Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (12)

10.
Кайро

Те пристигнаха в Кайро късно през нощта и бяха посрещнати от Кремчо, грамадния и невероятно висок египетски прислужник на Нимрод. Кремчо изглеждаше още по-висок поради нахлупения на главата му червен фес и нямаше вид на човек, който се нуждае от бастуна, който държеше в едната от огромните си ръце. Очевидно обичаше деца далеч повече от господин Воплин, поне така им се стори на близнаците, защото непрестанно им се усмихваше и им предложи няколко от суперсилните бонбони за смучене „Крал Фахд“, които той самият особено обичаше да схрусква със също тъй силните си, извънредно бели зъби; и така всички заедно прекараха доста време в залата за получаване на багаж, докато чакаха да вземат чантите си.

— Защо господин Ракшасас не дойде с нас? — попита Джон.

— О, но той е с нас — отговори Нимрод.

— С нас ли? Къде? — Джон се огледа наоколо и се намръщи. — Не го виждам.

— Намира се в една лампа в чантата ти. Сложих го там, защото в моя багаж нямаше място. Джиновете се придвижват по този начин — в багажа един на друг — когато не искат да дават пари за билет или, както в случая с господин Ракшасас, когато страдат от агорафобия.

Най-после лентата за багаж започна да се движи. Няколко минути по-късно Джон видя своята чанта и посегна към дръжката й, но бе избутан доста грубо настрана от Кремчо, след което огромният мъж започна да удря чантата с бастуна си и здравата уплаши останалите пътници, да не говорим, че привлече вниманието и на един полицай, който извади пистолета си.

— Хей! — викна Джон. — За какво е всичко това?

Минаха още една-две секунди, преди Кремчо да се наведе, а когато го направи, в ръката му висеше тялото на зеленикаво-златистокафява змия, сега вече мъртва, която се бе увила около оцветената в същия цвят дръжка на чантата на Джон.

Полицаят прибра пистолета си в кобура и потупа Кремчо по рамото, а Джон разглеждаше отблизо мъртвото влечуго. Змията беше дълга над един метър и ако се съдеше по реакцията на развълнуваната тълпа, която се бе събрала, за да я види отблизо и да поздрави Джон с щастливото избавление, очевидно отровна.

— Naja haje — каза Кремчо.

— И таз хубава! — възкликна Нимрод. — Ако беше взел тази чанта, змията със сигурност щеше да те ухапе и да те убие. Това е египетска кобра, Джон — най-смъртоносната змия в Египет.

Джон преглътна с усилие, изведнъж осъзнал с абсолютна яснота, че се е отървал на косъм.

— Благодаря, господин Кремчо — каза той.

Мъжагата се ухили, стисна протегнатата му ръка и започна да сваля останалите чанти от лентата — лесна задача, тъй като другите пътници изведнъж загубиха всякакво желание да бързат с прибирането на багажа си, просто в случай че наоколо има друга змия, увита около дръжката на нечий куфар.

— Цялата страна гъмжи от гадини — измърмори Воплин. — И нямам предвид само змиите и насекомите. Ако ти се случи да пипнеш нещо, докато си тук, измий си ръцете с антисептичен сапун, това е моят съвет.

— Не мисля, че тази змия се е озовала там случайно — каза Нимрод, докато излизаха навън и чакаха Кремчо да докара колата. — Египетските кобри са срамежливи създания, поне докато някой не ги провокира. Лента за багаж на летището е последното място, където бих очаквал да намеря египетска кобра.

— Искаш да кажеш, че някой нарочно я е поставил там? — попита Джон с нервна усмивка. — За да ме убие?

— Не е задължително. Спомни си, че това е чантата, в която се намира господин Ракшасас — обясни Нимрод. — Някой трябва да е разбрал, че е там, докато са сваляли куфара от самолета. Следователно грешката е само моя. Но виж, ако това те притеснява, можем още сега да отидем до билетното гише на „Американ Еърлайнс“ и да ти вземем билет за първия полет до Ню Йорк.

За миг Джон се замисли над идеята, но отвърна храбро:

— Не. Ти нали ни предупреди, че може да стане опасно. Пък и все още не съм видял пирамидите.

Но опасностите за тази вечер все още не бяха приключили: десет минути след като напуснаха територията на летището с един стар бял кадилак „Елдорадо“, Кремчо оповести, че ги следят.

