Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (13)

11.
Почти камила

Рано на другата сутрин Кремчо оповести, че при Нимрод е дошъл посетител. Оказа се, че това е госпожа Кьор дьо Лапен — съпругата на френския посланик в Египет, която живееше в съседната къща. Госпожа Кьор дьо Лапен беше висока жена с много елегантна външност, с безупречна кожа и профил на императрица, което означаваше, че дългият й тънък нос често беше вирнат нагоре толкова високо, та създаваше впечатлението, че гледа хората от горе на долу. Това обаче бе просто един от вродените й жестове, тъй като тя изобщо не бе недружелюбна, поне за французойка. Поздрави Нимрод като скъп роднина, когото отдавна не е виждала: в продължение на няколко минути красноречивите й излияния за радостта от срещата им се лееха върху него подобно на Ниагарския водопад. Трябваше да изминат още няколко минути, преди госпожа Кьор дьо Лапен да стигне до същинската причина за посещението си.

— Чух гласовете на деца в градината ви — каза тя с мекия си мелодичен глас — и си помислих, че трябва да ви посетя колкото се може по-скоро и да ви предложа услугите си да помогна престоят ви в Кайро да бъде възможно най-приятен.

Госпожа Кьор дьо Лапен носеше дълга, тънка лилава рокля и зелен шал, увит около лебедовата й шия, а русата й коса бе прихваната с лента за глава в черно и златистозелено, която й придаваше бохемски вид. Така тя приличаше повече на прорицателка или на циганка, която се занимава с гледане на ръка, отколкото на жена на посланик.

— Много мило от ваша страна, госпожо Кьор дьо Лапен — разтопи се Нимрод, който очевидно бе запленен от нея, поне Филипа си помисли, че е запленен. Начинът, по който си играеше нервно с краищата на вратовръзката, докато говореше — сякаш свиреше на кларинет — приличаше много на притеснението на мъжете, когато говореха с майката на Филипа.

— Прекрасно е да има деца наоколо — каза госпожа Кьор дьо Лапен и се усмихна приветливо на близнаците. — Моите собствени деца са вече пораснали и живеят във Франция, затова къщата ми се струва много тиха. Може би някой път ще ми дойдете на гости. Имаме много красива градина. Когато съм тук, в Кайро, се превръщам в типична англичанка, която живее заради градината си.

— Много мило от ваша страна да ни поканите — отвърна Нимрод, — но имаме много работа и докато сме в Кайро ще бъдем постоянно заети.

— Може да си устроим пикник — предложи госпожа Кьор дьо Лапен, без да обръща внимание на възраженията. — Може би утре, какво ще кажете, деца?

— Да — съгласи се Джон, който обожаваше пикниците. — Ще бъде чудесно.

— Значи се разбрахме — рече французойката.

— Много мило от ваша страна — промълви Нимрод, докато пръстите му изпълняваха вихрено соло върху вратовръзката му, — наистина.

— Не — нацупи се тя и погали Джон по косата, — това е проява на чист егоизъм от моя страна. Обичам децата. — И въздъхна едва чуто. — В продължение на много години моите деца бяха целият ми живот. А вие двамата сте и много красиви. Нимрод, защо не си ми казвал, че имаш толкова красиви племенници? Напомнят ми за моите собствени деца.

След като госпожа Кьор дьо Лапен си тръгна, Филипа запита вуйчо си защо е приел гостоприемството й така неохотно.

— Не сме тук на почивка, нали знаете — отвърна Нимрод. — Имаме да свършим толкова много неща — неща, за които вие двамата все още нямате представа какви са. Трябва да се захванем с обучението ви колкото се може по-скоро. Преди това обаче трябва да минете през посвещаването си — вашия Тамуз.

— Посвещаване ли? — заекна Джон. — Не съм сигурен, че ми харесва как звучи тази дума.

— Преди хиляди години — заразказва Нимрод — един от моите предци бил цар и също се казвал Нимрод. Той останал в паметта на поколенията най-вече с издигането на Вавилонската кула. Бил доста забележителен човек, този Нимрод, и доживял до преклонна възраст. Много скоро след смъртта му и преди да има време да жалее за него, царицата на Нимрод, Семирамида, родила син, когото нарекла Тамуз. Веднага щом се привдигнала от родилната постеля, Семирамида се отправила към пустинята и останала там да пости в продължение на четиридесет дни и четиридесет нощи, скърбейки за съпруга си. Точно през това време я споходило откровението, че Тамуз в действителност е самият Нимрод, само че прероден. В наши дни всички млади джинове, произлезли от нашето племе, трябва да участват в обреда на Тамуз, чиято цел е да ознаменува неговото прераждане и същевременно да отбележи тяхното преминаване от детство към зрялост. Никой не може да стане джин и да използва силата на джин, преди да е преминал ритуала на постене в пустинята, защото от пустинята сте произлезли и докато не почувствате как жегата подпалва костите ви, не можете да разберете пламъка, който гори у вас.

