Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (22)

20.
Затворени в бутилка

— Невероятно — прошепна Джон, докато змията затваряше устата си; в следващия миг влечугото започна да прокарва мишката надолу през дългото си тяло.

— Това не ми харесва — прошепна Филипа. — Мисля, че трябва да си вървим.

— Може би си права — съгласи се Джон, като затвори обектива на телескопа така небрежно, сякаш не бе видял нищо необичайно да се случва във вдигнатата нагоре коса на госпожа Кьор дьо Лапен, като че ли не бе притеснен ни най-малко. С любезна усмивка на устните, той слезе от стълбичката и се запъти към вратата.

— Не можете да си тръгнете толкова рано — възрази госпожа Кьор дьо Лапен, която очевидно изобщо не бе разбрала какво се бе случило току-що на върха на собствената й глава. — Та вие току-що дойдохте. — После изведнъж потръпна с цялото си тяло, сякаш някаква пружина се бе развила вътре в нея. — Та вие току-що дойдохте. Та вие току-що дойдохте. — Госпожа Кьор дьо Лапен повтаряше все едно и също като развален грамофон. — Та вие току-що дойдохте. Та вие току-що дойдохте.

А после очите й внезапно се изцъклиха и загубиха всякакъв израз; устата й увисна отворена, няколко изкуствени зъба се отделиха от венците й и се подадоха навън, а главата рязко се завъртя настрани, сякаш някой бе изключил ключа, който й позволяваше да контролира въртенето й.

— Да се махаме оттук — рече Джон.

— Опитвам се — отвърна Филипа, — но не мога да помръдна краката си.

— Хей! И аз не мога. Какво става? Сякаш съм парализиран.

— Ах, защо Нимрод не е тук!

Вече преглътнала мишката, египетската кобра повдигна главата си пред лицето на госпожа Кьор дьо Лапен и започна да развива тялото си, което изглеждаше безкрайно дълго, но най-накрая все пак достигна до пода, а веднъж озовала се там, змията започна да става все по-голяма и по-голяма, докато накрая придоби човешки размери, а главата й стана колкото лопата.

— Не я поглеждай в очите — предупреди брат си Филипа. — Опитва се да ни хипнотизира.

— Предпочитам да ме хипнотизира, отколкото да ме ухапе. — На Джон му се стори, че хипнозата вече започва да действа, тъй като си помисли, че на змията й растат ръце и крака и тя всъщност се превръща в човек — мъж с орлов нос, малка светла брада и неприятно изражение на слабото лице. Един или два мига по-късно влечугото окончателно бе придобило формата на красив англичанин с арогантен вид, снобско излъчване и разнасящ се от него мирис на змия.

Филипа все още не можеше да помръдне от мястото си, но се опита да не позволи на страха си да проличи.

— Иблис, предполагам — рече тя хладно.

— Прекалено много предположения правиш, малка окаяна гадинка такава — усмихна се подигравателно Иблис. — Ако има нещо, което да ми е по-омразно от един млад джин от племето марид, то това са двама млади джинове от племето марид. — Иблис преглътна с усилие и притисна ръка към корема си. — Май си мислиш, че си постъпила страшно умно с тази мишка, а?

— Не чак толкова — потрепери Филипа.

— Имаш ли представа колко противен вкус имат мишките? Изобщо даваш ли си сметка? Уф, чак лошо ми става. И освен това мириша така, като че ли съм живял в змиярника в лондонския зоопарк.

Той облиза устата си няколко пъти, смръкна с ужасен звук и после изплю на килима отвратителна зелена храчка.

— Не, нали? Така си и мислех.

— Тогава защо я изяде? — попита Филипа.

— Защото, умна госпожице, така правят змиите — рече Иблис. — Змиите ядат мишки. Вече я бях погълнал, преди изобщо да се запитам какво би могла да търси мишка в косата на госпожа Кьор дьо Лапен. Жената може да е французойка, но противно на всеобщо разпространеното мнение, дори французите си мият косата от време на време.