— Черен мерцедес, шефе — обясни той, хвърляйки поглед в огледалото за обратно виждане.

Близнаците инстинктивно се обърнаха назад и наистина, един голям черен мерцедес се носеше по магистралата на тридесет-четиридесет метра зад тях и поддържаше съвсем същата скорост.

— Можеш ли да им се изплъзнеш?

Кремчо се ухили широко в отговор.

— Това е Кайро, шефе. Само гледай.

Няколко мили по-нататък Кремчо натисна до дупка педала за газта, излезе от шосето и подкара по една еднопосочна улица, а после по друга, докато накрая се озоваха в район, пълен със стари магазинчета и тълпи хора.

— Това е стар пазар, шефе — рече Кремчо, докато караше по една тясна алея, а оттам по пасаж със старинен вид. — Много стари улички. Дори и пътната полиция се загубва. Но старият Кремчо, той знае Кайро като дланта на ръката си. Няма проблеми.

Колата със свистене зави на един ъгъл и рязкото движение запрати близнаците в скута на Нимрод точно преди втория завой; пешеходците, които минаваха по един облян от лунната светлина площад, се разпръснаха бързо, когато кадилакът профуча покрай тях, преминавайки на червено на цяла поредица светофари. Нимрод хвърли поглед през задното стъкло и видя, че черният мерцедес продължава да ги следва.

— Все още са по петите ни — съобщи той на Кремчо.

— Виждам ги — ухили се мъжагата и подкара с бясна скорост нагоре по един хълм, а после направи остър завой и се озова в един хотелски паркинг. Без да губи време, той се смести в пространството между два автобуса и изключи светлините и мотора. Броени секунди по-късно мерцедесът профуча покрай паркинга и всички въздъхнаха с облекчение.

— Добра работа, Кремчо — похвали го Нимрод.

— Това ифритът ли беше? — попита Филипа.

Нимрод обаче не й отговори.

— Закарай ни у дома, Кремчо — каза той и отново запали пурата си.

Домът на Нимрод се намираше в онази част на Кайро, наричана град градина, и приличаше повече на палат, отколкото на къща, с красиво оформените си, добре поддържани морави, зелени палми и блестящо бели стени. Отвътре подредбата бе също толкова впечатляваща — мраморните подове бяха покрити с персийски килими и във всяко помещение имаше безброй старинни египетски предмети, така че близнаците си помислиха, че тази къща прилича на музей дори повече от техния дом в Ню Йорк. Но най-необикновеното нещо в къщата беше това, което Нимрод наричаше „тюхемерната^[1] стая“: в нея бе поставено голямо, кръгло съоръжение, което приличаше на часовник и висеше на стената точно срещу украсен с пищна резба стол, на който седеше Кремчо — когато не бе зает с шофиране на кадилака или с готвене в кухнята — а понякога и самият Нимрод. Когато го огледаха по-отблизо, близнаците установиха, че часовникът е изработен от злато, че ширината му достига почти сто и осемдесет сантиметра, че има една стрелка и че всъщност изобщо не е часовник. На сребърното лице на тюхемера се виждаха три изписани с големи букви думи: „добър“, „лош“ и „равновесие“; а единствената стрелка, която наподобяваше мускулеста човешка ръка с насочен напред показалец, сочеше към крайната лява част на думата „равновесие“, така че почти навлизаше в надписа „лош“.

— Това е тюхемер — обясни Нимрод с гордост, докато ги развеждаше из къщата. — Той измерва късмета в света — целия късмет, добър или лош. Този тюхемер е точно копие на онзи в Берлин, притежание на Синия джин на Вавилон, който измерва официалното количество на късмета по цялото земно кълбо — така нареченият БМК — Берлински меридиан на късмета. Имам още един, по-малък, в дома си в Лондон.

— Наистина ли можеш да измериш целия късмет в света? — попита Джон.

— Също толкова лесно, колкото ти би могъл да измериш атмосферното налягане с барометъра — отвърна Нимрод. — Законите на физиката във вселената определят възможността нещата просто „да се случват“. Нито едно от тях не е плод на чиста случайност. Когато е била създадена вселената, на човеците е била дадена власт над земята, на ангелите — над небето, а на джиновете над взаимодействието между двете — това, което някои хора наричат „съдба“. Съдбата често прилича на чисто съвпадение, но разбира се, не е такова. Тя е късмет и е контролирана от джиновете. Добрият късмет се раздава от трите добри племена джинове. А лошият късмет — от злите племена. Между тези два вида джинове се води постоянна борба и тя създава много фино равновесие, което е означено тук, както виждате.

