Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (5)

3.
Живее се само два пъти

Сутринта в деня на операцията госпожа Гонт заведе Джон и Филипа в детската болница „У. С. Фийлдс Мемориал“ — красива сграда, която се намираше в Ню Йорк Грамърси Парк и пред входа й имаше голяма бронзова статуя — дело на скулптора Антъни Гормли — на мъж с весела усмивка на лицето и медицинско шишенце в ръката. Операцията на близнаците беше насрочена за девет часа сутринта, което означаваше, че не им се полагаше закуска, и когато малко преди осем доктор Лар се отби в тяхната стая, за да ги запознае с анестезиолога доктор Муди, гладът и нервността на Джон го бяха направили — по време на краткото отсъствие на майка му, която бе отскочила до „Старбъкс“ на Юниън Скуеър, за да си вземе кафе — доста раздразнителен.

— Е — каза той на доктор Муди, — що за упойка възнамерявате да използвате върху мен и сестра ми?

Доктор Муди, висок мъж с уморено изражение, не бе свикнал да обсъжда избора си на анестезиологични средства с други хора, най-малкото пък с дванадесетгодишни хлапаци. Той се усмихна сковано и отговори:

— Е, щом питаш, ще използвам едно средство, наречено кетамин, което винаги дава много добри резултати.

Джон, който бе изчел всичко публикувано в интернет във връзка с анестезиологичните средства и сега смяташе, че знае по въпроса повече от когото и да било от връстниците си, се намръщи.

— Но това не е ли същото, което ветеринарите дават на животните, когато искат да ги упоят?

— Ах, тези съвременни деца — ухили се доктор Лар. — Невъзможно е да ги заблудиш, а?

— Никого за нищо не се опитвам да заблуждавам — отсече доктор Муди, като се мъчеше да потисне раздразнението си. — Разтревожен ли си, че смятам да използвам кетамин, млади момко?

— Не, сър, ни най-малко — отвърна Джон с равен глас. — Всъщност, дори се надявах да бъде кетамин.

— Така ли? А защо?

— Казват, че кетаминът е най-подходящото средство за предизвикване на СБС у пациента или поне главните симптоми на СБС.

— СБС? Никога не съм чувал за него — призна анестезиологът през стиснати зъби.

— Състояние, близко до смъртта — обясни Джон с делови тон. — Сигурно знаете какво е — когато си на операционната маса и си почти мъртъв, и тогава тръгваш през един тъмен тунел, в края на който има светлина, и когато стигнеш до нея, виждаш ангел.

Лицето на доктор Муди потъмня от гняв. Доктор Лар забеляза това и реши да се опита да предотврати по-нататъшните словесни схватки.

— Джон, Джон — намеси се той бързо, — отпусни се. Всичко ще бъде наред. Няма да усетиш нищо. Доктор Муди е отличен анестезиолог. Най-добрият в Ню Йорк.

— О, разбира се — рече Джон, — изобщо не се съмнявам. Просто си мислех, че ще е супер да видя ангел, дори да е само халюцинация.

— В едно нещо можеш да си напълно сигурен — каза доктор Муди. — Нито един от пациентите ми при излизането си от упойка не е казвал, че е видял ангел.

— Защо ли ми е така лесно да го повярвам? — измърмори Джон.

Вратата се отвори и госпожа Гонт влезе в стаята с голяма чаша кафе от „Старбъкс“ в украсената си с изящен маникюр ръка.

— И като говорим за ангели — усмихна се доктор Лар, — ето я и нея.

Филипа изстена и отвратено изви очи настрани.

— Не може ли да започваме вече? — попита тя. — Вече пропуснах закуската и не ми се ще да пропускам и обяда.

По стените на коридора пред стаята им бе разлепена цяла колекция, създадена от другите деца, лежали в болницата: рисунки, постери и разкази за това как са се чувствали, когато са им правили операция. Но нито един от разказите и нито една от рисунките не можеше да подскаже на Филипа как точно се чувства човек, на когото са правили операция. Тя трябваше да признае, че преживяването сигурно е било малко трудно за описване. В един миг държеше дланта на майка си и усещаше някакъв студ да пълзи нагоре по ръката й, а в следващия — нищо, сякаш някой бе вкарал в главата й скалпел, за да изреже всичките й усещания.

Или почти всичките.

Разговорът между майка й и доктор Муди бе оставил у Филипа убеждението, че в мига, в който упойката подейства, тя ще спре да вижда и чува каквото и да било, но се случи нещо съвсем различно: веднага щом кетаминът започна да действа, момичето откри, че върви покрай река с безброй завои, която се извиваше покрай входа на почти безкрайно голяма пещера и стигаше до тъмно море, по чиито вълни не танцуваше нито един слънчев лъч. Това би я поуплашило, ако не беше фактът, че — и това бе най-странното в тази нереална сцена — Джон също беше там.