Иблис носеше костюм на райета от „Савил Роу“ и ръчно изработени обувки от змийска кожа, а в ръката си държеше пищно украсен бастун със сребърна топка вместо дръжка на горния край. Той разхлаби старата си вратовръзка от „Итън“^[1], разкопча най-горното копче на ризата си от „Търнбул енд Есър“ и се изкашля с неприятен звук, който завърши с високо задавяне, когато му се повдигна.

— Ето какво става, когато се върнеш в човешката си форма толкова скоро след като си ял мишки — рече Иблис и изплю на пода още зелена слуз. — От козината е. — Отново се задави. — Полепва ти по гърлото. Дори и змиите я повръщат след това.

Иблис отиде до подноса с напитките, взе една гарафа от опушено стъкло, пълна с бренди, и погълна цялото й съдържание на една-единствена огромна глътка. За миг той отправи пълен с раздразнение поглед към компютъра, сякаш нещо там бе привлякло вниманието му, но после обърна присвити, пълни с ненавист очи към близнаците.

— Разбира се, можеше изобщо да не ми се налага да се върна в човешка форма така ненадейно, ако вие двамата не бяхте напъхали малките си мръсни пръсти в маслото на лампата ми.

Той поклати глава и ги удостои със саркастична усмивка.

— Но не, вие просто не можахте да устоите, нали така? Толкова типично за вас, маридите. Винаги се бъркате навсякъде и какво излиза накрая? Ето ме, готов да проявя милост към вас заради младостта ви, а вие, разбира се, трябваше да ми подхвърлите тази проклета мишка.

Иблис отново се задави и този път успя да повърне мишката на пода.

— Е, деца, пригответе се, защото скоро ще се разкайвате за това — изръмжа Иблис.

Почти удавена в бренди, мишката лежеше, без да помръдва, но само след миг се изправи и седна, защото, о, чудо на чудесата, се оказа, че е още жива. Тя потърка с лапичка мустаците си и хукна към вратата. Филипа изръкопляска мислено на оцеляването й от ужасното премеждие.

— Виждате ли тази мишка? — рече Иблис и точно преди мишката да стигне до вратата и до свободата, той я превърна в пепел с един-единствен поглед на своите жестоки очи. — Когато приключа с вас — продължи, — ще си мислите, че тази мишка е извадила по-голям късмет от човека, който скочил от самолет без парашут и се приземил в една фабрика за дюшеци. Единствената причина все още да сте живи е, че не съм решил дали да ви изям, или да захвърля малките ви безполезни телца в най-дълбоката помийна яма на този свят, която, ако не знаете, се намира в един хотел в Санкт Петербург, в Русия. Повярвайте ми, никой, който не е бил в руски хотел, не знае какво е страдание, а колкото до руските помийни ями, те приличат на нещо, излязло от страниците на „Ад“ на Данте.

Още докато Иблис говореше, Джон почувства, че Филипа се опитва да съсредоточи силата на волята си в очакване на момента, когато двамата заедно щяха да се опитат да се изтръгнат от силата му, която ги държеше приковани на местата им, и се опита да направи същото.

— Не си и помисляйте да използвате силата си срещу мен — разгада намеренията им Иблис и започна да оправя безупречно нагласените копчета за ръкавели на красивата си, ръчно изработена риза. — Младите джинове като вас имат толкова шанс да победят джин с моя опит и злост, колкото една снежна топка да угаси пламъците в ада. Ще ви схрускам като една от онези наистина тънки и безвкусни шотландски бисквити заедно със сутрешното си кафе. Освен това — Иблис протегна ръка и им показа няколко косъма, които държеше с крайчетата на пръстите си — разполагам с коса от вас. И това прави вашето обвързване същинска детска игра.

— Затова значи постоянно прокарваше пръсти през косата ми — досети се Джон. — Знаех си, че не е естествено.

— Аз пък знаех, че има нещо неестествено у вас двамата още откакто установих контрол над тази жена тук, за да държа Нимрод под око. Държах ви под око още от пикника. Нито едно човешко дете не би се съгласило да яде хайвер и гъши дроб — не повече, отколкото да яде мишки. — Тук Иблис театрално почисти последните остатъци от козина от устните си.

— Ние не сме ти сторили нищо — рече Джон предизвикателно.

— Явно забравяш мишката.

— Освен мишката.

