Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (6)

4.
Промени

Вечерта същия ден, когато ги изписаха от болницата — по това време и двамата близнаци изглеждаха така, сякаш бяха натъпкали устата си с храна, която издуваше бузите им, и приличаха на два огромни лакоми хамстера — те бяха на стълбите, когато дочуха родителите си да разговарят.

— Добре — каза баща им, — и двамата изглеждат съвсем нормално, не мислиш ли? Искам да кажа, засега не се е случило нищо необичайно.

— Така ли мислиш наистина?

— Да. Не че щях да забележа, дори и да се беше случило. — Господин Гонт направи кратка пауза. — Какво? Какво? Кажи ми. Случило ли се е нещо?

— Нищо, скъпи. Е, поне не кой знае какво. Просто, освен ако много не греша, Джон вече е започнал да се променя. — Госпожа Гонт въздъхна. — Нищичко ли не си забелязал? Откакто се върна от болницата, пъпките му са изчезнали.

Филипа се вгледа отблизо в лицето на брат си.

— Хей, пъпчивко, знаеш ли какво? Мама е права. Изчезнали са. На лицето ти не е останала нито една.

Джон се устреми нагоре по стълбите към стаята на майка си, където имаше огледало в цял ръст, поставено срещу огромния дрешник. През по-голямата част от последната година лицето му бе обсипано с пъпки — големи яркочервени подутини, които понякога достигаха чудовищни размери.

— Човек би си помислил, че досега все някой би се сетил да спомене нещо — промърмори Джон. Изучавайки внимателно отражението си в огледалото, той опъна кожата на една страна, после на друга, но колкото и старателно да се взираше, не можа да намери дори една-единствена пъпка или черна точка по съвсем гладката си сега кожа. Обикновено той избягваше да се гледа в огледалото, за да не се депресира от пъпките си, но сега не можеше да се сети дори за една причина останалите членове на семейството му да не са забелязали това очевидно чудо и — поне майка му — да не са се притеснили поне малко от това внезапно изчистване на лицето му.

Филипа се появи в рамката на вратата и изглежда усети, че брат й е ядосан на цялото семейство.

— Кълна се — заяви тя, — че когато се върнахме от болницата, лицето ти все още приличаше на лунен пейзаж.

— Невероятно — промърмори Джон. — Лекарите май се оказаха прави все пак — пъпките сами си изчезнаха.

— Аха — поклати глава Филипа, която не споделяше възродената вяра на брат си в способностите на медицинската наука. — Сигурно. Ако искаш да си мислиш така, моля, заповядай.

— Какво искаш да кажеш?

— Не смяташ ли, че тук става нещо много странно?

— Може би — съгласи се Джон. Мисълта му все още бе обсебена от внезапната промяна на собственото му лице и той не обърна особено внимание какво говори сестра му. — Не знам. — Като изсумтя високо и неодобрително, той въздъхна и продължи: — Можеш да ми вярваш, че ако на теб ти се бе случило нещо такова, Фил, сега щеше да се чувстваш страшно добре.

— И така, за какво смяташ, че си говореха току-що?

— Не знам. Навярно за пубертета. Чувал съм, че доста родители се вживяват по този въпрос. Хормоните на децата започват да бушуват и родителите им започват да ги карат да ходят на психиатър. Майката и бащата на Феликс Грейбъл го пратиха на дерматолог, когато започнаха да му растат мустаци.

— Родителите на Феликс Грейбъл са по-шантави и от него — заяви пренебрежително Филипа. — Но ако искаш да видиш нещо шантаво, ела с мен. Ще ти покажа нещо наистина щуро.

Филипа и Джон се изкачиха на горния етаж, където се намираше стаята й — място, което той не посещаваше често, защото се отвращаваше от слабостта на сестра си към плюшени играчки, пухкави животинчета и снимки на момчешки групи с вид на момичета. До стената зад вратата бе поставено табло за измерване на ръста с изображения на най-ниските знаменитости в Холивуд („Вижте с колко сте по-високи от любимите си филмови звезди“ — гласеше надписът). Филипа посочи към последното вписване, отбелязано в деня преди изваждането на мъдреците й.

