Филип Кер
Приключението „Ехнатон“ (16)

14.
Момчето със сините крака

Най-старата част на Кайро се намира на юг от града градина и точно тук, малко встрани от една тиха, настлана с калдъръм уличка, заобиколена от къщи с високи стени, средновековни църкви и грижливо поддържани гробища, в една дълга тясна алея, бе разположен голям магазин, пълен с всевъзможни евтини сувенирчета.

— Хюсеин знае, че съм джин, разбира се — рече Нимрод, докато тримата вървяха към магазина. — Но поне засега няма да оповестяваме, че и вие двамата сте джинове. За джиновете не е разумно да позволяват на твърде много хора да разберат какви са. Пък и ако Хюсеин реши, че вие двамата сте най-обикновени деца, може да ви позволи да се сприятелите с неговия син Бакшиш. Момчето говори добре английски и е възможно да се изпусне да каже нещо, което баща му внимава да запази в тайна, така че дръжте очите и ушите си отворени.

Завариха Хюсеин Хюсаут близо до витрината на магазина. Облечен в бял костюм, той се бе разположил върху купчина възглавници, натежали от бродерия с бедуински мотиви, зад масичка за кафе, отрупана с шамфъстък, арабски сладки, лимонада и чаши. Той нервно премяташе между пръстите си зърната на изработена от черен кехлибар молитвена броеница от единадесети век, пушеше някакво вещество с аромат на ягоди в лула с размерите на фагот и пиеше горещо сладко кафе от малка сребърна каничка.

Хюсеин Хюсаут бе привлекателен мъж с побелели коси, тъмни мустаци и разстояние между предните си зъби, през което издишваният въздух излизаше със свистене.

Щом видя Нимрод, той се усмихна, докосна чело с върха на пръстите си и леко наведе глава.

— Значи дойде — каза той. — Вече се чудех.

И той се изправи и целуна Нимрод по бузата.

Нимрод се обърна към близнаците.

— Това са моите млади приятели, Джон и Филипа — мои роднини от Америка. Дойдоха да прекарат няколко седмици с мен.

Хюсеин Хюсаут се усмихна, като разкри цепнатината между зъбите си, и се поклони на децата.

— Добре дошли — поздрави той и очите му се присвиха подозрително. — Но в Египет не е ли прекалено горещо за вас?

Филипа се досети, че въпросът може би цели да разкрие дали близнаците са джинове също като вуйчо си, затова кимна уморено. Само един джин можеше да смята, че лятната жега в Кайро е поносима, и само човешко същество би се оплакало от нея.

— Да, много е горещо — рече тя и си повя с една карта на Стария град.

— Прекалено горещо — включи се и Джон. — Ако стане малко по-горещо, ще се сваря.

— Е, не бива да допуснем подобно нещо — каза Хюсаут и им наля две чаши лимонада. — Ето, заповядайте нещо хладно за освежаване.

Близнаците, които с радост биха предпочели по чаша от божествено ухаещото кафе, взеха лимонадата и му благодариха.

— Малко хора понасят горещината така добре, както Нимрод. Но пък той е англичанин, а както се пее в песента, само бесните кучета и англичаните излизат навън под обедното слънце.

— Тук сте прав — съгласи се Филипа, като се опитваше да затвърди у техния домакин впечатлението, че тя и брат й са две най-обикновени американски деца. — Странно е как никога не му е горещо.

— Да, той изобщо е малко странен — кимна с усмивка Хюсеин Хюсаут. — Истински английски ексцентрик.

Нимрод седна на златен трон — копие на онзи от гробницата на Тутанкамон, който сега се помещаваше в музея в Кайро — с лице към Хюсеин Хюсаут.

— Как е синът ти, Бакшиш? — попита той и огледа магазина.

— Много добре, благодаря.

— На училище ли е? Не го виждам.

— Да, на училище.

Нимрод кимна.

— Тогава да минем към деловите въпроси. Получих бележката ти.