— Значи искате да се молите за живота си, така ли? — Иблис се настани на неудобния модерен стол и се ухили. — Хайде, давайте. След яденето на мишка ще ми се отрази добре да се посмея малко.

— Не, няма да го направя — заяви твърдо Джон. — Защо искаш да ни убиеш?

— О, виждам, че вашият скъп вуйчо Нимрод не си е свършил добре работата. Можеше да ви осведоми поне за това — подсмихна се Иблис. — Ние сме на две различни страни в тази война, синко, това е причината. Със същия успех можеш да зададеш въпроса защо мишките и змиите не се погаждат особено. Аз раздавам лош късмет, вие раздавате добър. Само че във вашия случай добрият късмет скоро ще свърши.

— Но сигурно не е необходимо нещата да продължават по този начин — възрази Филипа.

Иблис се разсмя, сякаш отговорът й го бе развеселил от все сърце.

— Такава трогателна наивност — рече той. — Предполагам, че у теб говори прочутата съвест на маридите. — Лицето на Иблис придоби заплашително изражение, той бързо се изправи на крака и се навеси над Джон толкова ниско, че момчето усети миризмата на мишка, която все още се разнасяше от дъха му. — Какво му има на вашето племе? Това настойчиво желание постоянно да разваля забавлението на другите джинове. Вие двамата сте млади, би трябвало най-вече вие да разбирате колко по-забавно е да носиш лош късмет на хората, а не да се пънеш да им направиш някое мъничко добро. Тази постоянна борба със самия себе си е ужасно тежка.

Иблис се намръщи, а после затаи дъх, когато видя съмнението, изписано на лицето на Джон.

— О, Нимрод не ви ли е казал? Да, виждам, че не е. Истината е, че всеки от нас в детството си има едни и същи подтици — независимо дали е марид, ифрит, ян, гул. Ние всички обичаме шегите. Да издърпаме стола изпод задника на някоя дебела дама. Да запратим обелка от банан точно пред краката на някой безмозъчен полицай. Джон, не ти ли се струва забавно? Никога ли не ти се е искало да изникне локва вода на пътя на някой сляп, който пресича улицата? Или да изпръскаш с мастило белия смокинг на някой младоженец? Да, виждам, че съм прав. Искало ти се е. — Иблис се усмихна и се изправи. — Когато беше млад, млад като вас двамата, Нимрод обожаваше да раздава лош късмет на хората. О, да. Той невинаги е бил добро момче. Работата е там, че след като порасна, той, също като всички останали от вашето племе, стана надут и скучен. Съвестта на марид. Равновесието. Глупости. Не съществува такова нещо като равновесие. Истината е, че лошият късмет винаги ще бъде повече от добрия и че вашата шайка глупаци води борба, която е обречена да загуби. — Иблис отново приближи отново лице към Джон. — Виждам, че и ти си мислиш същото, нали така, момче?

— Не — отвърна Джон. — Мразя и теб, и всичко, за което се бориш.

— Ау, колко сме принципни. — Иблис отново избухна в смях. — Ти си също толкова надут като чичо си. Не че има някакво значение, разбира се. Ифритите мразят маридите, както и обратното, и така е открай време. Бих могъл да добавя, че така и ще бъде винаги, но това всъщност няма да е съвсем вярно, защото дните на вашето племе са преброени. С всички вас ще бъде свършено съвсем скоро — веднага щом се докопам до изгубените джинове на Ехнатон.

Иблис завъртя гарафата с бренди, която все още държеше в ръката си.

— Но така, както стоят нещата в момента, не възнамерявам да ви убивам. Това ще бъде непростимо разхищение. Не, не, ще ви затворя в тази бутилка и ще ви държа в хладилника си, докато дойде денят, в който ще ме наречете „господарю“.

— Този ден няма да дойде никога — заяви Филипа.

— Никога няма да те наречем „господарю“ — добави Джон.

— Смели думи, млади джинове, но явно не сте чели Багдадските правила. Няма да имате избор. Длъжни сте да изпълните три желания на този, който ви освободи, който и да е той. Включително и на мен.

— Никога — повтори Филипа.