— Какво е това? — попита го Филипа. — Сън ли е, или пък едно от онези СБС-та, за които спомена по-рано?

Джон се огледа наоколо.

— Не знам. Но това тук със сигурност не ми прилича на тунел, няма никаква светлина и не мога да видя нито един ангел.

Те стигнаха до брега на безжизнения океан и тогава видяха, че във въздуха над него, на височина около петнадесет метра над вълните, има един великолепен павилион, построен в ориенталски стил, с минарета и капаци на прозорците. Слънцето се отразяваше в малките прозорчета с форма на диаманти, които покриваха куполовидните покриви.

Един поглед към лицето на сестра му бе достатъчен на Джон, за да разбере, че Филипа се чувства неудобно.

— Не се тревожи, сестричке — успокои я той. — Всичко ще бъде наред.

— Сигурно сънувам — каза Филипа.

Джон се намръщи.

— Защо казваш това?

— Защото се държиш добре с мен — обясни тя.

— Хей, не може и двамата да сънуваме едно и също нещо.

— Кой казва, че го правим? Аз просто сънувам сън, в който ти настояваш, че сънуваш същия сън като мен, това е всичко.

— Звучи съвсем разумно — съгласи се Джон. — Но защо си толкова сигурна, че ти сънуваш мен, а не аз теб?

— Не съм сигурна. Предполагам, че няма да знам с абсолютна сигурност, докато и двамата не се събудим от упойката.

След миг или два един от прозорците на купола се отвори и едър мъж с блестящи очи и коса, която се развяваше от вятъра, се надвеси навън и им помаха.

— Хей, Фил, помниш ли какво казах по-рано? Че искам да видя някой ангел? Това бяха само празни приказки. Ставащото сега тук си е направо страшно.

— И аз се страхувам.

Джон хвана ръката на сестра си и я стисна здраво, което накара Филипа да се почувства малко по-добре. После Джон я избута зад себе си, като че ли искаше да я заслони от… от каквото и да се случи. Понякога Филипа бе готова да се закълне, че Джон е най-добрият брат на света.

— Недейте просто да стоите там като лимони — подкани ги мъжът, надвесен през прозореца. — Елате тук горе.

— Как? — изкрещя Джон в отговор. — Няма стълба.

— Така ли? — Мъжът се наведе още повече и погледна към морето под себе си. — Прав си, напълно си прав. Изглежда, че павилионът сякаш се носи във въздуха, вместо да стои твърдо на брега до вълните. Моя грешка, но нищо, ей сега ще я поправя.

И постепенно, като огромен космически кораб, който се приземява на някоя неизследвана досега планета, великолепният павилион започна да се спуска надолу, докато накрая застана на брега.

— Е, вече сме тук! — извика им мъжът. — Сега побързайте. Нямаме много време.

Все още хванати за ръце, близнаците влязоха в сградата, където имаше толкова много огледала, че всяка стая приличаше на пещера от лед. Неизвестно откъде до ушите им долетя женски глас, пееше под звуците на музикален инструмент, който нито Джон, нито Филипа можаха да разпознаят.

— Може би той все пак е ангел — предположи уплашената Филипа. — Това е халюцинация, нали така?

— Ако не е, значи си в голяма беда.

— Аз ли?

— Нали каза, че това е твоят сън, а не моят. Не си ли спомняш?

И двамата чуха да отекват стъпки в стаята пред тях и миг по-късно го видяха — висок и мургав, в червен костюм и червена риза, с широка усмивка на устните.

— Е, какво, не ме ли познахте? — попита високо мъжът. Гласът му беше бумтящ и отекна в обзаведената в червено и златно стая като барабан.

— Не мисля, че ангелите се обличат в червено — промърмори Филипа.

— Искаш да кажеш… нали не мислиш, че това е… дяволът? — възкликна Джон и мъжът се задави.

— Дяволът, така ли каза? Откъде ти хрумна подобна мисъл? Аз съм вашият вуйчо Нимрод, разбира се. От Лондон. — Той млъкна за миг, сякаш очакваше и двамата незабавно да го познаят. — Срещали сме се веднъж, при раждането ви — продължи той след малко.

— Сигурно ще ни простиш, че не си го спомняме — рече Джон.

— Наистина ли? — Гласът на вуйчо Нимрод прозвуча изненадано.

— Но сме чували за теб — незабавно добави Филипа. — Работата е там, че малко се стреснахме, когато те видяхме тук, в съня си. Докато ни правят операция.

— Да, извинявам се, задето се възползвах от състоянието ви — каза Нимрод. — Но се боя, че няма какво да се направи. — Вуйчо Нимрод подканващо разтвори ръце. — Е, няма ли да получа прегръдка или целувка?