— Онзи ден бях висока точно един метър и петдесет сантиметра — поясни тя и връчи на Джон сантиметър и молив. — А я виж сега. — Филипа изрита обувките си и застана между Том Круз и Робърт де Ниро.

Джон постави горния край на сантиметъра точно над главата на сестра си, а после отбеляза височината й с молива.

— Съвсем сигурна съм, че съм станала по-висока — каза Филипа.

— Добре, Фил — рече Джон. — Готово.

Момичето отстъпи от таблото и нададе изумено възклицание в мига, в който и брат й стори същото. Нямаше никакво съмнение: през тези няколко дни Филипа бе станала значително по-висока.

— Два сантиметра и половина? — възкликна Джон изумен. — Трябва да е станала някаква грешка. Сигурно не си се премерила добре последния път.

— Напротив — възрази Филипа, — измери ме госпожа Тръмп.

Родителите им бяха наели жената като готвачка и икономка в къщата.

— Тогава тя навярно е сбъркала. Никой не може да порасне с два сантиметра и половина за по-малко от четиридесет и осем часа.

— Добре де, ти кога се мери за последен път?

— Миналата седмица. Измери ме татко и ми обеща, че щом стана метър и шейсет и пет, ще ми купят нови ски. Не може да е сгрешил при измерването, защото е винаги много точен.

— Тогава дай да видим.

Те отидоха в стаята на Джон и той застана с гръб към собственото си табло с образа на Джеймс Бонд („Вижте колко сте висок в сравнение с 007“ — гласеше надписът) между Шон Конъри и Пиърс Броснан, и зачака Филипа да го измери със сантиметъра.

— Няма грешка — изтъкна тя, — ти също си станал по-висок. Дай да видим — да, с три цяло и седемдесет и пет сантиметра.

— Така ли? Ау, вярно е. Направо супер!

— Точно както ти казах — продължи Филипа. — Тук става нещо наистина много странно. Първо ни поникват мъдреци по-рано от очакваното; после, докато ни оперират, за да извадят въпросните зъби, сънуваме един и същ сън, в който се появява вуйчо ни, но това не е всичко, защото накрая и двамата порастваме значително буквално за една нощ.

— Не забравяй пъпките ми.

— Не забравям пъпките ти.

— А освен това пукнатината на стената на стаята ми. И че изглежда точно като пукнатината на стената на онзи египетски музей.

Филипа не отговори веднага, но след миг добави:

— Искаш ли да знаеш какво още е странно? На мен ли така ми се струва, или климатикът наистина охлажда въздуха прекалено много?

— Още от мига, в който се върнахме от болницата — потвърди Джон и сви рамене. — Госпожа Тръмп. Сигурно тя го е включила. Когато почиства с прахосмукачката, й става много горещо.

— Хайде да я намерим и да я попитаме.

Близнаците хукнаха надолу по петте стълбища, които водеха до кухнята, разположена в сутерена. Завариха госпожа Тръмп да изпразва съдомиялната машина. Колкото и невероятно да звучеше, преди цяла вечност госпожа Тръмп била избрана за кралица на красотата; децата бяха виждали снимките и изрезките от вестници, които го доказваха. Времето обаче не се бе оказало милостиво към госпожа Тръмп и сега тя бе обикновена жена с тъжно лице, липсващ преден зъб на горната челюст и две дъщери, които живееха в Европа и с които тя никога не се виждаше.

— Госпожо Тръмп? — обърна се към нея Филипа. — Вие ли сте включили климатика?