Хюсеин Хюсаут хвърли поглед към близнаците.

— Разумно ли е да говорим за такива неща пред децата?

— Това, което не разбират, не може да им навреди — успокои го Нимрод.

— В такъв случай най-добре ще бъде да не го чуват изобщо — заяви Хюсеин Хюсаут.

— Както желаеш, приятелю мой.

Нимрод погледна към близнаците и като им намигна, им посочи задната част на магазина.

— Деца, защо не отидете да си изберете по някой хубав сувенир?

— Да, чичо — отвърнаха послушно те и минаха назад, за да разгледат сувенирчетата във вид на саркофази. Във всеки саркофаг бе поставена по една малка, увита в превръзки мумия. Но Джон и Филипа се интересуваха повече от разговора между двамата мъже, затова се опитаха да се съсредоточат така, че да чуват думите им, и за своя изненада откриха, че наистина им се удава — чуваха ясно почти всяка дума, която си разменяха Нимрод и крадецът на антики. Заслушаха се, като същевременно очакваха мига, в който ще им се отвори възможност да се промъкнат безшумно през задната врата, която водеше към един двор, и да се поогледат наоколо, както им бе заръчал Нимрод.

— И така — поде Нимрод, — в писмото си ми съобщаваш, че си намерил нещо.

— Това ми е работата — ухили се Хюсеин Хюсаут в отговор.

— Може би нещо, което е излязло на повърхността в резултат на земетресението?

— Земните трусове са полъх на злото, което не е донесло щастие никому — рече Хюсеин Хюсаут. — Особено пък в Египет. След земетресение в тази страна започват да се появяват какви ли не и кой ли не. Ти например. И Иблис, при това и двамата търсите едно и също.

— Видял си Иблис, така ли? Тук, в Кайро?

— Да, онзи ден. В музея — обясни Хюсаут. — Както знаеш, аз често се отбивам там рано сутрин, за да видя старинните съкровища и да се заредя с вдъхновение — тези стари стени излъчват вибрации. Така че общо взето си беше най-обикновен ден — поне докато не се огледах и не видях, че Иблис не ме изпуска от поглед. И не само той, ами и още няколко ифрити, все негови роднини — Маймуна, нейният баща Ал Димирят и Данаш. Срещата ни не беше случайна, или поне те така ми казаха, защото не бяха дошли заради музея, а заради мен, та се качихме в кафенето на втория етаж да си побъбрим. Държаха се много възпитано, нали разбираш?

— И как е Иблис? — попита Нимрод.

— Пуснал си е брада.

— Така ли?

— Да, малка и светла, точно на брадичката, и тънък мустак, също като арабите. Иначе си е както обикновено — изтупан, делови, с безупречни маниери. Костюм от „Савил Роу“ и ръчно изработени обувки. Типично английска външност, също като теб, Нимрод. — Хюсеин Хюсаут се ухили и докосна с върха на кутрето си дупката между предните си зъби. — Вие двамата имате много общи черти, приятелю.

— Като например?

— Той се интересуваше от някои древноегипетски артефакти, които може да са излезли на повърхността след земетресението. Истински артефакти, особено такива, свързани с Осемнадесета династия. И изобщо не стана въпрос за пари. Е, с вас всъщност никога не става въпрос за пари. Каза ми, че мога сам да назова цената, стига находките да са истински.

— Единствената династия, която представлява интерес за джиновете, е Осемнадесета — каза Нимрод. — Както, разбира се, ти сам знаеш.

— Иблис чул слух, че притежавам информация, свързана с изгубената гробница на Ехнатон.

— Така ли? А ти наистина ли притежаваш такава информация?

Търговецът на антики изпуфтя с подобната си на наргиле лула и се усмихна.

— Уви, казах му, че думите му са верни — всичко, което е чул, е само слух. В крайна сметка, ако беше вярно, подобна информация щеше да струва цяло състояние.

