Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (26)

24.
Във вазата от Портланд

На Джон му се стори, че и бездруго дългата нощ във вътрешността на вазата от Портланд става още по-дълга поради хрумването на сестра му. Веднага щом се настани удобно на един розов стол, създаден от самата нея, тя отвори раницата си на крадец, извади „Нова оксфордска книга на английската поезия“ и се зачете.

— Как можеш да четеш в такъв момент? — възмути се Джон, обикаляйки напред-назад из вазата. — След случилото се с Нимрод?

— Опитвам се да не мисля какво се случи с Нимрод — отговори Филипа, — защото, ако мисля за него, ще се разплача. Ти кое предпочиташ?

— Имаш право — съгласи се Джон. — Давай, продължавай да четеш. Няма да е зле и аз да се поразсея малко.

Филипа прочете на глас първите стихове от поемата на Кийтс, която бе вдъхновена от вазата от Портланд:

— „Ти още си във плен на тишината,

във скута на забравеното време,

а горските извивки и цветята

подреждаш в рими по-добре от мене.

Каква легенда от листа разказваш?

За смъртните или за боговете

във Темпе и в аркадските поляни?

Какво оплаквате, девойки клети?

Какъв е този порив да избягаш

сред див екстаз от свирки и тимпани?“^[1]

— Не мога да си представя откъде на някого би му хрумнало да напише цяло стихотворение за някаква глупава стара ваза — заяви Джон. — Кийтс. Навярно чувствата му към гръцките вази щяха да се променят, ако поне веднъж е бил принуден да прекара цяла нощ в някоя от тях.

— Не знам дали ще прекараме тук цяла нощ — рече Филипа. — Имам предвид, относително. — Джон я погледна с недоумение. — Нали влязохме тук вътре в посока, обратна на часовниковата стрелка? — Брат й кимна. — В такъв случай можем спокойно да допуснем, че времето извън вазата тече много по-бързо, отколкото вътре.

— Разбира се! — досети се Джон. — Трябва да останем тук вътре само десетина-петнадесет минути, а отвън ще е вече сутрин. — Той си погледна часовника. — Вече трябва да сме готови да излезем всеки момент.

— Надявам се да срещнем господин Воплин — рече Филипа. — Той ще се притесни, ако не успее да влезе в залата с мумиите, за да вземе бутилката от кока-кола.

— Не толкова, колкото ще се притесни, ако успее да влезе, да вземе бутилката, да я занесе вкъщи и накрая да разбере, че не сме в нея.

Притиснали ухо до стъклото, защото портландската ваза е изработена от стъкло, близнаците се заслушаха много внимателно, за да разберат дали в стаята отвън има някой.

— Струва ми се съвсем тихо — рече Джон.

— Шшшт, продължавай да слушаш — прошепна Филипа. — Хората винаги са тихи, когато отидат в музей. Ако вдигат шум, вероятно ще ги помолят да си тръгнат.

Още една минута измина във все същата тишина.

— Мисля, че трябва да рискуваме — настоя Джон и хвана ръката на сестра си. — Готова?

— Готова.

Вазата от Портланд е висока едва двадесет и пет сантиметра. Тъмносиньото стъкло на ствола й е украсено с няколко човешки фигури, изработени от бяло стъкло, те са на герои от митологията: Посейдон, Афродита и вероятно Парис, великият троянски герой; те придаваха на вазата донякъде вълшебно излъчване, сякаш змията, която държеше Афродита, можеше внезапно да стане по-голяма и да погълне летящия Купидон, реещ се във въздуха над главата на богинята — така поне си мислеше студентът по изобразително изкуство, който скицираше вазата за един от часовете си.

Първоначално той се зачуди дали димът, който внезапно започна да се издига от вазата, е оптическа илюзия, или той самият е започнал да си въобразява разни неща, защото последните нощи бе работил до много късно, за да довърши портрета на един клиент. Говореше се, че Ван Гог полудял не от друго, а от прекалено много работа, затова студентът по изобразително изкуство реши, че ако и той е започнал да откача, то поне ще бъде в наистина бележита компания.

Той постави молива и бележника си на пода, свали си очилата и потърка очите си. По това време димът вече се бе спуснал надолу до пода и бе престанал да прилича на дим, а по-скоро на ектоплазма — веществото, от което според някои са направени призраците. Студентът инстинктивно се отдръпна на няколко крачки от мястото, където трябваше да бъде вазата — не можеше да я види, защото димът бе твърде гъст. Тъкмо бе на път да изхвърчи от стаята и да задейства алармата, когато димът изведнъж се разсея напълно и на негово място се появиха две деца на около дванадесет години. И двете бяха облечени в черно, с намацани с вакса лица и приличаха на две малки бандитчета.

