Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (27)

25.
Най-студеното място на Земята

Заедно с Воплин и лампата, в която се намираше господин Ракшасас, близнаците отлетяха за Москва като първа спирка от пътешествието към Северния полюс. Щом се приземиха, един руски служител от митниците с каменно лице помоли децата да отворят раниците си, огледа погребалната урна, в която бяха затворени Нимрод и призракът на Ехнатон, и настоя да отворят и нея.

— Дотук с плана — изстена Воплин и извърна лице, сякаш не можеше да понесе да види как всичко се разпада пред очите му.

Филипа промърмори ключовата си дума толкова бързо, колкото позволяваше дължината й; тя не посмя да приложи силата си върху самата делва, но си помисли, че няма нищо лошо да я използва спрямо митничаря.

— Моля ви, отворете я — повтори чиновникът.

Филипа отстъпи крачка назад и посочи съм островърхата шапка на митничаря с очевидно отвращение. Като се намръщи раздразнено, мъжът я свали, за да открие, че както много други неща на летище „Шереметиево“, тя е пълна с огромни хлебарки. Той изкрещя ужасен и я захвърли на пода. Възползвайки се от разсейването на чиновника, Филипа отново промълви ключовата си дума, този път, за да създаде съвършено копие на урната с Нимрод и призрака на Ехнатон, като в същото време пъхна истинската делва обратно в раничката си. Щом митничарят се успокои, тя свали запушалката във вид на маймунска глава, за да открие втора, по-малка подобна урна, след което извади втората запушалка с форма на маймунска глава, а после още една и още една, докато бюрото на чиновника се покри със запушалките и долните части на повече от десетина урни, които приличаха на руски матрьошки. Уморен от това разследване и открил поредната хлебарка да пълзи по врата му, чиновникът нетърпеливо им махна да минават.

— Туйто! — въздъхна облекчено Воплин, когато Филипа затвори раницата си. — За момент си помислих, че всичко е загубено. Казах си, че всичко се провали. Че всички вече сме на път към Сибир, към някой лагер за робски труд.

— Браво, Фил — похвали я Джон. — Добра работа свърши. Това с хлебарките беше гениално. Откъде ти хрумна?

Филипа посочи към бара на близкото кафене, където няколко хлебарки лениво пълзяха по едно парче торта.

— Тук направо гъмжи от тях — рече тя. — Помислих си, че една или две повече няма да имат голямо значение.

След два часа чакане на летище „Шереметиево“ откриването на цели пълчища хлебарки набързо ги отказа от идеята да се нахранят в някой ресторант, преди да хванат следващия си полет — към Норилск.

От Норилск, който е един от най-големите градове в Арктическия кръг, те отлетяха за Катанга, на полуостров Таймир, а оттам отново на север, през нос Челюскин — най-северната точка на Евразия — към остров Средний, където прекараха нощта. На Средний бе разположен малък военен контингент, няколко учени, които изследваха ледниците, безброй тюлени и почти толкова полярни мечки. Мечките представляваха голямо неудобство, както казваше един от учените; нощем се приближаваха и крадяха от боклука, а освен това бяха и извънредно опасни.

От остров Средний близнаците и техните придружители отлетяха с хеликоптер до Ледената база — летище, разположено върху нанос от ледници, което се намираше на по-малко от седемдесет мили от Северния полюс; тук дните бяха дълги по двадесет и четири часа, а температурите бяха винаги под нулата; нямаше какво да се види освен снега под краката им, който почти не се различаваше от сиво-синьото небе, ярко оцветените палатки, в които щяха да прекарат втората си нощ в Русия, и един стар военен хеликоптер, който бе виждал и по-добри дни и който на другия ден трябваше да ги откара до Северния полюс.