— Или пък би могла да ти докара смъртта — вметна Нимрод.

— Ако Иблис знаеше, че съм се свързал с теб, наистина щеше много да ми се ядоса. Убеден съм, че разбираш нежеланието ми да обсъждам подобен въпрос с теб в този момент.

— Да допуснем, че такава информация наистина съществува — подхвърли Нимрод. — Как щеше да изглежда?

— Като карта.

Нимрод се разсмя.

— Карта? В тази страна? Сигурно се шегуваш. Всеки втори човек в Египет продава карти на съкровища, които до една са безполезни. Постоянното разместване на пясъците прави картата напълно безсмислена, както и сам знаеш. Със същия успех можеш да ми продадеш карта на луната.

— Има карти и карти — рече Хюсаут. — Това не е карта, нарисувана върху древен папирус, нито пък отпечатък върху мушама, снет от ръката на някой мъртъв изследовател.

— Губиш ми времето — заяви Нимрод. — Освен ако… — Той замълча за миг. — Освен ако не си намерил ключа към плочата на нетер^[1] — каменна стела, която може да ти позволи да разчетеш надписа на плочата.

— Кой знае дали такова нещо изобщо съществува? — усмихна се Хюсеин. — И, честно казано, ако човекът, който го намери, е запознат с възможните последствия от използването му, най-добре ще бъде да го унищожи незабавно, така смятам аз. — Хюсеин Хюсаут вдигна ръка, за да възпре събеседника си, който се канеше да възрази. — От друга страна, човек, който е разбрал какво означава плочата, може сам да нарисува карта, и по-точно карта на Мединет ел Фаюм и на земята наоколо. Карта, която след земетресението придобива изцяло ново значение. — Хюсеин се почука с пръст по челото. — Такъв човек би могъл да начертае подобна карта с помощта единствено на молив и лист хартия. И на много пари, разбира се. Такава една карта може да се окаже безценна или пък безполезна като някоя стара карта, нарисувана на папирус.

— Но това наистина ли е вярно? — попита Нимрод. — Видял си ключа към плочата на нетер? Наистина ли си открил къде се намира гробницата на Ехнатон?

— Възможно е — призна Хюсеин Хюсаут.

— Ако си го казал на ифритите, не разбирам как така са те оставили жив — рече Нимрод. — Особено Иблис. Той е един от онези джинове, които се отличават с извънредна припряност.

— Те са по-делови, отколкото може би си представяш, Нимрод. Днес проявяват голямо желание да купуват, макар едно време да предпочитаха да вземат насила.

В другия край на магазина Джон остави настрана мумифицираната котка, която бе взел в ръка, и когато видя, че чичо му и Хюсеин Хюсаут са изцяло погълнати от разговора си и няма да забележат, че са останали сами, той побутна сестра си и посочи към отворената задна врата.

— Ела — прошепна. — Дай да се поогледаме наоколо и да видим какво ще открием.

Така Джон и Филипа се озоваха в огромен прашен двор, пълен с огромни древноегипетски каменни артефакти, много от които се сториха на близнаците истински. В единия ъгъл отворена врата разкриваше доста миризлива тоалетна, която няколко мухи намираха за особено привлекателна; а в другия ъгъл, зад третата врата, се виждаше разнебитено старо стълбище, което водеше към втория етаж.

— Мисля, че е тук — рече Джон и се устреми към стълбището. — Нимрод каза, че горе имало специална стая, където били истинските ценности.

След ярката светлина на двора стълбището им се стори доста тъмно и мрачно, и дори, както си помисли Филипа, малко страшно, особено когато започна да скърца под краката им като в сцена от филм на ужасите. Като се сети колко много древноегипетски предмети има под този покрив, момичето почти очакваше някоя мумия с развити бинтове да стои на горния край на стълбището и да ги чака.

— Това не ми харесва — сподели тя, когато стигнаха горната площадка и завиха зад ъгъла, за да се озоват в мрачен и прашен коридор, чиито стени бяха украсени с поставени в рамка снимки на множество стари разкопки и изследователи.