И тъй като това беше сън и все пак ставаше въпрос за вуйчо им, когото бегло си спомниха от снимката на бюрото в кабинета на майка им, близнаците смело се усмихнаха и учтиво прегърнаха Нимрод.

— Какво е това място? — попита Филипа смръщено.

— Не ти ли харесва? Това е Кралският павилион в Брайтън — обясни Нимрод. — На южното крайбрежие на Англия. Мислех, че ще е добре да го вмъкна в съня ви, нали разбирате. Човекът от Порлок^[1]?

Близнаците го изгледаха с празен поглед.

— Колридж? „В Ксанаду хан Кублай издаде заповед за построяването на прекрасен палат“? Нищо ли не ви говори? Добре, няма значение. Очевидно това не влиза в програмата на училищата в Щатите.

— Коя е жената, която пее?

— Девицата от Абисиния, под акомпанимента на цимбал — отвърна Нимрод и смутено поклати глава. — Пакетна сделка. Както и да е, не й обръщайте внимание, защото, както вече ви казах, не разполагаме с много време, като се има предвид качеството на съвременните упойки. — Той посочи към елегантната мека мебел, която изглеждаше старинна и бе подредена около една маса за карти. — Нека седнем, за да поговорим.

Всички седнаха и Нимрод извади голяма дървена чаша, в която пусна пет зара.

— Можем да играем, докато говорим — заяви той приветливо.

— На какво да играем? — попита Джон.

— На камъчета — смигна му Нимрод. — На зарове, момко, на зарове. Ще хвърляме зарове, докато съзаклятничим, както са правили римляните. Аз ще съм пръв. — Нимрод хвърли заровете, направи недоволна физиономия и побърза да ги вземе, преди Джон и Филипа да видят колко е хвърлил.

— И за какво ще съзаклятничим? — полюбопитства Джон.

— Да видим — промърмори Нимрод, като хвърли поглед към златния си часовник. — За каквото пожелаете. — Той пусна заровете в чашата и я подаде на Джон. — Ти си наред.

— Иска ми се да знаех какви са правилата — въздъхна Джон.

— В тази игра има само едно-единствено правило — каза Нимрод, докато Джон хвърляше заровете: три шестици. — Най-важното правило във всяка игра. И това е да имаш късмет. А ти очевидно имаш, момчето ми.

Филипа взе заровете.

— Каквото и да може той — заяви тя, като хвърли заровете в чашата и после ги изсипа върху зеленото сукно на масата, — и аз го мога, и то по-добре. — След миг изписка радостно, защото бе хвърлила четири шестици.

— Отлично — поздрави я Нимрод и взе заровете. — А сега да видим как ще се справите двамата заедно. — Той подаде чашата на Джон и постави ръката на Филипа върху тази на брат й. — Давайте. Нямам на разположение цял ден.

Близнаците се спогледаха, свиха рамене и хвърлиха… пет шестици.

— Точно както си мислех — зарадва се вуйчо Нимрод.

— Как ти се стори това? — попита Джон тържествуващо.

— Имате повече късмет, когато сте заедно, отколкото двамата поотделно. Това е хубаво. Може да ни бъде от полза.

— Как така? — удиви се Джон.

— Чакай — намеси се Филипа, — дай ми да видя тези зарове.

— Не са подправени — рече Нимрод.

— Не съществува такова нещо като „късмет“ — каза пренебрежително Филипа. — Татко поне така казва.

— О, миличка, не говори подобни неща — сгълча я вуйчо Нимрод. — Шансовете някой да хвърли пет шестици са шест на минус пета степен, или по-точно казано, 0,0001286. По моите изчисления повечето хора би трябвало да хвърлят заровете 3888 пъти, за да имат поне петдесет процента шанс да хвърлят пет шестици. Което е просто един приятен математически начин да кажа, че вие сте невероятно късметлийска двойка млади човечета.

— Така ли, не бях забелязал — подметна Джон.

— О, може би все още не си. Но ще забележиш. Ще забележиш. Ще трябва да ви научим да играете на тесерае.

— На какво?

— Това е игра, която се играе със седем осмостенни зара. Била е измислена преди хиляди години с цел да се надхитри късметът. Ако искате, мога да ви кажа какви са правилата.

— Не мога да разбера смисъла на всичко това — настоя Филипа. — Наистина не мога, ако това е сън.

— Смисъл няма. Аборигените в Австралия например разбират, че сънищата са също толкова важни, колкото и истинският живот. В много от случаите важните неща се случват именно в сънищата.

— Да, и само виж какво се е случило с аборигените — възрази Джон.