— Не знам какво правя тук — оплака се Воплин вечерта, докато заедно с децата трепереше в палатката, — наистина не знам. Никога няма да проумея как можах да се оставя да ме въвлечете в това безумие и да дойда в подобно забравено от бога място. Това е последното място на земята, където искам да бъда в този момент. Мислех, че в Египет е зле, но тук е несравнимо по-лошо. За господин Ракшасас няма никакви проблеми. Смея да заявя, че той се чувства много уютно в своята лампа, дори съм готов да се обзаложа, че си е осигурил всички удобства, но аз? Да, казвам ви, че е прекалено за човек на моята възраст, при това еднорък. Изобщо не съм създаден за пътувания, на всичко отгоре тук мога да свърша като вечеря на някоя гадна полярна мечка. Снощи ги чух как ровят в кошчетата за боклук отвън и дори не можах да мигна. Казвам ви, изобщо не можах да мигна!

Филипа му подаде чаша горещо кафе с надеждата, че това ще го накара да спре да охка.

— Вижте, вие двамата — продължи той, като подръпваше брадата, която му бе поникнала, откакто пристигнаха в Русия. — Защо всъщност толкова държите да се замъкнете чак до Северния полюс? Мен ако питате, и тук, където сме, е достатъчно студено. Никъде другаде не може да е по-студено от тук. И кой изобщо е казал, че Северният полюс е място като другите? Той е само нещо, спрямо което се ориентира компасът, или се разчита някоя карта, или пък е свързан с навигацията на сателитите и така нататък. Дори няма какво да снимате. Казвам ви, ако сега имах три желания…

— Недейте — прекъсна го Джон. — Недейте.

— Джон, господин Воплин все пак донякъде има право — каза Филипа.

— Разбира се, че имам право. Вижте, защо не отворите делвата тук? Тази вечер. В полунощ. Когато всички спят. При положение че слънцето свети двадесет и четири часа, ще виждаме ясно като по пладне, и ще знаем какво правим.

— Доста е студено — замислено изрече Филипа.

— И може би е по-добре да го направим колкото е възможно по-скоро, за доброто на Нимрод.

— Добре. — Джон извади делвата от раницата на Филипа и решително се изправи на крака.

— Къде отиваш сега? — сепна се Воплин.

— Да оставя делвата навън, на студа — обясни Джон. — Искам да съм сигурен, че когато махнем запушалката, призракът на Ехнатон ще е дълбоко замразен. В буквалния смисъл. Междувременно вие кажете на Володя, че има лека промяна в плана.

Техният водач Володя, дребничък мъж с очила с мръсни стъкла и тънички рехави мустаци, остана разбираемо озадачен, когато Воплин и Филипа го уведомиха, че са променили намерението си и са се отказали от пътуването до действителната нулева точка — нула градуса географска ширина и дължина — която представляваше Северният полюс.

— Но вашите изследователски сертификати? — възрази той. — Как ще докажете, че наистина сте били тук. Какво ще стане със сертификатите ви?

Филипа сви рамене.

— Полюсът е само ориентир на компаса, нали така? Не е като да има знаме или нещо друго, права ли съм?

— Не мога да ви върна парите — заяви той, — ако това имате предвид.

— Не искаме да ни връщаш нищо — успокои го Филипа. — Не, изобщо не си ги искаме. Честно казано, работата е там, че на най-възрастния член на групата, господин Воплин, му дойде малко в повече.

Володя сви рамене.

— Да изминете целия този път и да се откажете съвсем малко преди крайната цел, ми се струва малко странно, това е всичко. Но си права. Тук сме също толкова на Северния полюс, колкото ще бъдем и ако изминем последните седемдесет мили на север. Седемдесет мили не означават нищо тук сред снега. — Той се почука с пръст по челото. — Северният полюс е състояние на ума, така че защо да не ви дам все пак вашите изследователски сертификати, нали така?

— Това вече е приказка! — зарадва се Воплин. — Между другото, Володя, какво има за вечеря?

— Яхния от тюлен и сладолед — отговори Володя и се усмихна, като разкри един липсващ зъб. — Вкусно, да?