— Не, не съм. Защо да го включвам? Обичам да ми е горещо, когато работя. Някои хора дават луди пари, за да ходят във фитнес клуб, да седят в сауната и да се потят, но аз? Аз съм късметлийка, защото мога да идвам тук и да правя същото, при това безплатно. — Госпожа Тръмп се разсмя на собствената си шегичка, затръшна вратата на чекмеджето с приборите за маса, наведе се над кухненския плот и се усмихна, като прикри с ръка устата си, за да не могат децата да видят липсващия й зъб, който те винаги забелязваха.

— Откакто се върнахме от болницата, ни е малко студено — обясни Джон.

Госпожа Тръмп постави хладната си ръка на челото му.

— Струва ми се, че нямаш температура — каза тя. — Но вероятно си настинал.

— Не, наистина — настоя Джон. — Чувстваме се много добре. Просто ни беше малко студено, това е всичко.

— Студено, казва той — изхихика госпожа Тръмп. — Температурата навън е тридесет и два градуса, а влажността на въздуха е седемдесет и пет процента. — Тя поклати глава. — Мога да кажа само: недейте обвинява мен, обвинявайте майка си. Вярно ли е това, което чувам за вас двамата?

Филипа настръхна и измери госпожа Тръмп с подозрителен поглед.

— А какво сте чули?

— Такива късметлии сте вие — продължи госпожа Тръмп. — Когато аз бях дете, никога не ходех на летен лагер. Никога никъде не ходех.

— А къде бихте искали да отидете, госпожо Тръмп? — попита Филипа и с този въпрос успя да поразведри госпожа Тръмп, която пак се отпусна. — Ако можехте да отидете някъде, искам да кажа.

— Ако имах достатъчно пари ли? Щях да отида в Рим да видя дъщерите си. И двете се омъжиха за италианци.

— Много ли е скъпо пътуването до Рим? — поинтересува се Джон.

— За човек като мен е доста скъпо, позволи ми да изтъкна. Но може би ще отида един ден, ако спечеля от лотарията.

— Все някой трябва да спечели — каза Филипа, която обичаше госпожа Тръмп и изпитваше жал към нея. — Тогава защо да не сте вие?

— Може би един ден това ще стане. — Госпожа Тръмп вдигна очи и една ръка към небето. — Пожелавам си го.

Филипа изстена и внезапно се свлече на един от кухненските столове.

— Добре ли си, миличка? — попита госпожа Тръмп.

Филипа кимна.

— Добре съм. За един миг се почувствах някак особено, това е всичко. Сякаш всичката ми енергия се стопи. — Тя поклати глава.

Госпожа Тръмп й наля чаша вода, която момичето изпи, преди да си спомни колко ненавижда вкуса на нюйоркската вода.

Една-две минути по-късно Филипа вече се чувстваше по-добре. Въздъхна и се усмихна.

— Странна работа. Сега съм съвсем добре.

— Точно както ви казвах. Не бива да сте на крак и да тичате напред-назад толкова скоро след операцията. И двамата трябваше да сте в леглото. Искаш ли още малко вода?

— Ах! Не, благодаря — каза Филипа и погледът й падна върху отворената чанта на госпожа Тръмп, която лежеше на работния плот, и по-точно върху пакета цигари, който се виждаше най-отгоре. — Но… знаете ли кое е най-странното? Наистина не мога да го обясня, но изведнъж започнах да изпитвам огромното желание да… — Филипа се поколеба и не довърши изречението, сякаш продължението бе прекалено ужасно, за да го изрече. Какъвто всъщност си беше случаят. Бе ужасена от самата себе си.

Госпожа Тръмп се изкикоти пронизително, а после срамежливо прикри с ръка устата си и по-точно дупката на мястото на липсващия зъб. Предполагаше какво е искала да каже Филипа.

— От време на време вие, деца, приказвате страхотни смехории — обяви тя на глас.

— Не мога да го обясня — продължи Филипа. — Искам да кажа, аз ненавиждам самата мисъл за съществуването на цигарите. Смятам, че наистина са много вредни за здравето на човека, и ми се иска майка ми да престане да пуши. Сега обаче не мога да спра да мисля за тях, нито да устоя на това внезапно желание да запаля една. Моля ви, госпожо Тръмп. Може ли да запаля една от вашите?