Тюхемерът, на който Кремчо е неофициален пазител, ми дава възможност да видя дали злите племена, най-лоши от които са ифритите, са пратили на хората достатъчно лош късмет, за да е необходимо да се намесим ние.

— Като изпълним три желания на някого? — попита Джон, който изгаряше от нетърпение да направи точно това.

— Точно така — кимна Нимрод и лицето му за миг придоби обезпокоен вид. — Откакто стана земетресението, ръката сочи все по-наляво в сектора на равновесието, което много ме безпокои и ме кара да подозирам, че ифритите са намислили нещо. По всяка вероятност точно те са се опитали да ни проследят от летището и пак те са поставили змията на дръжката на куфара на Джон. — Той си погледна часовника. — Но времето напредва, а аз искам да ви покажа града, преди да си легнете. Може би обаче ще е по-добре, ако изберем по-малко биещо на очи превозно средство.

Нимрод накара Кремчо да им повика един теглен от коне файтон, наречен гхари, и макар че беше вече много късно, тримата излязоха на разходка из все още оживения, шумен център на Кайро. Въпреки че беше минало един часът през нощта, много от магазините бяха отворени и продаваха стоки, каквито близнаците не бяха виждали никога през живота си. Нямаше никакви или почти никакви следи от щети, причинени от земетресението.

— По-хладно е да се ходи на пазар по това време на деня — обясни Нимрод.

Филипа никога не бе виждала толкова много хора или по-скоро толкова много коли и го каза на вуйчо си.

— В Кайро живеят около двадесет милиона души — обясни Нимрод. — Това е много беден град, но по някакъв начин всички те успяват да вървят по улиците с усмивка на устата.

— Точно като Кремчо — отбеляза Джон.

— Истинското му име е Карим — каза Нимрод. — Аз обаче винаги съм смятал, че Кремчо му отива повече. Той никога не спира да се усмихва, също като котка, която е изяла сметанов крем.

Нимрод запали пура и махна към улиците наоколо.

— И така — попита, — как ви се струва Кайро? — От тона му беше ясно, че самият той има много високо мнение за града. — Харесва ли ви?

— Да — потвърди Филипа и носът й леко се сбърчи, докато файтонът преминаваше през един особено задръстен с хора пазар. В продължение на един дълъг миг всички те бяха на косъм да изпопадат от файтона, защото цял рояк хора започна да се катери по него, опитвайки се да им продаде нещо, докато Нимрод не им нареди на безупречен арабски да се отдръпнат, а кочияшът изплющя с камшика, за да набере скорост и да си пробие път. — Само че мирише малко странно — добави тя.

— Всички казват така, когато дойдат тук за пръв път. Има открита канализация. Скоро ще свикнеш.

— Не, нямах предвид това. Е, може би донякъде. Някои квартали миришат по-лошо от другите. Но всъщност исках да кажа, че мирише много особено и имам чувството, че миризмата е много стара. Сякаш тук са живели хора от много дълго време. В най-оживените места в търговската част на Ню Йорк има една много особена миризма, когато денят е наистина горещ. Е, това тук мирише по същия начин, само че сто пъти по-силно.

Джон кимна.

— Да, и аз мисля същото. Но имам и странното чувство, че съм бил тук и преди — сякаш по някакъв начин съм се върнал у дома.

— Да, прав си — призна Филипа. — Ала ми се струва, че има нещо повече. Още откакто слязохме от самолета, усещам, че ни следят.

— Отлично! — възхити се Нимрод. — Разбира се, в известен смисъл ти наистина си си у дома, Джон. И, Филипа? В Кайро има повече джинове, отколкото където и да било другаде по света — с изключение може би на Истанбул. По всяка вероятност ти чувстваш присъствието им.

— Това означава ли, че сме араби? — попита Джон.

— Господи, не — засмя се Нимрод. — Арабите са човешка раса, а ние сме джинове. Джиновете са много по-различни от която и да било човешка раса. Ако искате, утре господин Ракшасас ще ви разкаже всичко за различните племена джинове.

