над купата и вдиша дълбоко. — По дяволите, тази миризма ти прочиства главата, това е самата истина. Човек, който яде такова нещо, би могъл никога повече да не се страхува, че ще се разболее от катар.

— Да не би фактът, че имате само една ръка, да ви прави толкова чувствителен по отношение на здравето ви? — попита Джон.

— Може би.

— Надявам се, че нямате нищо против, задето питам — продължи Джон, — но как я изгубихте? Ръката, имам предвид.

— О, това е доста интересна история — рече Воплин, без да откъсва пълен с копнеж поглед от задушеното. — Тогава работех като библиотекар в старата читалня на Британския музей и мразех всички читатели, които идваха при нас — един куп хора, които само ни създаваха неприятности. Имаше един по-специален читател, когото всички ненавиждахме — укротител на тигри на име Тъг Викъри. Тъг Викъри беше англо-индиец по произход, живееше в Дълуич и работеше върху книгата си за тигрите. В един горещ летен ден, след като бе възпрепятстван в работата си от нас, библиотекарите в Британския музей — поне той така реши — Викъри замисли ужасно отмъщение за всички ни. Тъкмо когато се канехме да затваряме и повечето от читателите вече си бяха тръгнали, докара в огромната читалня два гладни бели тигъра и ги пусна. Някои от колегите ми бяха разкъсани мигновено и изядени, а самият аз извадих късмета да се размина само със загубата на една ръка.

— Какво се случи с тигрите? — поинтересува се Джон.

— Застреляха ги от Кралското дружество за защита на животните. Скоро след това загубих работата си и се насочих към кражбите — така се запознах с вашия вуйчо. Това е моята история. — Той си взе вилица. — Предполагам, че една хапка няма да ме убие. — Сипа си огромна порция от специалния специалитет на Кремчо. — Не мога до безкрай да ям само броколи и моркови. Вече съм отслабнал с пет килограма, откакто пристигнахме в тази страна. Ще се стопя от глад и тревоги, това е чистата истина.

— Да знаете обаче, че е малко люто — предупреди го Джон. — По-добре внимавайте.

Господин Воплин се засмя.

— Слушай, синко, аз съм ял лютиви кърита още преди да се родиш. Виндалу, Мадрас, пък и ако в Северна Англия се раждат с някакво вродено умение, синко, то е яденето на лютиво къри. Тъй че не се тревожи за мен, момко — грижи се за собствения си организъм и ме остави аз да се грижа за моя. — Воплин насмешливо изсумтя. — Ама че нахакано момче — измърмори и натъпка в голямата си уста огромна хапка от специалния специалитет на Кремчо.

За един миг всичко изглеждаше наред. Воплин се усмихна иронично на Джон и тъкмо поднасяше към устата си втора хапка, когато се случи — лицето му стана тъмнорозово, после червено и накрая тъмномораво.

— Проклет адски огън — изхриптя той и изпусна вилицата си на пода. — Бързо. Недейте да стоите така. Вода. Вода.

Филипа взе каната с вода и тъкмо щеше да му налее една чаша, когато той изтръгна каната от ръцете й и изля цялото й съдържание в гърлото си.

— Мисля, че така става само по-зле, прав ли съм? — попита Джон.

— Адски огън! — повтори господин Воплин. — Още. — И отново изхриптя.

— Къри ли?

— Вода! Вода! За бога, дайте ми вода!

Филипа тъкмо се готвеше да отиде в кухнята за минерална вода, когато господин Воплин извади цветята от вазата, поставена по средата на масата, и излочи зеленикавата течност, в която те бяха потопени само допреди миг. Но водата във вазата му донесе много малко облекчение — или може би никакво.

— Направете нещо! — изломоти той неясно. — Езикът ми. Езикът ми сякаш е изгорен с жив въглен. Извикайте лекар! Повикайте линейка!

— Кой номер да набера? — попита Филипа и грабна слушалката.

— Откъде да знам! — вдигна рамене Джон. За миг през ума му се мярна мисълта да използва силата си на джин, за да помогне на господин Воплин, но бързо я отхвърли, защото се уплаши, че накрая икономът може да остане без език.

Филипа си мислеше почти същото, но я спря страхът да не би в усърдието си да замрази устата му.

И така на помощ на Воплин се притече Кремчо.

Той попречи на иконома да пресуши до дъно и вазата на бюфета.

— Водата много лоша. Моля. — И връчи на Воплин захарницата. — Яж — рече му. — Яж. Яж. — И тъй като Воплин очевидно не бе в състояние да си вземе сам захар, Кремчо загреба с десертна лъжичка захар и я поднесе към устата на нещастника. — Захарта много помага при пламтяща уста — увери го той.

Воплин изяде захарта и тъй като тя му донесе известно облекчение, налапа още една лъжица; и така, след десетина минути огънят в устата му се бе уталожил достатъчно, за да му позволи отново да проговори.

— Господи, ей това се казва лютиво къри. Какво всъщност си сложил вътре, вулканична лава ли? Мислех, че е дошъл последният ми час. Не знам как можете да ядете това нещо, наистина не знам. — Той дръпна напред ризата, за да я отлепи от тялото си. — Само ме погледнете, целият съм плувнал в пот. — Измъкна подложката изпод най-близката чиния и започна да си вее с нея. — Кой ви е дал тази рецепта? Луцифер ли? Или пък испанската инквизиция? — Издиша шумно и продължително. — Това ли е твоята представа за шега, младежо? Питам, това ли е твоята представа за шега?

— Не, сър — каза Джон. — Ако си спомняте, аз се опитах да ви предупредя, че може малко да ви залюти.

— Вярно е — съгласи се Воплин, — не мога да го отрека. Само че това ястие трябва да върви в комплект с предупреждението, че е опасно за здравето на човека.

Джон деликатно не спомена, че не друг, а вуйчо Нимрод му подхвърли идеята да предложи на господин Воплин да опита специалния специалитет на Кремчо — беше очевидно, че горкият човек е изпитал съвсем истинска болка и едва ли щеше да види смешната страна на случилото се.

Когато Воплин се почувства по-добре, той заведе децата да погледат светлинното шоу при пирамидите (те бяха прекалено възпитани, за да му кажат, че вече са го виждали, макар и отдалеч) почти без да се оплаква и без да споменава нито дума за инцидента със специалния специалитет на Кремчо.