— Отвлечи му вниманието, докато аз измъкна урната — промърмори Джон почти без да движи устни.

Филипа се усмихна любезно на студента, вдигна скицника му и погледна рисунката му с много заинтересован вид.

— Не е лошо — обяви тя приветливо. — Сигурно е много трудно да рисуваш.

Студентът си взе обратно скицника и поклати глава.

— Аз нямам талант. Ако имах, всичко щеше да е съвсем различно. О, как ми се иска да имах талант!

— Ооо, чувствам се някак особено — рече Филипа и приседна на пода. Въпреки думите си обаче тя знаеше какво точно е това странно усещане — същото чувство, което бе изпитала на времето в Ню Йорк, когато госпожа Тръмп си бе пожелала да спечели от лотарията. — Тук е доста хладно.

— Добре ли си? — разтревожи се студентът. — Да ти донеса ли чаша вода?

— Не — отвърна Филипа, — ще се оправя.

Джон се присъедини към тях и й помогна да се изправи. Раницата му бе издута от напъханата в нея урна. Филипа му хвърли въпросителен поглед и Джон кимна.

— Добре съм — каза тя и се усмихна любезно на студента. — Господин?…

— Фингър — представи се той. — Фредерик Фингър.

Филипа протегна ръка към скицника му, отново погледна рисунката и разбра, че преди малко й е казал истината. Скицата бе дело на посредствен художник без талант. Е, сега всичко щеше да се промени, бе убедена в това.

— Добре, вече е време да тръгваме — рече тя. — И, господин Фингър, уверявам ви, че грешите. Вие притежавате талант. Голям талант. Просто все още не сте го открили. Приемете съвета ми и се опитайте да го откриете утре. Убедена съм, че ще останете изненадан колко различни могат да изглеждат нещата само ден по-късно.

— Хайде! — изсъска Джон. — Да се махаме оттук.

— Ти желание ли му изпълни или какво? — попита я той, когато стигнаха до стълбището.

— Нали ми каза да му отвлека вниманието! — защити се Филипа. — Точно това и направих.

— Малко е чалнат, мен ако питаш — изсумтя Джон. — Защо му е притрябвало на някого да рисува една стара ваза?

— Той е художник, а художниците точно това правят.

Няколко минути по-късно вече бяха вън от БМ и стояха пред една вестникарска будка с надеждата да хванат някое такси; точно там, докато се оглеждаха наоколо, видяха заглавието на „Дейли Телеграф“, което гласеше: 70 ЕГИПТЯНИ ПРОНИКВАТ В БРИТАНСКИЯ МУЗЕЙ. Под заглавието се мъдреше снимка на неколцина от жреците джинове, които се качваха в полицейската кола. Филипа купи вестника и прочете на глас статията:

Седемдесет мъже, облечени като древноегипетски жреци, бяха арестувани през нощта във вторник, когато полицията бе повикана в Британския музей след получен сигнал за проникване в залата с мумиите в древноегипетските галерии. Не може да се каже със сигурност дали мъжете, които до един са били с обръснати глави и облечени като жреци от древен Египет, като при това почти не говорели английски, са се събрали, за да протестират срещу изложбата на мумифицирани трупове, някои от които са на по няколко хиляди години и са били изнесени от първоначалните им места за вечен покой в началото на миналия век. Говорител на Британския музей потвърди, че някои от по-малките артефакти са били повредени, а други липсват. Адвокатът на арестуваните, които до един изглежда, че идват от Близкия изток, въпреки че досега никой от тях не е идентифициран със сигурност, заяви пред „Телеграф“, че те възнамеряват да потърсят убежище в Обединеното кралство. В събота премиерът заяви пред Камарата на общините, че ако се докаже нелегалното им влизане в страната, те ще бъдат екстрадирани незабавно. През последните няколко години различни организации настояваха мумиите в Британския музей да бъдат погребани с достойнство. Госпожа Дирдри Фрайкън-Хъмфри-Мюнкастър от движението „Майки за мумиите“ заяви: „Този инцидент вдъхва нов живот на разразяващия се от десетилетия скандал в Британския музей. Нашето мнение е, че всеки има правото на достойно погребение, независимо от колко време е мъртъв“.

— Съгласна съм — рече Филипа. — Време е да се научим да проявяваме малко повече уважение към културите, които са различни от нашата.

Джон изстена на глас.

— Не ми говори за време — извика, като грабна вестника от ръцете на Филипа. — Виж. — И посочи към най-горната част на първата страница. — Това е броят от четвъртък, в който се говори за събитията от вторник. Това означава, че сме прекарали в тази ваза цели тридесет и шест часа!

— О, не! — въздъхна Филипа. — Воплин сигурно страшно се е притеснил.