— Не и отново — направи гримаса Воплин. — Нали снощи ядохме пак тоя буламач? Имаше вкус на печена на жар гума.

— Гума — ухили се Володя. — Много вкусно, да?

— Не — отсече Воплин. — Нямате ли малко месо от полярна мечка или нещо подобно?

— Много е трудно да убиеш полярна мечка — рече Володя. — Но полярната мечка убива ловеца съвсем лесно. — Той сви рамене. — Тюленското е най-хубаво. И, разбира се, руският сладолед.

— Щом казваш — промърмори Воплин.

— Какво има? Не обичате ли руски сладолед? Всички знаят, че руският сладолед е най-вкусният на света.

— Откъде знае? — попита Воплин, когато двамата с Филипа се върнаха в собствената си палатка. — Попитах откъде знае, че руският сладолед е най-вкусният на света. Съвсем очевидно е, че този човек никога не е опитвал италиански сладолед. Това е най-вкусният сладолед на света. Не че и английският сладолед не е хубав, разбира се. Или пък американският. Ако не друго, в нашия сладолед поне има яйца, мляко и захар, докато единствената съставка на руския сладолед е сняг.

— Какво от това, щом тази мисъл го прави щастлив? — попита Филипа.

— Но това просто не е вярно — възрази Воплин.

— Добре де, но какво значение има? Когато е тук, в този студ, и единственото, което има за ядене, е руски сладолед, Володя сигурно се чувства по-добре, когато си мисли, че това е най-вкусният сладолед на света.

След като вечеряха в голямата палатка недалеч от хеликоптера, Володя се впусна в игра на карти с пилота — жена на име Ана, с мрачно лице, почти толкова развалени зъби, колкото тези на Володя, и стряскащия навик да се оригва шумно всеки път, когато загуби една ръка.

— На мястото на Володя — отбеляза Воплин, — щях да оставя тази жена да спечели няколко ръце. Всички ние ще имаме полза, ако най-сетне й излезе късметът, така мисля аз.

— Съгласна съм — кимна Филипа и като изрече шепнешком ключовата си дума, направи така, че Ана да спечели следващите четири ръце, което, както бе предсказал Воплин, значително разведри обстановката в главната палатка.

След половин час Воплин и близнаците се върнаха в своята собствена палатка и икономът легна да спи, а Джон и Филипа зачакаха. Когато чуха, че двамата руснаци са спрели да играят карти и са си легнали, те събудиха Воплин и призоваха господин Ракшасас от лампата му. Единодушно решиха, че с бялата си брада и червения, пригоден за тукашните температури костюм господин Ракшасас изглежда точно като Дядо Коледа, особено на фона на снега. Докато двамата мъже чакаха близнаците да си сложат скафандрите, те се взираха в ледената пустош навън и потръпваха. Студен вятър накара крилото на палатката да изплющи, а от време на време снегът се местеше под краката им с висок и зловещ шум.

— Това място е ужасно — каза господин Ракшасас и печално се огледа наоколо.

— Напълно съм съгласен — подкрепи го Воплин, докато слагаше раницата със спасителния екип, предвиден за Нимрод, на гърба на Джон.

— Моля ви — попита господин Ракшасас, — каква е тази ужасна миризма?

— Яхния от тюлен — обясни Воплин. — Повярвайте ми, миризмата не е нищо в сравнение с вкуса й.

— Мирише много на месо — определи господин Ракшасас и от отвращение набръчканият му нос се сбръчка още повече. — Лично аз никога не ям месо, не и на моята възраст. Месото е за млади хора, а не за старци. За да ядеш месо, ти трябват здрави зъби и страшно добре развит метаболизъм, за да успееш да го смелиш.

— Не знаех това — призна Воплин. — Но бъдете сигурен, че не пропускате много. Храната е отвратителна, а палатките са под всякаква критика. Не мога да повярвам, че хеликоптерът все още става за летене. Единственото нещо, което вирее добре в този климат, е брадата ми.