— Я чакай малко — спря го Филипа. — Ние с Джон трябва да прекараме четиридесет дни и четиридесет нощи сами в пустинята, това ли искаш да кажеш?

— Не четиридесет дни — смотолеви Нимрод, който видимо се чувстваше неудобно. — Нищо подобно. Ще бъде съвсем малко време фактически.

— Колко малко? — попита Джон подозрително.

— Една нощ — изплю камъчето Нимрод. — От залез до изгрев-слънце.

— И съвсем сами ли? — възкликна Филипа.

— В тъмното? Без храна и вода?

— Нали искате да станете джинове? — попита Нимрод. — Искате да притежавате способността да изпълнявате по три желания, нали така? И други такива неща? Или предпочитате да си останете обикновени хора?

— Разбира се, че искаме да станем джинове — заяви Джон.

— Няма абсолютно нищо страшно, наистина — увери ги Нимрод. — Знам едно много приятно място, недалеч от пирамидите. Там ще се чувствате доста удобно.

— Кога? — попита Филипа.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, нали така? Всъщност си мислех за тази вечер.

Джон и Филипа останаха безмълвни и след миг Нимрод предложи:

— Защо не отидем дотам още сега, по светло, за да видите мястото и да свикнете с тази мисъл? Тъкмо ще ви покажа и пирамидите.

И така, Кремчо ги откара до Гиза — едно село, което се намира близо до пирамидите. По пътя на няколко пъти спираха край разни антикварни магазинчета и неголеми музеи, където тримата слизаха от колата и Нимрод започваше да задава въпроси за земетресението и какво може да е излязло на повърхността на земята вследствие на трусовете. Сякаш търсеше нещо специално, нещо определено.

Джон и Филипа се питаха какво ли може да е то.

Най-после колата спря на една тиха прашна улица и Нимрод преведе близнаците през вратата на безлично на вид магазинче за парфюми, сбутано между един обор и пазар за плодове и зеленчуци. На близнаците това им се стори странно място за магазин за парфюми. Също толкова странно бе желанието на Нимрод да влязат вътре, поне докато не видяха витрината, зад която проблясваха няколко старинни стъклени бутилки и древноримска маслена лампа. Един мъж, облечен в дълга бяла риза, се поклони много официално на тримата посетители и после почтително целуна ръката на Нимрод.

Двамата мъже си размениха няколко думи на френски, след това и на арабски, а накрая Нимрод се обърна към децата.

— Това е Хуамай — представи го. — Хуамай, запознай се с моята племенница Филипа и моя племенник Джон.

Хуамай се поклони.

— С голяма чест ме удостоявате — рече той, — да доведете децата тук.

Нимрод го потупа по рамото.

— Изобщо не си струва да се споменава, стари приятелю. Кажи ми, Хуамай, синът ти Тураг тук ли е? Бих желал да наема трите бели камили.

— Моля ви да почакате малко — рече Хуамай и ги покани в малка стая с остъклени стени, където им посочи две доста оръфани възглавници, поставени направо на пода, за да се настанят. — Ще го повикам незабавно. — След тези думи той се поклони и напусна стаята.

— Хуамай е велик парфюмерист — обясни Нимрод на близнаците. — Един от най-великите. След пътуването с камилите ще се върнем тук, ще изпробваме няколко парфюма и тогава може би ще разберете как Далила е успяла да пороби Самсон, Савската царица — да омагьоса цар Соломон, а Клеопатра — да очарова Марк Антоний.

— Не и аз — категорично заяви Джон. — Аз никога няма да използвам парфюм. Тези работи са за момичетата.

Нимрод само се усмихна.

— Ще видим. — Той се изправи, когато видя Хуамай да подава глава през вратата и отново да се привежда в поклон. — Хайде, елате. Камилите ни очакват.

Децата последваха Нимрод през изпълнения с приятни аромати магазин до разположения отзад малък двор, където видяха три бели камили, коленичили до стълба, към който бяха привързани, а върху тях, натоварени с камери, бутилки с вода и пътеводители, седяха трима американски туристи, за които прилагателното „грамаден“ не изглеждаше достатъчно грамадно; всички те сякаш бяха направени от наредени една върху друга топки.

— Пътуването с камили е най-лесният начин да стигнеш до пирамидите — обясни Нимрод на децата. — Първо, пътят дотам е доста дълъг, и второ, това е единственият начин да се отървеш от местните, които те преследват, опитвайки се да ти продадат нещо, което не искаш да купиш.

Един млад, усмихнат мъж с мустаци и камшик се спусна към Нимрод и се приведе в поклон.