— Не че правилата наистина имат значение. Разбирате ли, мога да ви уверя, че след една-две години, прекарани в бутилката, ще гледате на нещата по съвсем друг начин. — Иблис отново завъртя графата между пръстите си. — Затворничеството в бутилка или лампа наистина помага на човек да се концентрира, помнете ми думата. Едва ли ще има нещо на света, което да не сте готови да направите, нито едно зло деяние няма да откажете да извършите пред перспективата да изгубите огромна част от живота си, висейки тук вътре.

Той изля последните капки бренди върху своя зелен език, след което внимателно постави гарафата на масата сред скарабеите на госпожа Кьор дьо Лапен.

— Искате ли да ме помолите за милост? Да изречете последни думи на предизвикателство? Не? Жалко.

— Иди се гръмни — процеди Джон.

Иблис се разсмя.

— По-добре се надявай да не го направя, синко — каза той. — Ако се гръмна, кой ще знае, че вие двамата си стоите в тази кристална гарафа? Като нищо можете да свършите като оня глупак Ракшасас — с агорафобия. Откачени. Смахнати. Старият Ракшасас стоя заклещен в една мръсна бутилка от мляко цели петдесет години. Само си го представете, деца. Петдесет години. Очевидно миризмата на вкиснато мляко и сирене, а след това и на плесен, съвсем го е побъркала. Направо е изумително, че той изобщо успява да функционира в обществото на нормалните джинове. Мислете си за това, докато си почивате в тази гарафа, нали така?

Изпод краката на близнаците заизлиза плътен черен дим; за миг те си помислиха, че килимът се е подпалил, но после димът постепенно започна да обвива телата им, така че накрая не можеха да виждат повече нито Иблис, нито дори стаята, в която се намираха.

— Благодарете се, че не използвам двойно обвързване, както и че ви слагам в прилична бутилка — долетя гласът на Иблис, — вместо да ви набутам в нещо съвсем малко. Стига да реша, мога да ви затворя в резервоара на писалката си или пък в съда за отрова на върха на бастуна си. Тук поне ще ви е удобно.

Гласът на Иблис сякаш идваше от високо над тях и едва след няколко секунди близнаците осъзнаха, че това се дължи на факта, че телата им се разтварят и се превръщат в дим.

След това процесът сякаш стана обратим, защото димът, в който се бяха превърнали Джон и Филипа, започна да се втвърдява и малко по малко да приема човешка форма, а силното усещане, че летят, отстъпи място на усещането за приземяване, което след миг се превърна в чувство, че са притиснати от всички страни. Когато и последните следи от дима изчезнаха, близнаците видяха, че се намират в огромна стая със стъклени стени, стъклен под и стъклен таван. Замаяни от внезапно появилата се клаустрофобия, както и от изпаренията на брендито, близнаците не можаха да осъзнаят веднага новата ситуация, в която се намираха; трябваше да минат няколко минути, преди някой от тях да успее да проговори.

Филипа дълбоко въздъхна, седна на гладкия стъклен плод и промърмори:

— Толкова за плана на Нимрод. — И като се мъчеше да не се разплаче, попита: — Какво ще правим сега?

— Можеше да бъде и по-зле — утеши я Джон. — Можеше да сме мъртви.

— Да, предполагам, че си прав — съгласи се Филипа и прехапа долната си устна. — Страх ме е, Джон — призна тя.

— И мен — сподели брат й. — Е, предполагам, че в общи линии нищо не можем да направим. — И като прокара трепереща ръка по гладката блестяща стена, добави: — Дом, сладък дом. Докато някой не ни освободи.

— Не мога да си представя, че някой би могъл да избере да пътува по този начин — каза Филипа, опита се да си поеме дълбоко дъх и разбра, че не може да вкара в дробовете си достатъчно въздух, за да ги напълни. — Иска ми се да имаше повече въздух в тази бутилка.

Гледката на сестра му, която дишаше затруднено, оказа силно въздействие върху Джон и той също се опита да си поеме дълбоко дъх с надеждата да потисне надигащата се паника.

— Нали не мислиш, че въздухът ще свърши?

— Не чу ли какво каза Иблис? Че господин Ракшасас е прекарал затворен в бутилка цели петдесет години.