— Хората казват, че през зимата млякото отива в рогата на кравите, и е вярно — рече господин Ракшасас.

Когато близнаците най-после се напъхаха в излишните скафандри на НАСА, които Джон бе купил от „Хародс“, той и сестра му излязоха от палатката и посрещнаха режещия северен вятър с чувството, че се намират в гореща фурна. Воплин и господин Ракшасас ги последваха.

— Една малка крачка за човека — пошегува се Джон, — един голям скок за човечеството^[1].

Той взе погребалната урна от там, където по-рано я бе оставил в снега, и посочи към хоризонта.

— Да се отдалечим от палатките — изкрещя на останалите, за да е сигурен, че ще го чуят през защитния шлем, който носеше, — за да не събудим руснаците. — Далеч по-лесно бе да си общува с Филипа благодарение на радиомикрофоните, които бяха прикрепени от вътрешната част на шлемовете им.

И все още стиснал погребалната урна с двете си облечени с оранжеви ръкавици ръце, той се отдалечи на стотина метра на север от лагера.

— Това място ми се струва добро — рече той и се огледа точно когато нещо леко и пухкаво полетя из въздуха и се приземи на наличника на шлема му. Започваше да вали и снежинките бяха с размера на десертни чинийки. Джон се надяваше, че ще успеят да изпълнят мисията си, преди вятърът да се е усилил и да се е превърнал във виелица, защото това щеше да усложни нещата още повече. Той постави урната на снега и отстъпи назад.

Господин Ракшасас коленичи пред погребалния съд и положи облечената си в ръкавица ръка върху оформената като маймунска глава запушалка.

— Ще изчакам да започнете да се транссубстанцирате, преди да извадя запушалката — изкрещя той, за да надвика все по-засилващото се виене на вятъра. — Ако ми се стори, че Ехнатон се опитва да излезе пръв от урната, незабавно ще я запуша пак. Ясно ли е?

— Как ще разберете, че е той? — попита Филипа.

— Човек винаги разпознава себеподобните си — усмихна се господин Ракшасас. — Няма как да не разбера дали това е Нимрод, или не.

Джон и Филипа вдигнаха палци в знак, че са разбрали, и после се хванаха за ръка.

— Трябва да се хванете за Нимрод и един за друг, преди да започнете да се трансубстанцирате — продължи господин Ракшасас. — И в никакъв случай не продължавайте, ако Ехнатон ви докосва, колкото и лек да е допирът. Това може да се окаже много опасно и за трима ви.

Близнаците отново вдигнаха палци.

— Ще броя до едно — завърши господин Ракшасас. — Три, две, едно…

— ВЪЗХИЛЕПНО…

— АБЕВЕДИЯ!

— ПРЕКРАСНИВОЧУДОВАЛСТВО!

Студеният въздух пред шлемовете им се превърна в дим и господин Ракшасас отмести запушалката на погребалната урна. Последното нещо, което близнаците видяха, преди насоченият обратно на часовниковата стрелка дим да ти обгърне и да ги пренесе в урната, бе една огромна полярна мечка, която тичаше към тях и изглеждаше много гладна.

Някъде в пространството между външната и вътрешната част на погребалната урна Джон промълви:

— Мечка. Видя ли я? Грамадна полярна мечка. Трябва да е подушила тюленската яхния.

— Поне някой да я харесва — отговори Филипа.

— Какво мислиш, че ще направят сега?

— Зависи дали господин Ракшасас ще бъде в състояние да използва силата си на джин в този студ — рече Филипа, докато димът се разсейваше и те се озоваха във вътрешността на полузамръзналата погребална урна. — Най-вероятно просто ще се опитат да избягат.