— Точно сега искам само кочияшът на този файтон да престане да удря бедния кон — заяви Филипа и потръпна, когато египтянинът отново изплющя с камшика във въздуха.

Нимрод се подсмихна.

— Вашето желание е заповед за мен, млада госпожице — рече той, затвори очи и промърмори нещо под носа си. В следващия миг конят се втурна в луд галоп, като теглеше файтона след себе си с такава скорост, че започнаха да изпреварват коли и автобуси. Кочияшът изкрещя нещо на арабски, но конят отказа да намали и копитата му продължиха да трещят по лошия път. — И без това е време да се прибираме — продължи Нимрод невъзмутимо. — Забавихме се прекалено дълго навън.

— Нямах това предвид! — изкрещя Филипа с пълно гърло, вкопчвайки се здраво в стената на файтона, докато завиваха с бясна скорост на един ъгъл.

— Какво искаш да кажеш? — попита Нимрод и се засмя. — Кочияшът спря да удря коня с камшика, нали така?

— Да, но само защото не смее да го удари от страх, че конят може да препусне още по-бързо! — извика Филипа и изпищя уплашено, когато файтонът хлътна в една голяма дупка на пътя, но продължи да лети с бясна скорост.

— Не е ли ободряващо? — рече Нимрод. — Нищо не може да се сравни с разходка с файтон из Кайро в топла лятна вечер.

Наближиха предградието и след минута-две конят спря сам точно пред дома на Нимрод. Тримата джинове слязоха от колата, последвани от кочияша, който изглеждаше разтревожен не само от лудия галоп, в който се бе впуснал конят му, но също така и от факта, че животното бе намерило обратния път съвсем само. Нимрод потупа ентусиазирано коня по гърба, за да покаже на кочияша, че не е сърдит, и му даде извънредно щедър бакшиш, за да е сигурен, че на човека няма да му хрумне да накаже коня за енергичното препускане.

— Можехме да се пребием! — подхвърли Филипа укорително, когато влязоха в къщата.

— О, не мисля, че ни заплашваше каквато и да било истинска опасност — усмихна се Нимрод в отговор. — Сега обаче може би разбираш смисъла на думите ми, когато ви говорех за желанията. Изпълняването им може да доведе до съвсем непредвидими последици, защото човек никога не знае какво точно може да се случи. Ти пожела кочияшът да престане да удря коня и той наистина спря. Това, което не ти хареса, беше причината той да спре. Това е много важен урок, който трябва да усвои всеки млад джин — че когато променяш бъдещето, това твое действие винаги има случайна, неочаквана и дори неприятна страна. Работата е там, че живеем в много сложен свят. Малките вариации в първоначално дадените условия могат да доведат до динамични трансформации в резултативното събитие, а по-големите вариации, предизвикани от джин, който изпълнява някое желание, могат да доведат до огромни динамични трансформации в резултативното събитие.

— Ъъъ, да — измънка Джон и хвърли нервен поглед към Филипа, надявайки се, че не е успяла да проумее речта на Нимрод по-добре от него; улавяйки погледа му, тя сви рамене.

Вуйчо им ги поведе към гостната, където Кремчо бе сервирал горещи напитки, за да се подкрепят след завръщането си.

— Джиновете имат една поговорка, която гласи: „Желанието е ястие, хлъзгаво като риба — след като веднъж си го погълнал, е много трудно да го повърнеш“. — Нимрод направи кратка пауза. — Може би малко от първоначалното значение се е загубило при превода от оригиналния арабски, но смисълът е общо взето следният: човек трябва да внимава какво си пожелава, защото желанието му може да се изпълни, но не по начина, по който е искал.

Джон се прозя звучно.

— Е, добре, смятам, че схванахте в най-общи линии какво имам предвид.

— Да — кимна Филипа, — мисля, че да.

Джон се намръщи на сестра си. Типично за нея — да се преструва, че всичко й е ясно, дори когато не разбира абсолютно нищо.

— Смятам, че преживяхме достатъчно приключения за една вечер — обяви Нимрод. — Не сте ли съгласни? Вече е време за всички ни да си легнем.

И така, с все още леко разтреперани от препускането с файтона крака, близнаците се отправиха към стаите си, които се оказаха също толкова просторни и великолепно обзаведени, колкото те си представяха, че са стаите на принцеса Шехерезада от „Хиляда и една нощ“, и потънаха в сън още в мига, в който главите им докоснаха възглавниците.