— Наистина ще ми е интересно да разбера коя друга култура е устояла на всички превратности толкова дълго, колкото тази на аборигените — изтъкна Нимрод. — Всичко, което имат днес, се е предавало от поколение на поколение в продължение на осемдесет хиляди години. За теб, от друга страна, съм готов да се обзаложа, че не можеш да си спомниш какво си получил за Коледа преди две години. — Вуйчо Нимрод кимна отсечено, сякаш слагаше край на дискусията, усмихна се, прибра заровете в джоба си и отново си погледна часовника. — Както и да е, сега, след като установихме, че сте късметлии, трябва да поговорим за бъдещето ви. Слушайте ме много внимателно. Случи се така, че имам нужда от вашата помощ. Сега ще ви кажа какво искам да направите. Когато се възстановите след операцията, в никакъв случай не бива да споменавате на майка си, че сте ме видели. Отношенията ми с нея станаха доста обтегнати след вашето раждане, по причини, които няма да обсъждаме в този момент, но ви обещавам, че ще ви разкажа всичко, когато дойдете в Лондон.

— В Лондон ли? Кога ще отидем в Лондон?

— Веднага щом пожелаете. Вие искате да дойдете в Лондон, нали така?

— Разбира се — заявиха в един глас близнаците.

— Тогава единственото, което трябва да направите, е да кажете много учтиво на родителите си, че бихте желали да ми дойдете на гости. В Лондон. Сами. Точно това се опитвам да ви кажа. — За пореден път Нимрод си погледна часовника. — О, боже, нямаме време. Всеки момент ще се събудите.

Джон избухна в смях.

— Не говориш сериозно, нали? Те никога няма да се съгласят. Никога.

— Напротив — възрази вуйчо Нимрод, — аз пък мисля, че тази идея ще им допадне. Освен ако наистина не искате да отидете на онзи летен лагер в Салем, въпреки че той в действителност е нещо като училище.

— Училище? — повтори Джон възмутен.

— Да — потвърди Нимрод, — лятно училище за надарени деца.

— Лятно училище. — Джон повтори думите с тон, близък до отвращение.

— В такъв случай бих ви посъветвал да предпочетете Лондон. Просто запомнете, че не бива да споменавате, че съм ви го предложил аз. Това наистина е много важно. Аз и майка ви имаме различни мнения по много въпроси.

— Например? — попита Джон.

— Например как е най-добре двама млади хора да прекарат лятната си ваканция. От едната страна е забавното и интересно прекарване, което ви предлагам аз, а от другата — изцяло скучното и безинтересно прекарване в Салем, за което настоява майка ви.

— Изобщо няма място за сравнение — рече Филипа и Джон кимна в знак на съгласие.

Нимрод се надигна от мястото си.

— Добре тогава. Засега приключихме. Вече започвате да се събуждате.

— Почакай един момент — помоли Джон.

— Приключихме — каза вуйчо Нимрод.

— А ако кажат „не“? — попита момчето.

— Приключихме — оповести доктор Лар.

Джон замаяно се надигна в болничното си легло и инстинктивно посегна да пипне челюстта си с ръка, предпазливо опипвайки с език новите дупки на венците си.

— Устата ще ви боли малко през следващите няколко дни — обясни анестезиологът доктор Муди. — Но това е очакван страничен ефект. Сега ще ви дам нещо за болката. — Той се усмихна и излезе от операционната.

— Отиде ли си? — попита Филипа, надигна се и седна в собственото си легло.

— Да, отиде си — потвърди доктор Лар, който си помисли, че въпросът на момичето е отправен към него. — Искате ли да видите мъдреците си? — попита той. — Ето ги тук. — И й подаде стоманен съд с форма на бъбрек, в който лежаха четири малки зъба, изцапани с кръв.

Филипа си помисли, че приличат на фигури от игра на шах, която е завършила катастрофално.

— Ах! — изписка тя. — Махнете ги.

— Видя ли го? — обърна се Джон към близначката си. — Нимрод?

— Да, а ти видя ли го?

— Ето ги тук — посочи доктор Лар, който все още си мислеше — не съвсем безпричинно — че близнаците говорят за извадените си зъби, и връчи на Джон съдинката, в която лежаха собствените му мъдреци. — Погледни, Джон.

Момчето хвърли поглед към металното легенче и почувства лек пристъп на гадене. Зъбите му приличаха на онова твърдо вещество, което някой африкански ловец на слонова кост би извадил от устата на едно малко, но рядко срещано слонче. Докато си мислеше за това, Джон осъзна и нещо друго: че списъкът на професиите, от които щеше да се пази на всяка цена, току-що се е удължил: в него освен инвестиционното банкерство и експерт-счетоводителството, вече влизаше и зъболекарската практика.

— Да — каза той в отговор на въпроса на Филипа, — видях го.

— И така? — попита тя. — Дали не е било само въздействието на кетамина? Дали не сме сънували? И сънят ни да е бил еднакъв, защото сме близнаци?

— Може би.

— Така или иначе, мисля, че не трябва да споменаваме за това пред мама и татко, поне за известно време.