Госпожа Тръмп погледна Джон.

— Тя шегува ли се, или говори сериозно?

Джон сви рамене, без да отговори, но с безмълвната надежда, че госпожа Тръмп ще се съгласи, защото, колкото и странно да беше, той изпитваше същото странно желание, което описваше близначката му. Мисълта за цигара и най-вече за миризмата, която се излъчваше от нея, и за малкото топло сияние на върха й изглеждаше невероятно привлекателна и не предизвикваше у него нито капка от отвращението, което обикновено го връхлиташе всеки път, когато видеше някой да пуши. Сега изпитваше нужда да изпуши една и да вдъхне миризмата й, сякаш самото му тяло си мислеше, че несъмненото безумие, което представляваше запалването на цигара, може да му осигури някаква топлина и да прогони ледените тръпки, които все още го пронизваха целия.

— Моля ви, госпожо Тръмп — продължаваше да настоява Филипа. — Много ви моля, само една, увита с розова панделка.

— Да ме уволнят ли искаш? — засмя се нервно госпожа Тръмп. — Мили боже, не съм и чувала за подобно нещо. Ти през целия си живот пушила ли си? Изобщо някога?

— Не — отвърна Филипа. — Просто идеята изведнъж ми се стори добра.

— И на мен — призна Джон. — И представа си нямам защо.

— Това е, защото сте близнаци — заяви госпожа Тръмп.

Джон кимна.

— Ако трябва да сме честни — каза той, — двамата с Фил просто се шегувахме. — Той отправи към сестра си многозначителен поглед с надеждата тя да го разбере. — Така че можете чисто и просто да излезете в градината и да изпушите една както обикновено. Ние си мислехме, че ако кажем, че искаме да запалим, може да се стреснете толкова много, та самата вие да ги спрете. Нали така, Фил?

— Да — отговори тя, започнала да разбира какво цели брат й с това. По някаква неизвестна причина бе започнала да си припомня как Уинстън — кучето, доскоро известно като Нийл — идваше при баща им винаги когато господин Гонт си запалеше цигара, и започваше да души въздуха. — Просто глупава шега. Давайте, запалете спокойно, ние не бихме искали да ви развалим удоволствието.

Госпожа Тръмп кимна. Когато близнаците бяха влезли в кухнята, тя тъкмо се канеше да отиде в градината и да изпуши цигарата, за която си бе мечтала часове наред. Взе пакета „Салем“ и излезе навън.

Уговаряйки плана си на действие почти телепатично, близнаците я последваха, седнаха до нея на два градински стола и напрегнато загледаха как запалва цигарата и изпуска облак от синкав дим.

— Лагерът, където мама иска да отидем, се намира там — рече Филипа. — В Салем.

Госпожа Тръмп изглеждаше изненадана.

— Необичайно място за летен лагер — учуди се тя. — Като имам предвид историята на местността и така нататък.

— Точно това си мислехме и ние — потвърди Джон. — В училище играхме пиесата на Артър Милър „Лов на вещици“. — И… — той вдъхна напоения с тютюнев дим въздух. — И освен това сте права: това не е място, където човек би очаквал да има летен лагер.

— Наистина не — кимна госпожа Тръмп. — Въпреки това обаче предполагам, че ще изкарате хубаво там.

— Да — рече Филипа и пое дима от цигарата на госпожа Тръмп дълбоко през потръпващите си ноздри. — Но ние си мислехме, че предпочитаме да отидем в Европа.

Малко по малко госпожа Тръмп осъзна, че погледите им са впити в нея по същия начин, по който котките наблюдават човек, който яде парче риба.

— Вечерта е прекрасна — подметна Джон невинно, докато сестра му шумно вдишваше дима.

— Да, нали? — заговори Филипа на свой ред, докато брат й правеше същото.

Госпожа Тръмп се намръщи.