— Спокойно — рече Джон. — Просто ще хвърлим едно око и веднага слизаме долу.

Точно в този момент до слуха им достигна приглушен стон. Той идваше от една отворена врата в края на коридора и Филипа почувства как кръвта й се смръзва.

— Какво беше това? — прошепна и сграбчи ръката на брат си.

— Не съм сигурен — отвърна й също с шепот Джон. В интерес на истината той също бе уплашен и трябваше да си напомни, че е джин, макар и съвсем млад, а ако се съдеше по прочетеното в приказките от „Хиляда и една нощ“, рано или късно щеше да му се наложи да свикне с някои доста страховити гледки — неща, които биха уплашили до смърт всяко обикновено момче.

— Остани тук, ако искаш — предложи той.

— Сама? — промълви ужасено Филипа и отправи поглед към дългия мрачен коридор. Изпълваше я такъв страх, че трябваше постоянно да си повтаря своята ключова дума, за да събере кураж да премества единия си крак пред другия. — Не, благодаря. Ще дойда с теб.

Но за един дълъг миг тя доближи лице до стената и остана така, притиснала буза към хладния, леко влажен хоросан.

— Добре ли си? — попита Джон, хвана ръката й и я стисна окуражително. — Хайде. Трябва да видим какво става, иначе Нимрод ще остане разочарован.

— Мисля — едва-едва преглътна Филипа, — че ще остане по-разочарован, ако разбере, че сме били разкъсани от някое чудовище.

Още докато тя говореше, от стаята в края на коридора долетя второ стенание — нисък, нечовешки стон, чийто източник можеше да се окаже обитателят на някой гроб или на древен саркофаг. Сега Джон и Филипа се намираха достатъчно близо, за да чуят не само стенанията, но и един стържещ, задъхан звук, който бе възможно да излиза от устата на някое озлобено животно или на човек, изпитващ голяма болка. Или голям страх.

Филипа си помисли, че биенето на сърцето й е по-високо от звука; изпълнена със зловещи предчувствия, тя се чудеше откъде ли Джон намира кураж да продължава да върви напред, и не посмя да го последва, когато той прекрачи прага на отворената врата на стаята, откъдето идваха стоновете.

Като че ли измина цяла вечност, преди брат й да проговори.

— Всичко е наред, Филипа — каза той. — Няма от какво да се боиш.

Тя провря глава през вратата и видя полуголо момче, немного по-голямо от нея самата. То лежеше на голямо месингово легло и приличаше на човек, изпаднал в безсъзнание, въпреки че се мяташе трескаво на постелята, цялото плувнало в пот, и бълнуваше. Кожата му бе съвсем бледа, със синкав оттенък около устните и по краката му, на единия от които се виждаха две тъмночервени следи от убождания, сякаш някой го бе пробол в петата с остра игла.

Джон се приближи до леглото, за да разгледа по-добре посинелите крака на момчето.

— Мен ако питаш — рече той, — бих казал, че това момче е било ухапано от нещо. Може би от някой прилеп вампир^[2].

— Прилепите вампири живеят в Южна Америка, а не в Египет — оспори Филипа.

— Тогава от някоя змия. Като тази, която за малко не ме ухапа мен. — Джон преглътна, докато размишляваше за злополучната участ, с която се бе разминал на косъм.

— Според теб господин Хюсаут дали знае за това?

— Трябва да знае. — Джон посочи към нощната масичка, където бе поставена снимка в рамка на същото момче: двамата с Хюсеин Хюсаут стояха пред един ленд роувър. — Според мен това е синът на Хюсеин Хюсаут — Бакшиш.

На снимката бащата и синът изглеждаха безкрайно щастливи и ако се съдеше по нея, Хюсеин Хюсаут не беше от онези бащи, които пренебрегват децата си.