Облечен в дебело кожено палто, шапка, ръкавици и ботуши, Нимрод седеше на пода на урната, облегнат на гравираната стена от варовик и свил колене до гърдите си. Косата му стърчеше изпод шапката и изглеждаше заледена, а от устата и носа му поне видимо не излизаше никакъв дъх. На пода в отсрещния край на урната лежеше нещо, което на пръв поглед приличаше на произведение на модерното изкуство — блестящо, синкаво, полупрозрачно копие на статуята, която близнаците бяха видели в Египетския музей в Кайро. Само че първоначалното впечатление на Джон и Филипа се оказа невярно, защото това не беше никакво произведение на изкуството, а призракът на Ехнатон, замръзнал също като Нимрод.

Близнаците коленичиха пред вуйчо си и се вгледаха в побелялото му от студа лице, по което не се помръдна нито мускул. Нимрод не даде никакъв знак, че е осъзнал внезапното им появяване в погребалната урна. Обикновено така топлите му, блестящи кафяви очи бяха широко отворени и неподвижни; когато Джон го докосна с облечената си в ръкавица ръка, му се стори, че тялото на Нимрод е толкова твърдо, сякаш се е вкаменило. За миг близнаците не можаха да промълвят нито дума.

— Мъртъв ли е? — прошепна Джон след това.

— Ако не беше такъв, какъвто е, щях да кажа „да“ — отговори Филипа, хапейки нервно устната си. — Но след като джин, затворен в лампа или бутилка, изпада в състояние на летаргия и излиза извън обичайното времево-пространствено измерение, което подсказва, че докато сме тук, никой от нас не е жив в нормалния смисъл на думата, тогава не виждам как Нимрод би могъл да е точно мъртъв.

— Я повтори — помоли Джон. — Не, всъщност като си помисля, не, по-добре недей. Не мисля, че мозъкът ми е в състояние да го възприеме.

— Имам предвид, че не е мъртъв, защото докато е тук вътре, той не е истински жив. Трябва да го извадим и да го затоплим, и тогава ще знаем по-добре какво е състоянието му.

Неочаквано урната започна да се клати застрашително; близнаците инстинктивно погледнаха към замръзналия призрак на Ехнатон, за да видят дали не е направил нещо, с което да предизвика клатенето; но призракът изобщо не се бе помръднал; въпреки това обаче в следващия миг урната със свистене се изпълни с въздух.

— Мечката! — изкрещя Джон. — Мечката се опитва да подуши какво има в урната, за да види дали става за ядене.

В урната нахлу нова струя въздух и острият поглед на Филипа забеляза как върхът на един кичур от замръзналата коса на Нимрод се отмества леко и от него се стича капка вода.

— Започва да се разтапя! — изкрещя тя, надигна се от пода, вгледа се внимателно в лицето на вуйчо си и й се стори, че едното му око се свива много леко. — Той е жив! Жив е!

Джон измери температурата в урната с термометъра от скафандъра си.

— Да, защото температурата се покачва — каза той. — Виж! Горещият дъх на мечката затопля всичко в урната.

Още докато говореше, той погледна притеснено към Ехнатон и видя, че призракът на фараона също е започнал да се разтапя, при това значително по-бързо от Нимрод, защото призраците — дори призраците на джинове от Египет — притежават по-голяма поносимост към студа от който и да било джин. Не можеше да има никакво съмнение: бадемовидните очи на Ехнатон бяха започнали да се отварят, сякаш фараонът еретик се събуждаше от дълбок и продължителен сън.

— Нямаме време да слагаме защитния костюм на Нимрод — заяви Джон. — Трябва да се махнем оттук веднага, докато все още е замръзнал — преди Ехнатон да се е съживил.

— Ами полярната мечка? — попита Филипа. — Може да ни нападне.

— Ще трябва да рискуваме. Не мисля, че имаме друг избор. Да се надяваме, че димът от нашата транссубстанциация ще я обърка за известно време, докато измислим нещо. — Джон улови с едната си ръка дланта на Нимрод, а с другата стисна тази на сестра си. — Готова ли си?

— Готова.

— Хайде!

— ВЪЗХИЛЕПНО…

— АБЕВЕДИЯ!