— Ти да не би?… — Тя рязко се изправи, захвърли цигарата върху плочника и я угаси с обувката си. — Честна дума — продължи, докато вървеше обратно към кухнята, — никога не съм виждала подобно нещо. Трябва да кажа на майка ви, да, трябва. Имате късмет обаче, че не съм от хората, които обичат да клюкарстват, дори за две хлапета, които заслужават хубав бой.

Доста засрамени, близнаците останаха в градината, вдигнаха лица нагоре и се загледаха в оранжевото небе.

— Толкова ли беше очевидно какво правим? — попита Джон.

— Ами сигурно, иначе тя нямаше да забележи.

— Докато бяхме в кухнята, ти изведнъж седна на стола и изстена, какво ти стана всъщност?

— Не знам, Джон. — Филипа замълча за момент, опитваше се да намери думите, с които да обясни на брат си. — Сякаш нещо изведнъж започна да тиктака в мозъка ми, нещо, което съм забравила много отдавна. Изведнъж си помислих колко ще е хубаво, ако госпожа Тръмп спечели от лотарията, защото тогава ще има достатъчно пари, за да отиде да посети дъщерите си. Но веднага щом си го помислих, внезапно се почувствах съвсем изтощена, сякаш съм участвала в маратон. — Тя сви рамене. — Продължи не повече от един миг — дори ми се стори, че ще припадна.

— А сега?

— Сега се чувствам съвсем добре.

— Хормони — определи Джон.

— Как така?

— Сетих се за нещо, което ти спомена по-рано, и смятам, че те може да са причината за всичко, което ни се случва.

— Може би. Не знам. — Филипа се изправи и обви ръце около тялото си. — Хайде, дай да влезем вътре. Студено ми е.

Когато близнаците се върнаха в къщата, родителите им все още разговаряха в гостната, така че те седнаха на стълбището, както бяха направили по-рано, с намерението отново да подслушат разговора.

Подслушването от стълбището е метод, до който повечето деца прибягват, когато искат да разберат истината за наистина важните неща, които дават отражение върху живота им. На Джон и Филипа не им трябваше много време, за да разберат, че господин и госпожа Гонт придават по-голямо значение на мъдреците им, отколкото човек би очаквал, и същото важеше и за летния им лагер в Салем.

— Мили боже! Всичко беше съвсем нормално — сумтеше баща им, — а после изведнъж трябваше да се случи това.

— Ти знаеше, че този ден ще дойде рано или късно — заяви госпожа Гонт. — Направих всичко по силите си, за да превърна тази къща в колкото се може по-нормален дом. Направих големи лични жертви като жена. Отказах се от живота, който водех, преди да се срещнем.

Близнаците никога не бяха чували за предишен живот и всъщност никога не си бяха представяли, че майка им би могла да се занимава с нещо друго, освен да бъде тяхна майка.

— Знам, знам. Недей да мислиш, че не го оценявам, Лейла, скъпа.

— Но аз винаги, винаги съм била напълно откровена с теб, когато става дума за нашите деца, Едуард.

— Знам, знам, че е така, но работата е там, че не очаквах да се случи толкова скоро. Искам да кажа, за бога, Лейла, кой баща очаква на децата му да им поникнат мъдреци, преди дори да са влезли в пубертета? Аз бях на двадесет и четири, когато ми извадиха мъдреците. Двадесет и четири.

— Казвала съм ти. Процесът на съзряването в моето семейство протича по-различно.

— Сякаш не го знам — поклати глава господин Гонт. — Само се погледни, Лейла. Изглеждаш невероятно. А аз… не знам. При всички случаи по-възрастен. Сякаш съм ти баща, а не съпруг.

— По-възрастен и по-достолепен — направи му комплимент госпожа Гонт. — Харесвам тези качества у един мъж.

— О, престани с тия приказки. На мен ласкателствата не ми действат. Всяка сутрин виждам истината в огледалото си за бръснене. И така, какво ще стане оттук нататък?