Те успяха да хванат такси и се върнаха в къщата на Кенсингтън Гардънс, където Воплин и господин Ракшасас ги очакваха, притеснени до крайност.

— И таз хубава, здравата ни уплашихте — сгълча ги икономът. — Вчера не можах дори да се приближа до египетските галерии, защото беше пълно с полиция, а когато отидох днес — първото нещо, което направих тази сутрин — не можах да намеря нищо, дори бутилката от кока-кола. — Воплин се намръщи. — Къде е Нимрод?

— Дълга история — рече Джон и им разказа всичко, като завърши с думите, че Нимрод сега е затворен в урната заедно с онзи джин, обсебил призрака на Ехнатон, и че двамата с Филипа се надяват, че господин Ракшасас знае какво трябва да предприемат.

Старият джин го изслуша внимателно, разгледа урната, в която се намираха Нимрод и призракът на Ехнатон, и тъжно поклати глава.

— Каквото и да направим оттук нататък — рече той, — не можем да свалим запушалката на тази делва, защото така отново ще освободим Ехнатон. — Той примирено въздъхна. — Горкият Нимрод.

— Но нали Нимрод ще може да се обзаведе с всички удобства? — попита Джон. — Нали така?

— О, той няма да се осмели да използва силата си твърде често — отвърна господин Ракшасас, — защото така може да подсили Ехнатон.

— Тогава какво ще правим? — разтревожи се Джон.

— Това е много труден въпрос — призна възрастният джин. — Невъзможно е да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Тази ситуация ми напомня за дванадесетте подвига, които Херкулес бил принуден да извърши по заповед на цар Евристей. Или пък за загадката на сфинкса. Ах, това наистина е голяма главоблъсканица.

— Това вече го знаем — рече Джон търпеливо. — Как ще я разрешим?

— Не знам — призна господин Ракшасас. — Честна дума, никога досега не съм се сблъсквал с проблем като този, нито веднъж през целия си живот.

— Трябва да има някакъв начин — настоя Джон.

— Херкулес нали е извършил онези дванадесет подвига, а Едип е разгадал загадката на сфинкса. Сигурно можем да намерим изход, ако всички се замислим сериозно.

Господин Ракшасас благо кимна.

— Вашите млади умове са много по-пъргави от моя — рече той. — Димът, който излиза от стара лула, е най-сладък, но пък новата гори по-бързо. Дано вие двамата да измислите нещо, защото трябва да призная, че поне в момента на мен нищо не ми хрумва.

— Ще направя кафе — обяви Воплин, който ненавиждаше мисленето, когато даваха крикет по телевизията.

Филипа се почука с кокалчето на показалеца си отстрани по главата, като че ли се опитваше да изсмуче някакви полезни идеи от най-малко използваните части от мозъка си.

И тази стратегия май проработи, макар че момичето не проговори веднага, сякаш мисълта й се нуждаеше от известно време, докато измине пътя до устата й.

— Когато бяхме в бутилката — изрече тя най-после, — Нимрод спомена нещо за Иблис — нещо, че джиновете приличали донякъде на гущери. И тяхната гореща кръв циркулирала по-бавно, когато им било студено.

— Спомням си — потвърди Джон.

— Затова сложил шишето с Иблис в своя хладилник в Кайро, за да забави жизнените му процеси. Та ето какво си мислех… Да предположим, че занесем тази делва някъде, където е наистина много студено, и оставим Нимрод и Ехнатон да замръзнат по същия начин. Тогава, когато и двамата са почти вцепенени — имам предвид, когато студът е забавил жизнените им процеси — ще можем да махнем запушалката и самите ние да влезем вътре, за да помогнем на Нимрод да излезе, а после пак ще запушим делвата, преди Ехнатон да е успял да се измъкне.

— Но — възрази господин Ракшасас — след като влезете в делвата, вие също ще замръзнете, а тогава вашите собствени сили чувствително ще намалеят.

— Можем да си сложим скафандри — предложи Джон, който бе напълно съгласен с плана на Филипа. — В атмосферата температурата е абсолютната нула, но в скафандър човек може да запази топлината на тялото си. Ако си сложим скафандри, ще можем да влезем в делвата и студът да не ни окаже никакво въздействие.

— Чудесна идея — възкликна Филипа. — Но къде според вас ще бъде достатъчно студено?

— Някъде на Северния полюс? — допусна Джон. — По този начин, ако Ехнатон успее да се измъкне, рискът да нарани някого ще бъде по-малък. И изобщо ще има по-малко възможности да унищожи разни неща.

— Винаги съм искала да видя Северния полюс — рече Филипа.

— Аз също — присъедини се Джон. — Да се надяваме, че Нимрод ще успее да издържи, докато стигнем дотам.