— Той не каза ли, че Бакшиш е на училище? — спомни си Филипа, седна на леглото и пипна челото на момчето. — Целият гори. Мисля, че баща му трябва да го заведе в болница.

Момчето усети докосването й и сякаш се поуспокои малко, а после очите му се отвориха.

— Не в болница — прошепна то. — Моля ви.

— Защо не? — попита Филипа.

— Трябва да си вървите — прошепна момчето. — За вас тук е много опасно.

Филипа ненадейно стана от леглото.

— Джон, нали не мислиш, че е заразно? — попита тя, но не получи отговор и се огледа наоколо. — Джон?

Джон бе свел поглед надолу и го бе приковал в една отворена кутия, поставена на пода до прозореца.

— Погледни това — нареди й с тих глас.

Филипа се подчини и вътре видя тялото на мъртво куче.

— Може би трябва да повикаме Нимрод и да му го покажем — каза тя.

— Нимрод? — повтори Бакшиш и отново изпадна в силна възбуда. — Не, той не бива да идва тук. Голяма опасност. Той е в голяма опасност. Трябва да му кажете да си тръгне.

— Кой го застрашава? — попита Джон. — Ифрит ли?

— Кажете му да си тръгне, преди да е станало прекалено късно! — прошепна Бакшиш и отново изпадна в безсъзнание.

— Хайде — подкани брат си Филипа. — Да се махаме оттук.

Те се спуснаха обратно по стълбите, пресякоха двора и се върнаха в магазина, където Нимрод и Хюсеин Хюсаут продължаваха задълбочения си разговор.

— Не че не искам да ти помогна — тъкмо казваше Хюсаут. — Искам. Разбира се, че искам. Нали не мислиш, че искам да сключа сделка с ифрити? — Той захапа палеца си, очевидно ядосан. — Ето какво си мисля за тях. Но само се огледай наоколо, приятелю. Всичко тук се продава. Аз съм търговец. Не притежавам твоите особени умения, нито пък неизчерпаемите ти финансови възможности. Трябва сам да печеля хляба си. — Той се ухили. — Нали разбираш, Нимрод, няма нищо лично. Всичко е само бизнес.

— Колко? — попита Нимрод с равен глас.

— Не става въпрос за пари. Не бих взел от теб, стари ми приятелю. Поне не направо. Пари мога да спечеля от всекиго, не това ми трябва.

— А какво тогава?

— От джин? Какво друго освен три желания?

— Това можеш да го получиш и от ифритите — рече Нимрод.

— Да, но мога ли да им се доверя да удържат на думата си? Като нищо могат да изпълнят трите ми желания, а после, веднага щом получат каквото искат, могат да се върнат и да ме превърнат в бълха ей така, от чиста злоба. Тяхната слава ги предшества навсякъде, Нимрод. Както и твоята. На теб ти вярвам, че ще удържиш на думата си. А ифритите не изпитват ни най-малка благодарност, дори да им дадеш това, което искат.

Нимрод се замисли.

— Само три желания — каза той след малко.

— Три желания.

— Помниш ли Багдадските правила? Първо трябва да разбера какви са желанията ти.

— Щом настояваш.

— Не съм сигурен — въздъхна Нимрод.

Хюсеин Хюсаут уви броеницата около обраслата си с косми китка и се ухили.

— Хайде, давай! Знаеш, че накрая ще се съгласиш. И наистина, какво ти струва това? Един или два дни по-малко на тази земя, така ли е? Като се има предвид колко дълго ще живееш, определено можеш да си го позволиш.

Нимрод отправи неспокоен поглед към близнаците, като хапеше ноктите си.

— Какво ще си пожелаеш? — попита той след миг.

— Багдадските правила, както каза ти. Няма да бъде нищо, което да ти тежи на съвестта. Не, ще бъдат обичайните неща — много пари, по-привлекателна за жените външност, по-добро здраве. — Хюсеин Хюсаут хрипливо се изкашля. — Виж каква гадна кашлица имам. Сигурно е от пушенето. Честно казано, един нов бял дроб няма да ми дойде зле. Хайде. Какво ще кажеш? Споразумяхме ли се?