— Това е Тураг — представи го Нимрод и заговори на арабски. След една-две минути преговори той връчи на Тураг няколко доста мърляви банкноти, наречени пиастри, и се обърна към децата: — Всичко е уредено. Тези три камили са наши дотогава, докато имаме нужда от тях.

Още докато говореше, камилите се изправиха на крака и нададоха висок рев, при което техните ездачи изкрещяха със смесица от страх и радост.

— Но нали са заети — възрази Джон. — Погледни. — И посочи туристите, които вече бяха започнали да се снимат един друг. — Те си имат ездачи.

— Не, не, не — отвърна Нимрод. — Ти не ме разбра. Ние с вас няма да яздим тези камили. Това изобщо не е забавно, дори е страшно неудобно, мен ако питаш, с тази огромна гърбица по средата. Не, ние ще бъдем камилите. Това вече звучи далеч по-интересно, не мислите ли?

— Какво? — не повярва на ушите си Филипа. — Но аз не искам да съм камила. Те са толкова противни. — Отвращението на момичето от перспективата да се превърне в камила нарасна още повече, когато едното от въпросните животни започна да пикае на земята.

— Глупости — заяви Нимрод. — Тези камили са много красиви. Най-добрите в Кайро. Нещо повече, камилата е много важно животно за нашето племе. Джиновете марид се превръщат в камили от хиляди години. Пък и това преживяване ще ви бъде от полза, когато станете джинове.

— Но как? — попита Джон, у когото мисълта да се превърне в камила предизвикваше не по-голямо въодушевление, отколкото у сестра му. — Как ще ни бъде от полза? Ние живеем в Ню Йорк. Ако беше котка или куче, или дори кон, щях да разбера, но не и камила.

— И най-малко тази, която в момента пикае — добави Филипа, стиснала носа си с пръсти. — Няма ли най-после да спре?

— Нямам време за спорове — отсече Нимрод. — След една минута ще са тръгнали. Вижте, аз съм бил камила, майка ви е била камила и баба ви е била камила. Освен това ще трае само няколко часа.

Филипа вече се бе запътила обратно към парфюмерийния магазин.

— Изключено — рече тя, докато Нимрод издигаше ръце във въздуха. — Категорично отказвам да бъда гадна, воняща камила.

— Аз също — подкрепи я Джон, но думите излязоха от устата му като високо камилско оригване, защото вече бе притежател не само на лошо настроение, но и на камилска гърбица.

Филипа можа да му отговори единствено с оригване, защото и тя се бе превърнала в камила.

— Не се опитвайте да говорите, просто мислете — чу тя гласа на Нимрод, но не с ушите, а с мозъка си, сякаш вуйчо й говореше направо в съзнанието й. — Ако се опитате да говорите по обичайния начин, ще се получат само оригвания.

Джон се оригна високо няколко пъти. Филипа направи същото и се ужаси, защото знаеше със сигурност, че никога през живота си не се бе държала толкова неприлично.

„Това е толкова гадно“ — помисли си нещастно тя.

„Така е по-добре“ — долови, че й казва Нимрод в отговор.

„Мога да чувам мислите ти“ — осъзна Филипа.

„Разбира се, че можеш. Да не би наистина да смяташе, че камилите могат да говорят?“

Тураг подръпна юздата на Нимрод и той закрачи. Джон и Филипа, които бяха привързани с дълго въже към седлото на Нимрод, нямаха друг избор, освен да го последват. Така вървяха известно време и когато завиха зад един ъгъл, за пръв път през живота си видяха пирамидите.

„Ето — обяви Нимрод. — Какво мислите?“

„Аах!“ — въздъхна Филипа.

След малко тя забрави за качения на гърба й турист и престана да се вслушва в бърборенето му; не след дълго изцяло се отдаде на непознатото преживяване да съзерцава пирамидите, пък било то и като камила; и наистина, не бе изминал и половин час, откакто напуснаха парфюмерийния магазин на Хуамай, а вече нейната нова форма започна да й се струва най-нормалното нещо на света и дори откри, че й харесва да бъде камила, въпреки че за нищо на света не би го признала пред Нимрод.

Тъй като бе близнак на Филипа, през главата на Джон, разбира се, минаваха съвсем същите мисли, които се стрелкаха в ума на сестра му. Да обикаляш пирамидите като камила определено си има своите предимства, разсъждаваше той. Дори с жената, покачена на гърба му, която очевидно не знаеше нищо за камилите, ако се съди по непохватния начин, по който седеше в седлото си, да обикаля напред-назад не бе никак трудно. Нещо повече, той се чувстваше невероятно силен и в състояние да носи не един, а двама туристи с лекота в продължение на тридесет-четиридесет мили. Да, Джон вече изобщо не се съмняваше: да бъдеш камила, си имаше своите предимства, най-малкото в Египет.