— ПРЕКРАСНИВОЧУДОВАЛСТВО!

Няколко секунди по-късно вече бяха отвън, проснати на снега само на няколко метра от мечката, която продължаваше да души лакомо в урната, очевидно убедена, че вътре ще намери нещо много вкусно за ядене. От господин Ракшасас и Воплин нямаше и следа.

Топлината от обединената сила на близнаците и от транссубстанциацията се оказа достатъчна, за да съживи Нимрод още малко, и той нададе висок, неволен стон, който стигна до слуха на мечката. Животното се обърна и ги видя.

— Ъъъ-оуу — изпъшка Джон и се изправи на крака. Очевидно бе, че полярната мечка се готви да ги нападне; момчето разполагаше с броени секунди, през които да реши какво да прави.

Огромната полярна мечка никога досега не бе опитвала нито човешко месо, нито месо на джин, но определено беше готова да експериментира с новото ястие — с висок рев тя се понесе устремно към тримата, а черният й нос душеше въздуха да улови мириса на плячката.

Нямаше време за мислене, нито дори за по-дълбоко съсредоточаване, затова Джон направи първото, което му дойде наум. Припомни си деня, когато Нимрод ги бе завел в пустинята, за да упражнят ключовите си думи, и първото, което самият той бе създал с тогава новата си ключова дума. Кошница за пикник.

— АБЕВЕДИЯ!

Огромна кошница с деликатеси, допълнена с карирана покривка, се появи незабавно пред напредващата към тримата джинове полярна мечка. Това не беше обикновена кошница за пикник, а шампионът тежка категория на пикниците за шампиона тежка категория на плюшените мечета — с безброй видове шунка, печени пуйки, студено овнешко, цяла пушена сьомга, няколко десетки сандвичи, два огромни сметанови сладкиша, един чийзкейк и четири големи бутилки лимонада. Джон нямаше представа дали мечките обичат лимонада, но това всъщност нямаше голямо значение, защото, без да може да повярва на късмета си, животното се закова на огромните си крака, подуши едно парче шунка, облиза масивните си челюсти, седна и започна да яде.

— Бр… бр… браво — изграчи Нимрод.

— Слава богу! — промълви Филипа. — Размина ни се на косъм.

— У… ур… урната — запелтечи Нимрод през тракащи зъби. — С… с… сложете з… з… запушалката на у… урната.

Мечката щастливо продължаваше да се храни, без изобщо да обръща внимание на тримата джинове; въпреки това Джон предпазливо я заобиколи отдалеч, да не би полярното животно да реши да обогати менюто си, и се втурна към изоставената погребална урна.

Изглежда, че бе дошъл точно навреме, тъй като от отвора на урната бе започнала да излиза тънка струйка синкав дим, като дима на почти угаснала цигара, и Джон разбра, че призракът на Ехнатон се опитва да се измъкне навън, както си е полузамръзнал. Но къде беше запушалката на урната — запушалката с форма на маймунска глава? Фактът, че бе направена от бял варовик, не помагаше особено на Джон в усилията му да я намери някъде по покритата със сняг земя.

— Хайде, хайде! — каза той, окуражавайки се сам да я намери, преди Ехнатон да успее да излезе, и захвърли настрана шлема на скафандъра си с надеждата, че ще успее да различи запушалката сред снега по-лесно без оранжевия визьор.

Той все още продължаваше да оглежда земята, когато на тридесет-четиридесет метра от него една голяма купчина сняг се раздвижи; за миг Джон си помисли, че може да е втора полярна мечка, но после изпод купчината, която се оказа иглу, се показа господин Ракшасас, а след него и Воплин.

— Това ли търсиш? — попита Воплин и запрати към Джон запушалката на погребалната урна.

За всеки човек с нормална ръка такова хвърляне щеше да бъде много трудно, почти невъзможно, но за добре развитата единствена ръка на Воплин това бе детска играчка; запушалката профуча със свистене във въздуха и се устреми към протегнатата ръка на Джон като огромна хокейна шайба.