— Добре.

— Хубаво. Обещавам ти, че няма да съжаляваш.

— Но тези три желания ще бъдат изпълнени само след като ти изпълниш своята част от сделката.

— Тогава да се заемаме с нея. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Какво ще кажеш за довечера?

— Много добре — съгласи се Нимрод. — Как ще стигнем дотам?

— Ела тук някъде към шест часа. Можем да отидем с великолепния ти кадилак. Пътуването ще трае около час. Но ела сам.

Нимрод се изправи.

— Много добре тогава. До шест часа.

Двамата мъже си стиснаха ръце, а после Нимрод и близнаците се разделиха с Хюсеин Хюсаут и с неговия антикварен магазин.

Веднага щом излязоха на улицата, близнаците заразказваха на Нимрод за Бакшиш и за мъртвото куче, но Нимрод им изшътка и им нареди да изчакат, докато се качат в колата, където щяха да бъдат сигурни, че никой не може да ги чуе.

— Когато вървиш по такива стари улици — рече той и се огледа подозрително, — никога не знаеш кой може да те чуе. Тук и стените имат уши, а най-вече, когато тези стени са обитавани от живия дух на някой ифрит.

— Възможно ли е? — сепна се Филипа и ускори крачка, за да не изостава от вуйчо си, който бързаше напред. — Може ли джин да приеме формата на скала?

— О, да. Обикновено повечето от нас предпочитат облика на дърво, но ако се налага, ще се превърнат в скала или стена, въпреки че не е много удобно. Ала това е по силите само на много опитни джинове, които могат да преодолеят ужасното чувство на клаустрофобия.

Вече наближаваха кадилака.

— Хайде сега, давайте — подкани ги Нимрод, след като се настаниха на седалките и Кремчо затвори голямата тежка врата на колата. — Какви бяха всички тези приказки за Бакшиш?

Близнаците му разказаха всичко, което бяха видели в стаята над магазина. Вуйчо им ги изслуша търпеливо, без да ги прекъсва, и когато най-после привършиха разказа си, въздъхна и поклати глава.

— Чудя се защо ли ми каза, че момчето е на училище — замисли се той. — Това изобщо не е в стила на Хюсеин Хюсаут. И всички тези приказки за бизнес — едвам го познах. Значи Бакшиш е имал треска, казвате?

— Да — потвърди Филипа. — Много силна.

— Той обича това момче повече от собствения си живот — поклати в недоумение глава Нимрод. — За нищо на света не би позволил да му се случи нещо.

— Може би вече е дал на ифритите това, което търсят.

Нимрод погледна Джон и се смръщи.

— Откъде разбрахте?

— Чухме ви — обясни Джон и сви рамене. — Най-малкото, можехме да ви чуем, когато се съсредоточим.

— Да, чудех се дали го можете — промърмори Нимрод. — Значи сте чули и обяснението му защо не би се споразумял с ифритите. Дори да сключат сделка, Хюсеин не вярва, че ще удържат на думата си. Ифритите не могат да не проявят измамната си природа и той го знае.

— Какво ще правиш?

— Когато се видим довечера, ще го попитам за Бакшиш.

— Нали не смяташ наистина да отидеш? — възрази Филипа. — Може да се окаже, че е капан.

— Така е, но нямам друг избор. Става въпрос за нещо много важно. Просто не мога да рискувам възможността да открия гробницата на Ехнатон.

— Кой е Ехнатон? — попита Джон.

Нимрод се премести по-напред на мястото си и нареди на Кремчо да не спира в града градина, а да продължи към северния край на „Мейдън Тахрир“ и Египетския музей.

— Ще ви запозная — рече той. — Време е вече да се запознаете с най-омразния и вселяващ най-голям ужас човек в цялата ни история.