— Не ми напомняй. — Джон поклати глава. — Чудя се как ли е дишал.

— От миризмата е. Най-вероятно миризмата на бренди ни кара да си мислим, че няма достатъчно въздух. Каква си мислиш, че е тази миризма? Струва ми се някак опияняваща.

— Навярно изпаренията от брендито. — И Джон близна стената. — Има добър вкус — установи той, близна отново и се разсмя неловко. — И ти трябва да опиташ. Ще ти помогне да се успокоиш.

— Не виждам нищо смешно — възрази Филипа.

— Хрумна ми нещо. Джин в бутилка за бренди.

Филипа се усмихна саркастично.

— Просто се опитвам да погледна на нещата откъм светлата страна — поясни Джон.

— О, и светла страна ли имало? — Филипа извади носната си кърпичка и избърса една сълза от ъгълчето на окото си. — Разкажи ми малко повече за нея.

— Аз имам теб, а ти — мен — рече Джон, седна до нея и обгърна с ръка раменете й. — Щях да се чувствам ужасно, ако бях тук сам.

— Аз също — призна Филипа.

— Искам да кажа, бих желал да не си тук, ако ме разбираш. Но след като така или иначе си тук, се радвам, това е всичко.

След малко Филипа отмести ръката му и обиколи цялата вътрешност на гарафата за бренди. Това й отне няколко минути, след което тя отбеляза:

— Странно е. Колко по-голяма изглежда отвътре.

— Така е, защото се намираме извън тримерното пространство — поясни Джон.

— Чудя се дали това означава, че се намираме не само извън пространството, но и извън времето. Нали това твърди Айнщайн? Че времето е относително. Че зависи от пространството.

— И какво трябва да означава това?

Филипа сви рамене.

— Не зная. Може би, че времето тече с различна скорост вътре в тази бутилка.

— О, каква успокоителна мисъл — рече Джон. — Тъкмо се опитвах да свикна с идеята, че може да ми се наложи да прекарам петдесет години тук вътре, а ти сега ми разправяш, че тези петдесет години може да изглеждат много по-дълги, отколкото са в действителност.

Филипа преглътна, защото от тази мисъл й прилоша.

— Прав си. — И добави: — От друга страна, може да се окаже, че времето тук вътре тече много по-бързо, отколкото навън, така че петдесет години може да ни се сторят като пет минути. Все едно, ще ми се да имах няколко от онези въгленови хапчета на майка.

— Защо да не пробваме? — предложи Джон. — Нимрод каза, че и джинът, затворен в бутилка, пак може да използва силата си, за да си направи мебели и да си приготвя разни неща за ядене и пиене, нали така? Някакви си там таблетки от въглен не могат да бъдат кой знае колко трудни.

Филипа се поколеба само за миг, преди да изрече ключовата си дума. Две хапчета незабавно се появиха върху отворената й длан.

— Чиста работа — възхити се Джон и глътна хапчето, което му подаде сестра му.

— Какво ще кажеш за килим? — предложи Филипа. — Този под е много хлъзгав и няма да е лесно да вървим по него.

— Какъв цвят?

— Розов — рече Филипа. — Обичам розовото.

— Розов ли? — стъписа се Джон и направи гримаса. — А защо да не е черен? На мен ми харесва черното, защото е жестоко. А няма ли да ни дойде добре един телевизор?

— Искаш да гледаш телевизия? Сега?

Джон сви рамене.

— А какво друго да правя?

След няколко неуспешни опита, крайният резултат от които приличаше повече на модернистична скулптура, отколкото на телевизионен приемник, Джон най-накрая успя да материализира един телевизор. Веднага щом си направи кресло, той потъна в него и включи апарата.

— Типично за теб — укори го Филипа. — Ние сме заклещени в тази бутилка, а ти мислиш само за телевизия.

Когато обаче картината се появи, Джон изстена на висок глас.

— Супер — възкликна отчаяно. — Египетска телевизия.

— Е, ти какво очакваш? Нали сме в Египет. — Филипа сви рамене. — Може да научиш арабски.

Джон запрати дистанционното към екрана, нададе вик на ярост и зарови лице в дланите си.

— Никога няма да излезем оттук — въздъхна той.