Още докато я хващаше, Джон се хвърли към отворената погребална урна и посегна към нея точно навреме, за да стовари с всички сили запушалката върху готовото да се измъкне отвътре зло. За миг усети съпротивата, която се надигаше от дълбините на урната срещу облечените му в ръкавици ръце, а после всичко утихна.

Господин Ракшасас и Воплин му помогнаха да се изправи на крака.

— Добри рефлекси имаш, млади приятелю — похвали го Воплин. — На това му се вика хващане. От теб ще излезе чудесен играч на крикет.

— На това му се вика хвърляне — върна комплимента Джон.

— Когато бях малък, обичах да играя на крикет — обясни Воплин.

— Поздравления — обади се господин Ракшасас. — Успя да затвориш урната точно навреме. Само още един миг, и Ехнатон щеше да се измъкне оттам.

— Какво се случи, когато мечокът се появи на сцената? — попита Филипа. — Разтревожихме се за вас.

— Когато се появи мечокът ли? — повтори господин Ракшасас. — Използвах крайно ограничената си сила, за да материализирам около нас двамата едно иглу. Това бе единственото, което ми дойде наум в онзи момент.

— Не може да се каже, че тази идея ви дойде наум прекалено рано — отбеляза Воплин. — Но наистина щяхме да се озовем в корема на мечката, ако не беше това иглу.

И тримата отправиха тревожен поглед към полярната мечка, но за щастие, тя продължаваше да не им обръща внимание, тъй като се бе заела със сьомгата. Ако има нещо на този свят, което мечките наистина обожават, то това е сьомгата, така че Джон, Воплин и господин Ракшасас отново заобиколиха отдалеч мечката, без тя изобщо да погледне към тях, и последваха Филипа и Нимрод, които вече вървяха обратно към лагера.

— Как се чувстваш? — обърна се Джон към Нимрод, когато отново се озоваха в палатката.

— Не твърде зле — отвърна Нимрод. — Благодарение на теб и на Фил. Никой вуйчо на света не е имал по-смели племенници. Вие двамата правите чест на всички джинове.

— Какво ще правим с него? — попита момчето и кимна към погребалната урна, която продължаваше да държи в ръцете си.

— Да, прав си — каза Нимрод. — Не мога да се отпусна, преди да знам със сигурност, че светът наистина се е отървал от този отвратителен призрак.

Около час по-късно, когато Нимрод бе възстановил силите си под въздействието на топлината в палатката, той постави урната в кошница, изплетена от титаниеви жици, и я спусна в дълбока дупка, която сам проби в леда точно до брега на Северния ледовит океан.

— Ето така — заяви той. — Смятам, че призракът на Ехнатон никога повече няма да ни безпокои.

— Надявам се — каза Филипа.

— А сега — продължи Нимрод, — ако нямате нищо против, мисля, че е време да посетя вашата лампа, господин Ракшасас. Имам нужда от гореща баня, чаша топъл чай и дълъг хубав сън. Никой от вас няма ни най-малка представа колко ме изтощи престоят ми в тази адска урна. Да се боря със злия дух на Ехнатон сутрин, обед и вечер. Направо съм грохнал.

— Да, на някои всичко им се урежда — оплака се за кой ли път Воплин, когато Нимрод и господин Ракшасас изчезнаха във вътрешността на бронзовата лампа. — Казах, на някои всичко им се урежда. Иска ми се и аз да се насладя на една гореща баня и на чаша хубав чай.

Джон и Филипа се спогледаха и се усмихнаха.

— Защо не? — казаха те.

И колкото и невероятно щеше да се стори това на Володя, господин Воплин прекара последния си час в палатката на Северния полюс, преди всички да отлетят обратно за остров Средний и оттам за дома, като се наслаждаваше на чаша чай и на най-горещата вана, която бе вземал през живота си.