— Децата ще отидат в „Алембик Хауз“ и ще прекарат лятото там, както вече сме си говорили. Преди да започнат да се случват разни неща.

— Господи, Лейла, казваш го така, сякаш може да е… — следващата дума бе произнесена толкова тихо, че близнаците не можаха да я чуят, като че ли господин Гонт не можеше да се застави да я изрече на висок глас… — да са вкъщи.

— Но не разбираш ли, Едуард? Точно така е. Те още не го знаят, но истината е, че се намират на прага на едно пробуждане. Затова съм толкова притеснена. Трябва или да ги изпратим при доктор Григс, или ти да се научиш да внимаваш за всяка своя дума. Както и всички останали.

— Лейла, кажи ми, че не говориш сериозно — рече господин Гонт умолително. — Та те са ми деца, за бога. Защо да внимавам за всяка своя дума пред тях?

— Защото не могат да се спрат. Само си представи, че някой от тях ти се ядоса. Какво ще стане тогава?

— Предложението ти звучи като драстична мярка — поде отново след кратко стъписване господин Гонт. — Имам предвид този лагер. „Алембик Хауз“. Мястото добро ли е? Какво представлява този Григс?

— Едуард, скъпи, наистина няма за какво да се тревожиш, уверявам те. За тяхно добро е. Смисълът да ги пратим в „Алембик“ е да могат да добият известна представа какво могат и какво не могат да правят. Уилям Григс има голям опит в тази област — много по-голям от мен. Нали искаш и двамата да водят щастлив и нормален живот?

— Разбира се, че искам, и ти го знаеш.

— Чух достатъчно — прошепна Джон. — Мисля, че е време да разберем малко повече за „Алембик Хауз“ и за този доктор Григс, не смяташ ли?

Филипа тръгна след брат си нагоре по стълбите към стаята му. Джон седна пред компютъра си и включи интернет търсачката. След по-малко от минута вече бе открил това, което търсеше.

— Доктор Уилям Григс, детски психиатър и педиатър. Специалист в преобразяването, промяната и цялостната социализация на надарените деца. Собственик и главен консултант в „Алембик Хауз“ в Салем, Масачузетс — клиника и лятно училище за млади свръхярки интелекти, деца чудо и невръстни гении. Какво е „гении“?

— Множественото число на „гений“ на латински, глупчо.

— Значи всичко е точно така, както каза вуйчо Нимрод в съня ни. Не е никакъв летен лагер, а лятно училище. За генове.

— Гении — поправи го Филипа и се намръщи. — Думата е „гении“. Ама и ти си един гений!

— Почакай един момент — каза Джон изведнъж. — Само един момент.

— Какво?

— Не виждаш ли какво доказва това? Ние нямаше откъде да знаем, че „Алембик Хауз“ не е истински летен лагер. Как тогава бихме могли да го сънуваме? — Джон поклати глава. — Не, това не беше никакъв сън.

Филипа кимна.

— Да, разбирам накъде биеш. Значи човекът, когото видяхме, наистина беше Нимрод.

— Това ми е достатъчно — заяви Джон. — Нека просто направим каквото ни предложи Нимрод. Да им кажем, че искаме да отидем в Лондон. Щом се оказа прав за училището в Салем, значи е логично да е прав и за това, че мама и татко ще се съгласят да ни пуснат в Лондон, ако ги помолим.

Филипа потръпна. Истината бе, че мисълта двамата да се отправят към Лондон съвсем сами, малко я плашеше, но тя не искаше Джон да разбере това.

— Може би трябва да преспим една нощ, преди да вземем решение — каза тя. — Да видим как ще ни изглеждат нещата утре сутрин.

Джон кимна.

— Добра идея. — Той нежно побутна Филипа към вратата на стаята си. — А междувременно аз възнамерявам да седя тук и да размишлявам над възможността наистина да се окажа гений. Винаги съм искал да спечеля Нобелова награда в една или друга област.