„Не може ли да прекараме нощта на посвещаването си в пустинята като камили?“ — помисли си той.

„За съжаление не — разочарова го Нимрод. — Посвещаването си трябва да приемете във вашата човешка форма. Но много се радвам, че така добре се приспособявате към новото преживяване в облика на животни. Това е много хубаво, защото приемането на формата на някакво животно е от жизненоважно значение в процеса на овладяване на силата на джиновете. Джиновете могат да се превърнат в почти всяко животно, но само за кратко време, с изключение на камила — камилата е създание, чието тяло ние, маридите, можем да обитаваме колкото пожелаем.“

Бяха изминали около миля на юг от най-малката от пирамидите в Гиза, когато се озоваха пред малко дъговидно парче земя, наречено Абу Сир, което някак си се отличаваше от околната пустиня и където, както Нимрод обясни на близнаците, се намираха още две пирамиди, заровени под пясъците.

„Това е мястото, за което ви споменах по-рано — съобщи им Нимрод. — Точно тук ще ви доведа довечера за изпитанието на посвещаването.“

Джон се оригна високо, сякаш искаше да подчертае пълната липса на въодушевление, с която приемаше цялото това предстоящо начинание.

— Защо изобщо дойдохме тук? — попита жената на гърба му. — Тук изобщо няма какво да се види. Да се връщаме.

— Как да накарам това глупаво животно да върви по-бързо? — изсумтя недоволно съпругът й, докато развързваше въжето, което привързваше трите камили една към друга, след което ритна Филипа по хълбока.

Филипа започна да подтичва в бърз тръс, което очевидно се хареса на ездача й, а после премина в галоп, което не му хареса ни най-малко. Като се оригваше високо и въодушевено, Филипа се понесе обратно към Гиза, следвана от Тураг, който тичаше подире й пеша, и от останалите две камили, докато накрая мъжът, явно уплашен за живота си, скочи от седлото и потъна в една пясъчна дюна. Филипа отново премина в тръс, а след това се обърна и се изплю на пясъка близо до поваления си ездач.

„Ще го науча аз как ще ме рита“ — помисли си тя щастливо.

Когато се върнаха в магазина за парфюми и туристите си тръгнаха, Нимрод си възвърна човешкия облик, след което върна и близнаците в човешка форма, при което Джон незабавно направи доста неприятно откритие, засягащо го лично.

— Уф! — изсумтя той. — Воня отвратително.

— Всички ние воним — каза Нимрод. — Това му е лошото на преобразяването в животно — че миризмата, а понякога и вкусът могат да се запазят и след като си се превърнал отново в човек. Това е една от причините Хуамай да започне да се занимава с парфюми, а не само с даване на камили под наем — така че когато джинове като нас тримата изпитат неотложна нужда да подобрят миризмата си, да могат наистина да го направят.

Те влязоха в магазина, където Хуамай ги очакваше. След секунди вече им бе продал шишенце от най-хубавия си парфюм.

— Още ли мислиш, че парфюмът е само за момичета? — осведоми се Нимрод и се подсмихна, докато поемаше шишенцето от ръката на Хуамай.

— Предполагам, че всичко на света е за предпочитане пред тази камилска миризма — измърмори Джон и с видима неохота си сложи малко от благоуханието зад ушите, а после и на гърдите. — Дори и това — да мириша като момиче.

— Чуйте го само — рече Нимрод. — Приказва съвсем като Воплин.

— Като спомена господин Воплин — намеси се Филипа, — къде е той? Май че тази сутрин не съм го виждала.

— Недоволен ли е от нещо? — попита Джон.

— Не — рече Нимрод. — Но мога да ви уверя, че никак, ама никак не е доволен. Клетият Воплин ненавижда Египет, затова през цялото време стои в стаята си, гледа телевизия или чете „Дейли Телеграф“ или пък стиховете си. Воплин не може да понася горещината, отвращава се от храната, не търпи мухите и ненавижда хората. Всичко това означава, че едва ли ще го видите повече от два-три пъти, докато не стане време да се връщаме в Лондон.

— Щом е така, защо изобщо го взе с нас? — попита Джон.

— Защото, драги ми племеннико, мога да се справя без масло, но не мога да се справя без иконом. Кой ще лъска среброто? Кой ще ми глади дрехите? Кой ще ми носи чай и ще ми приготвя ваната? И най-вече кой ще отваря вратата и ще повтаря на хората, които искат да ми продадат разни неща, които не желая да купя, че не съм си вкъщи? Господин Воплин е моята защита от външния свят.

— Може би господин Воплин би могъл да дойде с нас довечера — рече Филипа многозначително, — в случай че някой се опита да ни продаде нещо.